КРАСОТАТА НА ЧИСТИЯ УМ

Няколко мъдри детски попадения, които може и да ви развеселят:

„Ти тази вечер тука ли ще спиш?” – „Не, защо?” – „Ами нали си английската госпожа?” – „Да, ще ви уча на английски.” – „Как тогава ще идваш от Англия всеки ден?”

Инспектор: „Какво разказва тази приказка?” – „Не сме я чували да разказва – написана е.”

Инспектор: „Я да видим, кой тук знае най-добре английската азбука?” – „Госпожата!”

Филип нарушава открит урок с кихане. Майка му: „Хайде, какво трябва да кажеш?” – „Наздраве.”

„Кой е Луис Карол?” – „Много известен писател.” – „Той правилно ли е писал буква В?”

Дете ще изпълнява ролята на звезда: „Аз къде да блещукам?”

„Когато мама се ядоса, започва да говори като другата ни учителка, сякаш е госпожа!”

„А пък ние утре сме на гости у баба.”– „За колко дни?” – „Като се върна, ще ти кажа.”

„Не е вярно, не го ритнах аз пръв – не можах да уцеля!”

„Готов съм. Кой ще ми избърше дупето и ще ми вдигне гащите?”

„Сутрин, като чуя мама да стърже филийката, знам, че трябва да ставам.”

 

„Една госпожа ни обясни за семейството и бебетата. Каза, че всички дами имат Волво.”

„Всеки месец жените снасят по едно яйце и го слагат в клетка.”

„Един път в месеца момичетата пишкат и им растат гърди, но само за шест дни.”

„Научихме за много неща, които не бива да правим.”

„Ако се запознаем с някой и не знаем какво да правим, трябва да попитаме някой друг.”

“Bаby Break Dance” - Супер видео - Вижте сами!

 „Гнездата са празни дупки, заградени със сламчици и листа.”

„Животните в зоопарка са в клетки, за да държат хората отвън.”

„Цивилизован е, когато не е войник в армията.”

„Трябва да пием чая горещ, иначе вътре има микроби.”

„Докато не се излюпи, не знаем яйцето мъжко ли е или женско.”

„Инспекторите идват от затвора. Ако не им хареса някой ученик, го взимат там.”

„Циник е този, който не вярва в приказки.” 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, после гласувай за

 костенурката!

The Point

‘The Kiss’ by Gustav Klimt - inspirer of the Secession 

Why do we keep on striving to attain something that we can’t even define?

 

The Point

What’s the point?

                There’s no-thing in it.

Life’s just dull

               When love is missing…

Sweet-and-sour as it is,

We a-seek the lover’s kiss,

For,

In lover’s (Only!) soul

We our sanity recall.

 

 

My Epiphany

I once knew a Scotsman, whom I ironically addressed as The Highlander. He told me the simple rules of  “How to create a quatrain”:

The first line should start with 3-dimentional relevance, such as “in the ……. of ………”

The second should contain at least 2 verbs + 2 abstarct nouns

The third should be 2 verbs + 2 concrete nouns

The last one should express modality

He said it would always work and the result would always be something nice - he had tried it with English native-speakers only. He was interested how I would handle it as a non-native one.

“If you were to complete: In the ………………. of my mind - what would you put in?”

’Shadow’ - I said. He was pretty surprised; all the Bulgarians he had asked had used ’corner’ instead. However, a native-speaker would say ’shadow’.

So here is the result

Epiphany (To Iain) 

In the shadow of my mind

I felt my destiny, I saw my pride 

Then sand and stone came glass 

Through which I could observe The Past

Fly, Turtle, fly! (my tribut to the Turtle)

На вниманието на Охлюва и всички останали!

И така, вече знаете, че с Костенурката ни свързва отколешно познанство, началото на което е неизвестно.

Ще се опитам да възстановя един спомен и да я опиша такава, каквато я видях за първи път – ясни светли очи и излъчващо спокойствие лице, обрамчено от пуснатата над раменете (или вързана на опашка?) тъмна коса, с пораздърпани дънки, широка черна блуза с рисунка отпред и още по-широк ярко-жълт (или пък резеда?) анорак. Всъщност не, беше дълго до коленете яке, с качулка. Имаше и някакво украшение на кожена връвчица около шията: мисля, че беше стилизирана мадона… Кога? Наесен. Къде? При разминаването ни в сутеренния коридор към университетското кафене – имах смътното усещане, че вече се познавахме отнякъде – може пък и да е било така.  

 

Овална и плавна. Цяла. Така я видях. Мисля, че винаги си е била цяла.

Квартирата ми беше наистина хубава – стара къща ‘на калкан’ с много красива входна врата, стълбище с междинен балкон, вестибюл и голяма стая. Имаше древна смокиня в задния двор. Клоните й почти влизаха в балкончето: можехме да късаме и да хапваме плодове, докато си хортуваме… Помня песни с китара – повечето на Ерик Клептън (и как миришеха краката на бъдещия кум!). Същата вечер играхме на ‘бутилка’ – нещо като ‘truth or dare’ – на пода, до старовремския диван. На мен се падна първият въпрос. Някой – не помня кой, но беше висок, красив и рус – попита за онова нещо, което най-много би ме засрамило пред другия пол. Изчерви се, когато чу незабавния ми отговор: „не знам, сигурно – да се напикая”… Костенурката се разсмя и май спомена нещо за папараците и кралиците… Винаги е казвала нещата на място.

В квартирата на Костенурката имаше безценна реликва, изрязана от вестник – снимка на английската кралица до главата на един кон, заснета как си бърка в носа. Имаше също и касети на Висоцки и най-различни книги. Един път викахме духове на свещ, а аз се опитах да шмекерувам – извиках котарак на име Знеполски (беше министър на културата). Костенурката веднага ме усети, разбира се!

Костенурката твърдеше, че е вещица и че веднъж е левитирала. Обичаше да чете и това, което вършеше и говореше, беше смесица от свежа неподправеност и мъдрост. Помня, че беше твърде добра по английски – май трябва да призная: понякога по-добраи от мен!

После се преместих в друга квартира – там с Костенурката прекарахме една странна Коледа пред малко като осцилоскоп телевизорче. Двете бяхме останали сами: аз – неочаквано зарязана от Любимия, тя – без планове, а беше късно да се прибираме по родните си места. Опитах се да пророкувам с гледане на карти, а тя после сподели, че наистина й се случило нещо подобно на предреченото от мен… Оттогава често се хваля, че познавам на карти!

Костенурката беше невероятно харизматично същество, полу-дете, полу-жена, и с лекота разтапяше мъжките сърца. Помня как тихомълком взе акъла на един американец: ей-така, без да я усетим, се зачете в дневника му – вещ, до която никой освен него не се беше докосвал! Помня, че същия американец ми дойде на гости през лятото и естествено, попита за нея. Аз се обадих по телефона и… хванахме автобуса за Хасково! Разхождахме се по огласените от врабчета улици, изпълнени с прехвърчащ мъх от тополите, и се чудехме как тъй се озовахме там. В ответ на някакъв мой тривиален коментар, че човек трябва да следва съдбата си, той каза: „I’d rather follow my density than run after my destiny!”, а аз тайно завидях на Костенурката, че беше отслабнала!

Помня, че преди седем–осем години нарисувах с туш една ‘картичка’, която исках да изпратя вместо писмо – беше костенурка, решила да излиза на квартира, която си мислеше: „Слава богу, че не трябва да си премествам покъщнината!” Да, костенурките винаги носят корубката си - своя дом и светът в него, навсякъде. Не помня дали изпратих картичката и дали тя я получи…

Две неща, за които искрено съжалявам – не станах свидетел на това как израстна Домашният й любимец и пропуснах нейното духовно израстване като Летяща Костенурка!

 Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

MISH-МАШ 2: Стоян ‘пичели’; Иван The Great заяви: „ВЕЧЕ ЩЕ ПЕЯ”!

Mish (‘Мusic Idol Show’) – първа сричка от любимо мое ястие, целящо да задоволи вкуса на Негово Височество Теле-зрителя с подбран асортимент от полуготов материал и изискана пикантерия. 

 Ето, че мина първата ‘цедка’, в която на синеокия Стоян а-ха… да му се изпържат яйчицата! Ала му се размина, подобно на жълтата калинка в нашия офис. О, Уди, о Алън! Пак ме победи – ще трябва да приема твоето верую – неведоми са обратите на съдбата…

Впрочем, поздравления за Стоян, че се бори докрай – в това незавидно положение една чувствителна натура би срещнала сериозен проблем с преодоляването на страха от отпадане > Елена все пак бе отбелязала по-висок процент гласове преди зануляването.

Формата на съревнованието нещо не ми допадна – казаха, че целта на тази ‘сесията на изгнаника’ била да заложи на лично-човешкото в имиджа на двамата участници. Да, бе! По-скоро показа кой има повече познати, които гледат щоуто и бясно цъкат SMS-и, да не изтърват ценната 1 минута… Освен това, ако трябваше да се съпоставят пак талантите им, редно беше всеки сам да реши с какво да се представи най-добре: нали е последен шанс да накарат дори втренчените ‘теле’-та като мен да се стреснат и да ги подкрепят? (Точно с мен едва ли някой би постигнал такъв ефект – не ми подхожда на подковата да цъкам SMS-и, а и не следя редовно предването , ала бих се зарадвала някой да ме стресне с талант!)

От недомислените проблясъци как да се повиши интереса на ‘теле’-тата, снощи не само шоуто, но и имиджът на двамата участника малко пострада: на единият – поради странната липса на защитници (така е, като се копират моменти от Big Brother!), а на другият – поради лек нервен срив, който го накара да наруши регламента в противовес на досега демонстрираното си добро възпитание!

Е, случайно или не, Match-пойнтът бе в полза на Стоян и нему се падна правото да ‘съществува’ в предаването. Дано има с какво да го оправдае… За Елена остава утехата на аплодисментите на публиката и състрадателната прегръдка на Иван!

Маш (‘Mюзик Aйдъл Шоу’) – втора сричка от любимо мое ястие, целящо да ‘оплакне окото’ на Негово Превъзходителство Сеирджията със суров материал и червен пипер (за декорация). 

 Ето, че и аз най-после станах свидетел на поредното обещание от страна на Иван Велики: От сега нататък ще пее с подобаваща за таланта си отдаденост! Хм, интересно ще е да видим подобно пренасочване на енергията, харчена да гради имидж на непукист… Харизматичен бунтар като Иван със сигурност ще оцелее, независимо дали е справедливо или не (А и кой го е грижа за справедливостта? Тя не определя посоката на съдбата.): неговият Match-point бе отбелязан още при решението на журито по време на кастингите.

Снощи обаче и мен изненада – звучеше наистина откровено пред камера! Подобна искрена смиреност след ‘нахаканите’ изпълнения е малко смущаваща и доста интригуваща (всеки иска да се секси – дори Иван, по свой си начин!)… Е, аз не успях да видя предишните обещания, но днешното беше поднесено доста добре. Остава да видим дали ще възтържествуваме над смиреността му или по-скоро ще ни грабне с нещо неочаквано след обещаната промяна!

В крайна сметка The Great пак постигна резултат, който може и да не е търсил: следващото му изпълнение ще бъде чакано със ‘затаен дъх’ – поне от Фънки и от мен!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, после гласувай за

 костенурката!

ЛЮБИМАТА ГРЕШКА

 В отговор на „Единствен, единствена” (в полетът на костенурката) – няколко аргумента в полза на ‘любимата грешка’, към която се завръщаме и която доказва теорията на Кундера за „непосилната лекота на битието”.

Изборът по принцип е акт, който изключва всяка друга алтернатива, значи избраният обект е единствен. Според философията на Лисицата (за ‘опитомявнето’), рози има наистина много, с различен цвят и аромат, като всяка има индивидуална красота и ухае не по-малко приятно от останалите, но за Принца любимата роза е най-хубава, тъй като е единствената избрана от него, т.е. ‘опитомена’. Сравнението с други рози би било безпредметно: тя е уникална заради връзката с избиращия. Розата, от своя страна, има нужда от грижите на Принца, от това той да осмисли съществуването й, следователно тя също го избира.

Друг е въпросът какво точно търсим у партньора, какви са критериите (ако има такива), на които се основава изборът, доколко това е проява на любима грешка или е плод на случайността, за която не би трябвало да сме отговорни.

При все това, връзката на ‘розата’ с ‘принца’ винаги остава обусловена във връзката избран-избиращ. Лид, ти сама подканяш към избор на една роза в полето от много такива.

Можем да сгрешим в избора на партньор и да се връщаме постоянно към тази грешка или не. Това не означава, че понятията за ‘роза’ и ‘принц’ в контекста на Екзюпери губят статуквото си на единственост. Те са типичен пример за вечните елементи на едно цяло.

Правото на избор и грешка априорно ни дава право да продължим да изследваме себе си в случайни срещи, изневерявайки на ‘свързания’ с нас обект (както Принцът опитомява лисицата) или, наситили се на този вид познание, да приемем партньора за вечна ЛЮБИМА ГРЕШКА и да продължим изследването на своето аз, оглеждайки се непрекъснато в този партньор като коректив (не знам дали звучи парадоксално, но така го разбирам).

У Кундера има проследяване на две двойки, всяка от тях символизираща връзката ‘принц-роза’: Томаш-Тереза и Сабина- Франц. Слабостта и идилията са втъкани и у Тереза и Франц – и двамата се нуждаят от „другия“, който да придаде смисъл на житейските им битки и да окаже контрол над чувствата им. Докато изневярата е начин на живот за техните партньори: за Сабина тя е прекрасно потъване в неизвестното, а за Томаш е един вид изследване (той изпитва непреодолимо желание да открива частиците „различие“ във всяка жена, блъскайки се в собственото си любопитство).

Това любопитство към живота все пак не изключва статута на единственост на ЛЮБИМАТА ГРЕШКА. По-скоро го потвърждава, защото Сабина напуска Франц, но още същия миг осъзнава, че вече няма на кой да „изменя“, а това предполага някакъв край, развръзка, постигане на нещо търсено и ново, което някак не се случва, оставяйки след себе си една огромна „пустота”. Франц приема нейното изчезване  като знамение и не тръгва да я търси. Постъпката й остава в рамките на незначителното, цинично позволеното. Тогава какъв е проблема? Кундера го изрича: „Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.”

Това важи с пълна сила и за Томаш, който се опитва да разгадае не само плътта – тя не е (само)достатъчна; той е обсебен от нишката, свързваща плътското с нематериалното, криеща механизмите на самия живот – той иска „да отвори със скалпела си проснатото тяло на света“, но… в лицето на Тереза.

Работното заглавие на „Непосилната лекота на битието” е било „Планета на неопитността” – т.е. правото на грешка като изначално качество на човешката участ. Кундера интерпретира книгата си така:

„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.”

В тази неопитност има обаче неща, които стават ясни, като ЛЮБИМАТА ГРЕШКА например. Стремежът към запълване на празнотата е движеща сила на съществуването ни. Той е дотолкова инстинктивен, че насочва самия избор, който правим, без дори да можем да си го обясним.

ДА БЪДЕШ, ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ

„Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“

Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

КЪСМЕТЪТ НА КАЛИНКАТА

Докато се опитвах да проумея защо* видеоклипът Rioting and fires in Tibet не стартира в зададената към нов snap-браузер връзка от снимка на монаси в Покривът на света (накрая се принудих да махна линка), забелязах поредната новоизлюпена жълта калинка да пълзи по стената над офис-принтера - от онези, които считаме за ‘отровни’, макар да не съм чувала някой да се е споминал досега. Вече бях унищожила пет такива за седмицата, но на тази й се размина - случайно, разбира се: замислих се над правото й на съществуване… В крайна сметка не зависим ли всички от случайността, колкото и на сериозно да се взимаме? Обратите на съдбата винаги са неочаквани; както твърди Уди Алън в едноименния си филм, Match-point  не се бележи само с умения, нужен е преди всичко късмет …

Петте посестрими на насекомото унищожих не само защото бяха представители на вид, набеден за ‘отровен’ (не е достатъчно оправдание!), а най-вече заради това, че робувам на конвенционалната офис-хигиена. Що се отнася до определянето на дадена група или субект като опасни или неблагонадеждни (за кого?) - това е въпрос на гледна точка: както в природата, така и в цивилизацията… Доколкото си спомням от часовете по биология, калинките са полезни за растенията, тъй като се хранят с листни въшки. От друга страна, огромен рояк от калинки (и други летящи твари) вероятно би навредил на дадена екосистема… или поне на един паяк, както става в тази анимация: 

Калинка в Атака   < < виж видеото !!! 

(Митаче, липсваш ми! Ето тук е моментът за: “Защо-о-о няма радо-о-о-ст?)

Моля отбележете - труповете са само на ОФИЦИАЛНИТЕ преносители на зараза - мухите. Не вярвам на някой да му стане мъчно за муха. Най-малко пък на една подкована Галопираща жаба като мен! Все пак, щом природата се е погрижила да се възпроизвеждат в големи кличества, значи си имат своето полезно предназначение…

Ами ако не си полезен никому? Губиш ли правото си да съществуваш?

Последните нашественици в офиса - калинките, са си направили някакво люпило межу стената и бюрото, откъдето невъзмутимо се пръкват по няколко на ден, ала само една попада в полезрението ми, сякаш да ме предизвиква… Е, вече споменах, че ‘дървеният философ’ у мен надделя над хигиенните офис-норми: на Мис Отровна № 6 й се размина (освен ако жената, която чисти в офиса, не я смачка с палец един ден…).

Дали ако се беше появила популярната калинка на късмета, щях и нея да я унищожа?Знаеш поверието - щом червена калинка на черни точки кацне върху теб, остави я да пълзи до върха на пръстите ти, докато отлети. «Калинке-малинке, хвръкни и късмет ми донеси!» …може пък да се получи Чародейство и случайността да бъде предизвикана (Прощавай, Уди! Въпрос на гледна точка!)…

Трябва да призная: в детските ми години често се случваше червена калинка да кацне върху ръката ми. Днес по-гоямата част от живота си прекарвам на закрито (своего рода изгнаник…  Далай Лама сигурно би ме разбрал! ), но както се оказа, това не е пречка за калинките - явно и на закрито могат да се развъждат, макар и жълти. Като се замисля - всъщност радва ме това да имам покрив над главата си, уют и удобства… С възрастта, обаче, изглежда все по-малко вярвам в чудеса. Жалко, нали? Не за неизбежното настъпване на зрелостта - и то носи своите забавни моменти. Просто ми се иска отново да видя червена калинка…

Успокоява ме поне фактът, че все още има костенурки и охлюви!

*Личи ли, че това ми е първи опит с блог? … Май не се справям добре с wordpress ‘хелповете’… Вече няколко пъти се опитвам да кача видео, но не се получава… ПОМОЩ!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!