катмите на баба

Седнах пред екрана с намерението да пиша за разходка из тесните уличките на малко френско селище, ала пред очите ми все изплуваше запустялата ни селска къща в Странджа, където прекарвах част от летните ваканции и коледните празници:

буренясалия двор на кокошките

Външната ограда отдавна я няма – беше плет от горски трън, щеше да се види тук вляво на снимката.

Някогашния двор съдържаше голяма сламена къшлà (подслон за козите), а наоколо щъкаха кокошки – като дете обичах да заставам на стълбището и да им хвърлям зърно от ламаринената купичка, връчена от баба. Дворът мигом се огласяше се от кукдкудякане, гъши крясък и рева на старото магаре – Сивушко (страхувах се от него и не смеех да отворя портата, затова хранех „пилците“, както дядо ги наричаше, отвисоко).

„Къш, мари!“ и пилците се разбягваха, а баба поемаше леко попрегърбена, към къшлàта – да изчисти на козите. Звън от хлопки се чуваше рано сутрин или късно вечер, на прибиране от паша. Идилия! Колко ли звезди съм преброила и колко ли съзвездия съм открила, седнала на площадката на стълбите? Дядо  оттам ми показа „млечния път“ и „голямата мечка“…

Днес очертанията на двора се определят само чрез съседните огради и черния път отзад. Телената мрежа пък отделяше къщата от градината и двора. Не знам дали чардакът е все още там (в детските ми години беше сламен – ярко жълт, много красив!). Отдавна не съм  ходила на село.  Мисля, че откакто почина дядо, никой не се е отбивал, освен майка ми – за пълномощно и снимки за продажба… Съседите са добри – наглеждат имота, ала опустялата къща си е за оплакване. Обитават я единствено спомени.

буренясалата градина с пчелина

Най-любимият ми е свързан с малката печка-кюмбе отдясно на дървената порта, водеща към градината (виж снимката тук горе). Кюмбето се пръкна там след като изчезнаха кошерите от пчелина – не помня коя беше причината, но един ден, като отидохме, те просто вече не бяха там. Дядо  така и не счете за нужно да дава обяснения… Може би се беше уморил, а може и няколкото кошера да бяха останали без пчели, знам ли…

Кюмбето пък, за наша радост, стана истински хит! Баба умееше да го разпалва с невероятна лекота и приготвяше върху него най-вкусните катми: подушеха ли пушека, чак съседите ни наобикаляха.

„Д’вечера ке метнем едни катми, баби!“

Замесваше обикновено тесто с брашно, вода и сол, може би с малко мая или каквото там е необходимо за  разточване, а после мяташе катмата върху голям сач или пък направо върху горещите пръстени на кюмбето. Изчакваше търпеливо да се изпече едната страна и посягаше с ръка, за да обърне – не се боеше от горещо. Щом катмата беше готова, баба я хвърляше в тавата и идваше моят ред – да намажа горната й страна с лъжица домашно масло от козе мляко, „бутано“ с дървено бутало в тесен  дървен съд. Разграбвахме  катмите още докато бяха топли и мигом ги излапвахме: чак пръстите си облизвахме, а баба печеше ли, печеше… Такава я помня – седнала на трикрако столче, с ръжен в ръка и блага усмивка на устните.