Oпитомяването на лисицата

Любимата ми Лисича теория за опитомяването всъщност няма нищо общо с хитростта, поне според мен. Екзюпери представя едно доста изискано и почти поетично лисичо отношение към света - лисичият интерес на пръв поглед е насочен към рутинно съществуване: засищане (с пилета ), изплъзване от неприятности (ловците, естествено ), дълга и самотна разходка всеки четвъртък, докато траят социалните вечеринки с танци по двойки (хм… лисицата у Екзюпери е в мъжки род  ), но истинското Лисичо призвание е в наблюдението на околния свят + съхранение на мъдростта и тайните на живота…

Изборът на Лисицата да бъде опитомен е почти поетична ‘философия на метаморфозата’ - той визира себе си като какавида, затворена във възприятията на собствената си природа… и копнее чрез общуването си с Принца да излезе от рутината на скучното съществуване - да придобие усет към цветовете на ‘безцветни’ , т.е. безполезни за лисичата природа неща.

Откъде обаче Лисицата знае, че желаната промяна е постижима точно чрез опитомяване? Хм, и то след като твърди, че не е опитомен… Истината, логично, следва да гласи: това е аналитичен опит от наблюденията над хората, или личен емпиричен опит в опитомяването… Е, и? Има ли изобщо някакво значение дали е ТАКА?

По-важното в случая е, че всяко опитомяване (първо или последващи) носи нови усещания и създава нови двупосочни връзки между опитомителя и опитомения, а оттам - ново светоусещане и за двамата… т.е. състоянието на самота преди дадено опитомяване лесно може да се интерпретира като ’не-опитоменост’…

Лисицата на Екзюпери не разчита на хитрост или пресметливост, нито на изкусна съблазън - той предлага взаимност и дарява Познание и Път, а в замяна иска единствено взаимност, постижима чрез определени ритуали.

Тайната, която разкрива, е потвърждение на Лисичата му същност в контекста на Екзюпери - мъдростта и ценността в това приятелство се ‘виждат’ само със сърцето.

Защо тогава при раздялата с принца тази уж мъдра Лисица плаче? Много просто - за да разкрие още едно необозримо качество, получено с ’опитомяването’ - красотата на чувствата.

Така или иначе - Принцът получава желаното приятелство… и много повече… , а за Лисицата цветът на житата никога вече няма да бъде лишен от смисъл.

любопитството - авантюризъм?

Знам, че е лудост, но не преставам да използвам вродената си склонност към любопитство като трамплин към почти наркотична зависимост от страстно влечение по нещо привидно ‘неприемливо’ и странно познато, ала задължително неясно - правя го с ентусиазъм, на който би завидял и най-ревностният фанатик… Трябва ли непременно да се срамувам от силата на въображението си и онази особена тръпка от предварително предвкусваното хедонистично усещане за живителна енергия, будеща и интелекта, и сетивата?

Прекрасно знам, че и при най-малък опит за реализация на влечението ‘треската’ може и да угасне мигновено… още по-лошо - може да пламне и да се превърне в мазохистично себеотрицание или социален и емоционалне проблем, да те направи outcast - жалък в очите на околните, но нали именно в това е красотата - да поемеш риска при подобна сила на самовнушението!

Да, страх винаги има, но той се преодолява лесно - помага безкрайно удобната за съзнанието формула, че рядко се случва блян да съвпадне с действителност. Особено ако има ситуация на преекспониране на ’обективното себеусещане’ (ха, що за термин сътворих!) върху… мечтата за самия себе си.

Не говоря само за сексуалното влечение като първооснова на всяко друго, макар то да е най-близко до ревностния фанатизъм. Подобна максима може да се приложи към амбицията за професионална реализация, към жаждата за слава във вид на творчески импулс и дори, ако щете - към брака и родителството, възприети като личностна реализация…

Винаги си позволявам да бленувам, ако ме грабне лудата страст - насладата от въображаемото! И без това е само в моята глава … поне докато не се реша на следващата стъпка.

Модерни ‘аспекти и ефекти’ на Избора

Парадоксът на Избора

Вероятно мнозина са гледали видеото, ала не се сдържам да го преразкажа!

Бари Шварц (чудо-лектор!) говори за един пагубен ефект на модерното съвремие: парализа на способността за свободен избор.

Тезата му е следната:

Несъмнено (или по-скоро признато от психолозите и обществото) e, че благосъстоянието на духа идва вследствие на практикувана свобода във вид на право на избор. За да се стимулира по-честото му прилагане (т.е. да сме по-щастливи) следва… да се създават повече възможности за избор! - ‘официалната догма’ на модерните индустриални общества! Парадоксът е, че колкото повече са ‘възможностите’ (или продуктите), толкова по-трудно се ориентираме в тях.

изобилие на избор!

Чрез все по-високите темпове на развитие на технологии и маркетингови стратегии се стига до промяна и загуба на критерии, т.е. до парализа на избора - не избираме, защото ако избираме, все едно ще е ‘до живот’ - става ужасно важно, тъй като започваме неусетно да отлагаме избора за все по-късен и по-късен етап: просто не знаем как да определим кое е най-доброто за нас. Нещо повече - преодолеем ли тази парализа, не сме щастливи, а се чувстваме манипулирани. Неудовлетвореността от свободния ни избор (било то и наиситна добър!) се поражда от наличието на прекалено много варианти, т.е. имплицитно - повече ‘пропуснати’ възможности да изберем ‘по-доброто’.

Бари добавя, че проблемът за ‘официалната догма’ - за все по-автономен избор, се наблюдава дори при едва 2 налични възможности, и то в сфери, далеч по-важни от елементарното пазаруване:

диагноза на избора!

Здравеопазването, например. Докторът ти казва: имаш 2 алтернативи - А: с тези преимущества и с тези рискове, и Б: с тези преимущества и тези рискове… Ама, докторе, вие сте експерта - коя ще препоръчате, за да оздравея?… Той пак поднася 2-те и набляга, че ТИ трябва да избереш - хм, криворазбрана ‘автономност на пациента’, който (най-малкото) съвсем не е в позиция да вземе благоразумно решение - поради болки или защото му е зле!…

избор на пропусната възможност!

 Днес, казва Бари, дори идентичността е въпрос на избор - ежедневно преоткриваме и пресътворяваме себе си - буквално ставаме от сън и отново се налага да решаваме какъв човек да бъдем. Твърде много ‘избори’ ни налага модерното съвремие и изисква от нас да решаваме… Бракът и семейство вече не се свеждат само до избора на ‘кого’ - т.е. каква личност, а по-скоро до ‘сега’ или ‘после’ (и дали изобщо някога… ), ‘със’ или ‘без’ кариера, зестра… Същото важи за работата - технологиите позволяват да работим практически по всяко време и навсякъде по тази планета… избор голям! > Толкова голям, че ни затваря очите за останалите алтернативи - да комуникираш с близките си, например.

“Нашата оценка за нещата е изключително зависима от това с какво точно ги сравняваме!”, продължава Бари. С колкото повече ‘опции’ ни засипват, толкова по-лесно съжаляваме за ‘въображаемо по-добрата’ алтернатива, която НЕ СМЕ избрали, независимо колко подходящ и благоразумен е бил изборът ни! Това е психологическият ефект на избора в модерния свят на рекламата: цената на ИЗБРАНАТА възможност  е за сметка на пропуснатата такава. Колкото повече пропуснати възможности имаме за анализиране, толкова по-лесно си представяме техните преимущества и толкова по-манипулирани се чувстваме…

съжаление за избора!

изненада!

Нещо друго - Бари дефинира ‘ескалиране на очакванията’. Колкото по-голям избор ни се предоставя, толкова по-високи стават очакванията ни - т.е. перфекционизираме. Резултатът е, че се чувстваме по-зле, дори да сме избрали вариант далеч по-добър от досегашния - просто го няма моментът на приятна изненада, която да потвърди правилността на решението ни, било то и случайно! Ако имаш 1 алтернатива, нямаш избор: вината не е твоя - тя е на другите, на света…

резултат от лош избор!

 

 

Това полезно за психиката виждане лесно може да се проектира върху няколко, т.е. ограничен брой алтернативи… Ала засипят ли те с безброй или огромен куп такива, ВИНАТА ЗА ЛОШИЯ ИЗБОР СИ ОСТАВА ТВОЯ - не си успял да намериш най-доброто, а си имал толкова голям избор - провал! > Една от причините за повишаване на случаите на депресия и самоубийство сред уж ‘успели’ хора… 

Изводът на Бари: наличието на избор е несъмнено за предпочитане пред липсата на такъв, ала това ни най-малко не означава, че ПОВЕЧЕТО възможности автоматично водят до по-голяма свобода на избора, ерго - благосъстояние и щастие…

Все ми се струва, че някъде греши… излиза, че колкото си по-осведомен (образован, ерудиран, възпитан?), толкова повече се двуомиш за полезността или справедливостта на избора си… и толкова по-нещастен ще бъдеш в модерното индустриално общество на изобилие от продукти…

Доказва го този текст по отношение на следната статия:

“Дали свободата е другото име за многото неща, кото купуваме?” е статия на Бари Шварц и още двама автори. В нея се заключава, че много от свободите, прокарвани и защитавани от американската външна политика, невинаги съответстват на това, което желаят народите, на които искат да помогнат. За да управляват добре у дома и в чужбина, американците трябва по-внимателно да се вглеждат в това как се възприема свободата в различни културни контексти. 

Необозримата святост

Пожелай си нещо... в Църквата на Мъдростта - Света София, Константинопол (днешен Истанбул), есен'05

 

Странно е някак: да бръкнеш в ‘дупчица на сбъднатите желания’ в свято място, което, макар и превърнато в музей, си остава свято. Не знам дали е само евтин туристически трик да се твърди, че за мнозина е станало чудото. Не помня какво точно си пожелах и наистина ли посмях искрено да пожелая нещо… Може ли да има вяра в суеверието?

Казвам това, защото имa някакво отношение към Раздумката при Графа и моята теория за малките чародейства.

Отдавна се каня да пофилософствам за връзката между душа, тяло и съзнание, но май не съм готова за нещо повече от поезия…

Нe знам дали някой го е забелязал и дали си струва да напомням за Гвоздея в подковата, но тук помествам и стихове на английски - в категорията Frog Poetry. Венецианският федър на Лид ме провокира този път да се опитам да преведа на български (нещо, което нямах необходимост да правя) едно свое ‘почти-сонетно’ произведение - The Point.

Поставям малко начало на размисли за душата, макар да предпочитам (също като Платон във “федър”, ) да философствам диалогово - чрез коментари из блоговете или в раздумки.

Ето и превода, който се получи:

* * *

Смисълът

Струва ли си? Смисъл ако има - ням е.

Най-скучно се живее без любим.

Тъй сладка - или кисела дори да стане,

целувката му дирим… нея бдим.

Защото там - в душата на любимия

споменът за светостта ни пак е жив!

Отивам да посрещна изгрева на плажа!

Острието на бръснача

Черна корица: разрязано през средата лице (като от ръб на дамска капела). Не ми харесва - не отразява това, което открих в книгата. Познавам стила на Моъм от едно английско издание на Луна и Грош, от преведените на български Разкази и екранизацията на Цветният воал, до която се домогнах чрез DVD.

Острието изследва темата за Пътя и достигането до ‘себе си’, до онова най-съктровено за всеки желание, което отразява същността на душата. Софи, Изабел, Грей, Елиот осъзнават своето желание, но не им достига духовна сила да го обозрат като нещо осъществимо. Затова правят алтернативния избор - просто живеят, примирени с недостижимото…

Лари е различен. Той упорито отказва да започне ‘почтена’ работа за положение в обществото. Интуитивно усеща, че търси нещо и не бива да спре, преди да го намери. Поглъща купища книги, пътува, появява се внезапно и пак така изчезва… Постига щастието с просветление за красотата на света. Прави го по Фаустовски - с болка от екстаза при вида на възхитителен изгрев в планината: още миг и би умрял… В този миг осъзнава: животът е, за да се живее. Не е нужно да си роб на познанието, да прочетеш много книги или да научиш различни езици, нито дори да пропътуваш целия свят. Просто трява да улавяш красотата в преходното и да й се радваш, докато я има, да се самоусъвършенстваш духовно.

Философията на Лари много прилича на светоусещането на една летяща костенурка!

Моъм ме очарова с умелото описание на отрязък от събитийността в Южна Франция. Е, признавам, малко тривиално бе сливането на Лари с Абсолюта чрез обозримата красота на природата, но едва ли има по-инстинктивен начин. Човек се стреми към единение с Божественото и го постига по своему. Някои така и не надмогват чувството си за справедливост и морална отговорност, макар дори те да постигат интуитивна мъдрост…

Всеки се слива за миг с Абсолюта, но малцина успяват да не се разбунтуват срещу идеята, че светът е създаден просто ‘ей така, за забавление’. Войните, болестите, гладът са част от това забавление - част от Красотата, която иначе би била статична и мъртва. Може би дори грозна.

Както казва Лари, един ден човекът ще еволюира и ще съумява да се слива с Абсолюта когато пожелае - подобно на развитието на палеца, този уникален орган, с който можем да докоснем кутрето…

Дали тогава красотата ще съществува жива, в дуалистично единство със спомена за грозното и въображаемото зло? … Не съм убедена, че бих харесала такъв свят.

Чужденецът

“Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.”

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай - много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели “купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта” за евентуален престой в болница - докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми - Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… )

Чужденецът си е класика на абсурда - нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: “Не се сърди, човече!”. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта.

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово -  американецът Пешо, Роси - бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има - най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение - антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да - за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

“Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.” Това е убеждението му и в него няма фанатизъм - не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало - истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то - чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. )

(гласувай за костенурката!)

Какво му е доброто на ‘добрия’ вкус? (раздумка)

сайтове за лош вкус: музей на лошия вкус, лош вкус за музика, лош вкус за поезия, лош вкус за облекло, лош вкус за филми

“Що е лош вкус?”, пита Лид и отговаря: “ Всички неща, които принизяват и ограничават духа са проява на лош вкус.”

Всъщност, имаме ли право да определяме кое принизява и ограничава човешкия дух и ако да, не е ли това право на всеки, сам за себе си? Ако влечението по масовата комерсиална култура  на чалгата е лош вкус, кое определя добрия вкус като ‘добър’?

Чисто дуалистичното предположение би било, че добрият вкус трябва да е антипод на ‘масовата комерсиална култура’. Това звучи страшничко… Излиза, че усетът за естетически красивото е уникален и само гении биха имали, хм - привилягията да се радват, хм - на собствения си вкус… Дали пък  Хитлер не е бил естет, в крайна сметка? Обаче аз също си паднах по традиционното баварско облекло… Значи Хитлер не е никакъв гений!  > Hoo-ray!!!

Ама как да категоризирам сръчните ръце на циганка, плетяща възможно най-красивите кошници - нали е производство ‘на конвейр’ и все за продан? Или занаятът й няма нищо общо с естетиката? Как тoгава определих кошниците като красиви - само аз ли виждам у тях естетика?

Е, май ще трябва да призная, че добрят вкус не е Обратен на ‘комерсиалната култура’. Тогава? Сигурно е смесица от основни критерии, хем общоприети за валидни в разграничаването на красиво от грозно ( > ами то, така погледнато, добрият вкус си е масов, в крайна сметка!), хем проявлението им е чисто субективно и зависи изцяло от характера и личността на индивида.

Значи ли това, че доброто на добрия вкус е именно в индивидуалната му характеристика? Кой тогава ми дава право да определям чалгата като музика/култура, по-нискокачествена от пънка, хеви метъла, рапа или ранната Мадона? МТV се отличава от “Планета” по това, че предлага разнообразие от стилове, но възпитава ли ‘по-добър’ вкус?

Не понасям чалгата, харесвам Вивалди, ала си падам по Ред Хот Чили Пепърс. Това лош вкус ли е?

Не мога да забраня на някой да препочита нещо пред друго нещо… Не мисля, че днес едно дете може да бъде заключено в света на телевизия “Планета” - има масов достъп до информация чрез кабелна, интернет, мобилен, i-pod и т.н. Нещо повече - няма как да не общува с други малчугани, с баби, с учители, с каки и батковци, с масмедии - всички от които предлагат, е, може би не чак толкова ‘масови’, но все пак доста популярни алтернативи на ‘еталони на живот’.

Несъмнено, една от тях е тази на Лид - затова, гласувайте!

 >>>>>    P.S. Волен Сидеров не е чак толкоз популярен, колкото си мисли!

Хиляда сияйни слънца

Едва сега си давам сметка, че я закупих заради заглавието и обложката - една малко прибързана асоциация с пленителната Шехерезада от хиляда и една нощ. Хосейни също разкрива гъвкавата държеливост и съобразителност  на Жената, но не онази, затворена в двореца на шах Шахриар, а обикновената майка и съпруга от противоречивия свят на исляма, оцеляваща както преди, така и след пламналата в Афганистан война. В разказа блика магията на неподправения живот, с неговата почти до болка закономерна случайност  и ‘непосилна’ лекота на любовта…

Хосейни ни пренася в свят на мъжко господство и безпрекословно подчинение на закона и религията - отдавна запечатан отвътре и отвън с клеймото на еднакво фанатизирано ‘обществено’ мнение: това на афганите, но и това на друговерците - реалност, която може да бъде разбрана само чрез индивидулната съдба на две афганистански жени.

Началото: изолирана в покрайнините на Кабул, рядко навестявана колиба; Мариам, девойче на 15, смътно се досеща за несправедливо наложената й по рождение вина на харами (копеле) с богат баща-многоженец и майка-слугиня, повярвала в приказките и позволила ‘позора’ на интимна връзка… Сюжет, подобен на мелодрама от сапунен сериал, ала чародейството на Хосейни му придава значимост и завладяваща емоционалност - очите болят, без да напират облекчителни сълзи. Не съм подозирала, че мъж може да пише така чувствено и да се превъплъти в героините си.  Дали носи в себе си следите на предците си - пущуните?

Ислямът на талибанския режим и лоя джиргата - афганите сляпо следват наложения стереотип на безропотно подчинение: наредбите и новоскалъпените религиозни традиции не се подлагат на съмнение…

Мариам и Лейла съхраняват индивидуалността си в този свят.  Две жени от различни поколения, с различно потекло, едната образована, а другата не. Те ‘надиграват’ крайния ислям в лицето на озлобен към съдбата съпруг-побойник с груб нрав и гнусни маниери. Правят го по женски - без покзаност или агресия: поставят преграда между себе си и Общоприетото, обличат наложената им традиционна ‘бурка’, която скрива тялото от глава до пети. Тази ‘бурка’, отначало неудобна за носене, се превръща в желан параван и съхранява душевността им, като парира обвинителните погледи на ‘почтените’ правоверни и дава на двете жени сили да воюват за правото си на живот.

Много ми харесаха моментите с характерната ‘приказна’ описателност на речта: за думите Хосейни казва (цитирам по памет), че се леят от нечия уста като балсам или ги оприличава с тъмен пушек от гърлото на друг, докато трети просто ги издишва като мъгла… Аз бих казала, че Хосейни реди словата като напев… Приятно слушане!

(да не забравиш да гласуваш за костенурката!)

Хайку Жаба :)

изображението е връзка към сайта:

Само три реда (17 срички), а събира цялата красота на съзерцанието и предизвиква дълбоки размисли, като рисува магически картини… 

Преди около седмица някъде из коментарите в блога на Размисли се заканих да опитам да напиша хайку на японски. Мислех, че ще имам достатъчно време. Зарових се в Уикипедия и започнах да търся различни йероглифи и техните значения… Валяха идеи, опитвах се да ги подредя в нещо като тристишие, после коригирах… Все още опитвам  , макар да е рядко: не повече от половин час на всеки два-три дни. Когато съм готова, ще поместя сътвореното тук. Засега може да разгледате връзките + опитите за превод от английски… ако искате…

Уикипедия за хайку:

俳句  :  haiku  :  はいく

Haiku, a poem                                                Хайку - поема
five beats, then seven, then five,                     и стъпки пет, седем, пет.
ends as it began.                                            Край и начало.

* превод: жабата 

Класическо hokku (първоосновата за хайку) от Мацуо Башо:

富士  の  風         や  扇  に   のせて       江戸   土産

Фу-джи но ка-дзе      я у-ги  ни  но-ше-те       Е-до ми-я-ге

The wind of Mount Fuji                                        Вятър от Фуджи
I’ve brought on my fan!                                      на ветрило донесох!
A gift from Edo.                                                  Подарък от Едо.

* превод: жабата

Ето и най-популярното в Япония хайку на Башо:

古池    や            蛙     飛込む             水  の  音

фу-ру/и-ке  я     ка-уа-дзу  то-би-ко/му     ми-дзу  но  ото

Оld pond.                                                           Лениво блато.
А frog jumps.                                                     Ето - жабка подскочи.
Тhe sound of water.                                            Води разплиска.

* превод: жабата

йероглифът за ‘ике’ - блато

Красиво, нали?

БГ хайку клуб

Костенурка посети и сега гласувай ти!