В отговор на „Единствен, единствена” (в полетът на костенурката) – няколко аргумента в полза на ‘любимата грешка’, към която се завръщаме и която доказва теорията на Кундера за „непосилната лекота на битието”.
Изборът по принцип е акт, който изключва всяка друга алтернатива, значи избраният обект е единствен. Според философията на Лисицата (за ‘опитомявнето’), рози има наистина много, с различен цвят и аромат, като всяка има индивидуална красота и ухае не по-малко приятно от останалите, но за Принца любимата роза е най-хубава, тъй като е единствената избрана от него, т.е. ‘опитомена’. Сравнението с други рози би било безпредметно: тя е уникална заради връзката с избиращия. Розата, от своя страна, има нужда от грижите на Принца, от това той да осмисли съществуването й, следователно тя също го избира.
Друг е въпросът какво точно търсим у партньора, какви са критериите (ако има такива), на които се основава изборът, доколко това е проява на любима грешка или е плод на случайността, за която не би трябвало да сме отговорни.
При все това, връзката на ‘розата’ с ‘принца’ винаги остава обусловена във връзката избран-избиращ. Лид, ти сама подканяш към избор на една роза в полето от много такива.
Можем да сгрешим в избора на партньор и да се връщаме постоянно към тази грешка или не. Това не означава, че понятията за ‘роза’ и ‘принц’ в контекста на Екзюпери губят статуквото си на единственост. Те са типичен пример за вечните елементи на едно цяло.
Правото на избор и грешка априорно ни дава право да продължим да изследваме себе си в случайни срещи, изневерявайки на ‘свързания’ с нас обект (както Принцът опитомява лисицата) или, наситили се на този вид познание, да приемем партньора за вечна ЛЮБИМА ГРЕШКА и да продължим изследването на своето аз, оглеждайки се непрекъснато в този партньор като коректив (не знам дали звучи парадоксално, но така го разбирам).
У Кундера има проследяване на две двойки, всяка от тях символизираща връзката ‘принц-роза’: Томаш-Тереза и Сабина- Франц. Слабостта и идилията са втъкани и у Тереза и Франц – и двамата се нуждаят от „другия“, който да придаде смисъл на житейските им битки и да окаже контрол над чувствата им. Докато изневярата е начин на живот за техните партньори: за Сабина тя е прекрасно потъване в неизвестното, а за Томаш е един вид изследване (той изпитва непреодолимо желание да открива частиците „различие“ във всяка жена, блъскайки се в собственото си любопитство).
Това любопитство към живота все пак не изключва статута на единственост на ЛЮБИМАТА ГРЕШКА. По-скоро го потвърждава, защото Сабина напуска Франц, но още същия миг осъзнава, че вече няма на кой да „изменя“, а това предполага някакъв край, развръзка, постигане на нещо търсено и ново, което някак не се случва, оставяйки след себе си една огромна „пустота”. Франц приема нейното изчезване като знамение и не тръгва да я търси. Постъпката й остава в рамките на незначителното, цинично позволеното. Тогава какъв е проблема? Кундера го изрича: „Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.”
Това важи с пълна сила и за Томаш, който се опитва да разгадае не само плътта – тя не е (само)достатъчна; той е обсебен от нишката, свързваща плътското с нематериалното, криеща механизмите на самия живот – той иска „да отвори със скалпела си проснатото тяло на света“, но… в лицето на Тереза.
Работното заглавие на „Непосилната лекота на битието” е било „Планета на неопитността” – т.е. правото на грешка като изначално качество на човешката участ. Кундера интерпретира книгата си така:
„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.”
В тази неопитност има обаче неща, които стават ясни, като ЛЮБИМАТА ГРЕШКА например. Стремежът към запълване на празнотата е движеща сила на съществуването ни. Той е дотолкова инстинктивен, че насочва самия избор, който правим, без дори да можем да си го обясним.
ДА БЪДЕШ, ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ
„Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“
Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“
Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!