На вниманието на Охлюва и всички останали! 
И така, вече знаете, че с Костенурката ни свързва отколешно познанство, началото на което е неизвестно.
Ще се опитам да възстановя един спомен и да я опиша такава, каквато я видях за първи път – ясни светли очи и излъчващо спокойствие лице, обрамчено от пуснатата над раменете (или вързана на опашка?) тъмна коса, с пораздърпани дънки, широка черна блуза с рисунка отпред и още по-широк ярко-жълт (или пък резеда?) анорак. Всъщност не, беше дълго до коленете яке, с качулка. Имаше и някакво украшение на кожена връвчица около шията: мисля, че беше стилизирана мадона… Кога? Наесен. Къде? При разминаването ни в сутеренния коридор към университетското кафене – имах смътното усещане, че вече се познавахме отнякъде – може пък и да е било така.
Овална и плавна. Цяла. Така я видях. Мисля, че винаги си е била цяла.
Квартирата ми беше наистина хубава – стара къща ‘на калкан’ с много красива входна врата, стълбище с междинен балкон, вестибюл и голяма стая. Имаше древна смокиня в задния двор. Клоните й почти влизаха в балкончето: можехме да късаме и да хапваме плодове, докато си хортуваме… Помня песни с китара – повечето на Ерик Клептън (и как миришеха краката на бъдещия кум!). Същата вечер играхме на ‘бутилка’ – нещо като ‘truth or dare’ – на пода, до старовремския диван. На мен се падна първият въпрос. Някой – не помня кой, но беше висок, красив и рус – попита за онова нещо, което най-много би ме засрамило пред другия пол. Изчерви се, когато чу незабавния ми отговор: „не знам, сигурно – да се напикая”… Костенурката се разсмя и май спомена нещо за папараците и кралиците… Винаги е казвала нещата на място.
В квартирата на Костенурката имаше безценна реликва, изрязана от вестник – снимка на английската кралица до главата на един кон, заснета как си бърка в носа. Имаше също и касети на Висоцки и най-различни книги. Един път викахме духове на свещ, а аз се опитах да шмекерувам – извиках котарак на име Знеполски (беше министър на културата). Костенурката веднага ме усети, разбира се!
Костенурката твърдеше, че е вещица и че веднъж е левитирала. Обичаше да чете и това, което вършеше и говореше, беше смесица от свежа неподправеност и мъдрост. Помня, че беше твърде добра по английски – май трябва да призная: понякога по-добраи от мен! 
После се преместих в друга квартира – там с Костенурката прекарахме една странна Коледа пред малко като осцилоскоп телевизорче. Двете бяхме останали сами: аз – неочаквано зарязана от Любимия, тя – без планове, а беше късно да се прибираме по родните си места. Опитах се да пророкувам с гледане на карти, а тя после сподели, че наистина й се случило нещо подобно на предреченото от мен… Оттогава често се хваля, че познавам на карти!
Костенурката беше невероятно харизматично същество, полу-дете, полу-жена, и с лекота разтапяше мъжките сърца. Помня как тихомълком взе акъла на един американец: ей-така, без да я усетим, се зачете в дневника му – вещ, до която никой освен него не се беше докосвал! Помня, че същия американец ми дойде на гости през лятото и естествено, попита за нея. Аз се обадих по телефона и… хванахме автобуса за Хасково! Разхождахме се по огласените от врабчета улици, изпълнени с прехвърчащ мъх от тополите, и се чудехме как тъй се озовахме там. В ответ на някакъв мой тривиален коментар, че човек трябва да следва съдбата си, той каза: „I’d rather follow my density than run after my destiny!”, а аз тайно завидях на Костенурката, че беше отслабнала!
Помня, че преди седем–осем години нарисувах с туш една ‘картичка’, която исках да изпратя вместо писмо – беше костенурка, решила да излиза на квартира, която си мислеше: „Слава богу, че не трябва да си премествам покъщнината!” Да, костенурките винаги носят корубката си - своя дом и светът в него, навсякъде. Не помня дали изпратих картичката и дали тя я получи…
Две неща, за които искрено съжалявам – не станах свидетел на това как израстна Домашният й любимец и пропуснах нейното духовно израстване като Летяща Костенурка!
Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!
