КЪСМЕТЪТ НА КАЛИНКАТА

Докато се опитвах да проумея защо* видеоклипът Rioting and fires in Tibet не стартира в зададената към нов snap-браузер връзка от снимка на монаси в Покривът на света (накрая се принудих да махна линка), забелязах поредната новоизлюпена жълта калинка да пълзи по стената над офис-принтера - от онези, които считаме за ‘отровни’, макар да не съм чувала някой да се е споминал досега. Вече бях унищожила пет такива за седмицата, но на тази й се размина - случайно, разбира се: замислих се над правото й на съществуване… В крайна сметка не зависим ли всички от случайността, колкото и на сериозно да се взимаме? Обратите на съдбата винаги са неочаквани; както твърди Уди Алън в едноименния си филм, Match-point  не се бележи само с умения, нужен е преди всичко късмет …

Петте посестрими на насекомото унищожих не само защото бяха представители на вид, набеден за ‘отровен’ (не е достатъчно оправдание!), а най-вече заради това, че робувам на конвенционалната офис-хигиена. Що се отнася до определянето на дадена група или субект като опасни или неблагонадеждни (за кого?) - това е въпрос на гледна точка: както в природата, така и в цивилизацията… Доколкото си спомням от часовете по биология, калинките са полезни за растенията, тъй като се хранят с листни въшки. От друга страна, огромен рояк от калинки (и други летящи твари) вероятно би навредил на дадена екосистема… или поне на един паяк, както става в тази анимация: 

Калинка в Атака   < < виж видеото !!! 

(Митаче, липсваш ми! Ето тук е моментът за: “Защо-о-о няма радо-о-о-ст?)

Моля отбележете - труповете са само на ОФИЦИАЛНИТЕ преносители на зараза - мухите. Не вярвам на някой да му стане мъчно за муха. Най-малко пък на една подкована Галопираща жаба като мен! Все пак, щом природата се е погрижила да се възпроизвеждат в големи кличества, значи си имат своето полезно предназначение…

Ами ако не си полезен никому? Губиш ли правото си да съществуваш?

Последните нашественици в офиса - калинките, са си направили някакво люпило межу стената и бюрото, откъдето невъзмутимо се пръкват по няколко на ден, ала само една попада в полезрението ми, сякаш да ме предизвиква… Е, вече споменах, че ‘дървеният философ’ у мен надделя над хигиенните офис-норми: на Мис Отровна № 6 й се размина (освен ако жената, която чисти в офиса, не я смачка с палец един ден…).

Дали ако се беше появила популярната калинка на късмета, щях и нея да я унищожа?Знаеш поверието - щом червена калинка на черни точки кацне върху теб, остави я да пълзи до върха на пръстите ти, докато отлети. «Калинке-малинке, хвръкни и късмет ми донеси!» …може пък да се получи Чародейство и случайността да бъде предизвикана (Прощавай, Уди! Въпрос на гледна точка!)…

Трябва да призная: в детските ми години често се случваше червена калинка да кацне върху ръката ми. Днес по-гоямата част от живота си прекарвам на закрито (своего рода изгнаник…  Далай Лама сигурно би ме разбрал! ), но както се оказа, това не е пречка за калинките - явно и на закрито могат да се развъждат, макар и жълти. Като се замисля - всъщност радва ме това да имам покрив над главата си, уют и удобства… С възрастта, обаче, изглежда все по-малко вярвам в чудеса. Жалко, нали? Не за неизбежното настъпване на зрелостта - и то носи своите забавни моменти. Просто ми се иска отново да видя червена калинка…

Успокоява ме поне фактът, че все още има костенурки и охлюви!

*Личи ли, че това ми е първи опит с блог? … Май не се справям добре с wordpress ‘хелповете’… Вече няколко пъти се опитвам да кача видео, но не се получава… ПОМОЩ!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ЧАРОДЕЙСТВО

Неотдавна гледах полския филм “Магии” – за малките чудеса във въображението на Стефек – момче, което поставя оловни войници по релсите и хвърля монети по перона, за да ‘купи’ по свой магически начин завръщането на отдавна напусналия ги баща. Сюжетът тече простичко и леко – със свеж хумор, породен от контраста между наивно-сериозната гледна точка на подрастващия малчуган и монотонната делничност на планинското градче. Филмът провокира у мен позабравени мисли за предизвиканата случайност: съкровените желания имат шанс да се намесят в причинно-следственната събитийност на реалността, стига да са достатъчно искрени, т.е. Важни. Децата, необременени от рутината на възрастните, са най-големите майстори на мечти и малки (а понякога не чак толкова малки) ‘чародейства’. Ето един спомен от моето детство:

Имаше подвижна книжарница, а аз бях първокласничка (родена през декември, т.е. още ненавършила седем). Нямах търпение часовете да свършат, макар последният да беше любимото ми ‘четене’. Излетях от стаята и се наредих на вече оформилата се опашка, но за мой ужас даденото от майка ми левче не се оказа в джоба на палтото (обикновено имах стотинки за баничка; левчто беше специално за случая!).

Помня мирисът на хартия, изпълнил фоайето на сградата. Бях съкрушена, че ще остана без книжка. Въртях се около щанда, гледах как съучениците ми разглеждаха красивите илюстрации; наивно се надявах на чудо – някой да ми направи подарък. Хрумна ми даже да предложа в замяна рисунката ми с водни бои от същия ден…

Питам се дали книгата е загубила своето очарование днес? Едва ли. И все пак… Дори да е смешна, идеята за компютърна програма, която да имитира досег с хартия и мирис на прясно-отпечатан текст, вероятно е изпълнима.

Тръгнах си към къщи, като се молех на моето ‘извънземно’ (Оро: образ, взет назаем от стар филм за високо-интелигентни пръшълци. ( Да, телевизията наистна е мощно средство за внушение, но това е друга тема). По онова време ни възпитаваха в атеизъм и църквата беше забранено място. Ученици пък там съвсем нямаха работа! Научната фантастиката обаче беше на почит: аз бях направо запалена по далечния Космос. Недораслото ми въобръжение търсеше появата на Оро, моя Вълшебник, в очертанията на човешко лице в профил сред облаците. Уверявам ви, дори не бях чувала, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а Билбията беше понятие без смисъл.

Вървях през училищния двор и молех Оро за книжка точно от тази книжарница (не можех да си обясня защо, но Беше Важно)… За първи път исках нещо по-различно от ‘да не ме изпитват’ или ‘да се отърва от къщна работа’. Спрях, за да потърся знак – реших, че този път ще хвърля само бегъл поглед към небето, за да издебна Вълшебника (подозирах, че често нарочно не се появяваше, за да ме дразни). Съзрях облаци тук-там, но ни следа от профил… Затътрих крака към спирката на автобуса (да, прибирах се сама на тази възраст!). Имах ‘смотана’ походка, като на комплексар – с поглед, вечно забит в земята. Бях разочарована, че съм избрала твърде слаб или неспособен Вълшебник…

Тогава бавно, сякаш на каданс (ала все пак неочаквано, макар изненадите да са внезапни!), в тревата се появи крайчеца на книжно левче, потрепващо от повея на вятъра. Някой го беше изгубил, разбира се – също като мен, но това ни най-малко не ме развълнува: бях твърде заета да се втурна тичешком към училищния вход, преди да си е тръгнала книжарницата…

Не помня за какво се говореше в книгата, която закупих, но е изключено да забравя радостта от разтварянето на чисто-новите страници! За мен това преживяване беше и си остава едно чародейство, макар за левчето в тревата със сигурност да има някакво напълно логично обяснение… 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, а после гласувай за костенурката!