Необозримата святост

Пожелай си нещо... в Църквата на Мъдростта - Света София, Константинопол (днешен Истанбул), есен'05

 

Странно е някак: да бръкнеш в ‘дупчица на сбъднатите желания’ в свято място, което, макар и превърнато в музей, си остава свято. Не знам дали е само евтин туристически трик да се твърди, че за мнозина е станало чудото. Не помня какво точно си пожелах и наистина ли посмях искрено да пожелая нещо… Може ли да има вяра в суеверието?

Казвам това, защото имa някакво отношение към Раздумката при Графа и моята теория за малките чародейства.

Отдавна се каня да пофилософствам за връзката между душа, тяло и съзнание, но май не съм готова за нещо повече от поезия…

Нe знам дали някой го е забелязал и дали си струва да напомням за Гвоздея в подковата, но тук помествам и стихове на английски - в категорията Frog Poetry. Венецианският федър на Лид ме провокира този път да се опитам да преведа на български (нещо, което нямах необходимост да правя) едно свое ‘почти-сонетно’ произведение - The Point.

Поставям малко начало на размисли за душата, макар да предпочитам (също като Платон във “федър”, ) да философствам диалогово - чрез коментари из блоговете или в раздумки.

Ето и превода, който се получи:

* * *

Смисълът

Струва ли си? Смисъл ако има - ням е.

Най-скучно се живее без любим.

Тъй сладка - или кисела дори да стане,

целувката му дирим… нея бдим.

Защото там - в душата на любимия

споменът за светостта ни пак е жив!

Отивам да посрещна изгрева на плажа!

Острието на бръснача

Черна корица: разрязано през средата лице (като от ръб на дамска капела). Не ми харесва - не отразява това, което открих в книгата. Познавам стила на Моъм от едно английско издание на Луна и Грош, от преведените на български Разкази и екранизацията на Цветният воал, до която се домогнах чрез DVD.

Острието изследва темата за Пътя и достигането до ‘себе си’, до онова най-съктровено за всеки желание, което отразява същността на душата. Софи, Изабел, Грей, Елиот осъзнават своето желание, но не им достига духовна сила да го обозрат като нещо осъществимо. Затова правят алтернативния избор - просто живеят, примирени с недостижимото…

Лари е различен. Той упорито отказва да започне ‘почтена’ работа за положение в обществото. Интуитивно усеща, че търси нещо и не бива да спре, преди да го намери. Поглъща купища книги, пътува, появява се внезапно и пак така изчезва… Постига щастието с просветление за красотата на света. Прави го по Фаустовски - с болка от екстаза при вида на възхитителен изгрев в планината: още миг и би умрял… В този миг осъзнава: животът е, за да се живее. Не е нужно да си роб на познанието, да прочетеш много книги или да научиш различни езици, нито дори да пропътуваш целия свят. Просто трява да улавяш красотата в преходното и да й се радваш, докато я има, да се самоусъвършенстваш духовно.

Философията на Лари много прилича на светоусещането на една летяща костенурка!

Моъм ме очарова с умелото описание на отрязък от събитийността в Южна Франция. Е, признавам, малко тривиално бе сливането на Лари с Абсолюта чрез обозримата красота на природата, но едва ли има по-инстинктивен начин. Човек се стреми към единение с Божественото и го постига по своему. Някои така и не надмогват чувството си за справедливост и морална отговорност, макар дори те да постигат интуитивна мъдрост…

Всеки се слива за миг с Абсолюта, но малцина успяват да не се разбунтуват срещу идеята, че светът е създаден просто ‘ей така, за забавление’. Войните, болестите, гладът са част от това забавление - част от Красотата, която иначе би била статична и мъртва. Може би дори грозна.

Както казва Лари, един ден човекът ще еволюира и ще съумява да се слива с Абсолюта когато пожелае - подобно на развитието на палеца, този уникален орган, с който можем да докоснем кутрето…

Дали тогава красотата ще съществува жива, в дуалистично единство със спомена за грозното и въображаемото зло? … Не съм убедена, че бих харесала такъв свят.

Къде отеква ‘ехото’ на коментарите?

Чудя се, какво може да направи интернет с ‘квакането’ ми из другите ‘блата’? (Ех, защо толкова ми допадат тези пусти раздумки? Все ми се струва, че сме по-истински в общуване чрез диалог…)

Осъзнах, че много от коментарите, които чета или пиша, имат вид на ‘мини’-пост… Съдържат нещо смислено и споделено. Описват настроение, гледна точка, опит или са просто свеж хумор. При това понякога отлично формулиран! Повечето са също толкова интересни, колкото и постовете на авторите си… Това е творчество, нали?

Улових се, че в коментарите си при Лид, Размисли, или в блоговете, които от време на време навестявам, разказвам истории и защитавам позиции, които са някак си свързани с темите, засегнати в ‘подковата’. Предполагам, че и другите имат такава нагласа, когато коментират.

Ще ми се, например, да мога да надзърна в мненията на Графа по различни постове, които той чете… Не мога да се отърва от натрапчивото усещане, че така бих разбрала повече за ‘коментатора’…

Смейте се, ако искате,  но още не съм наясно как се ‘абонира’ за коментари… Ама и аз съм един ‘блогер’! А уж се имам за подкована Галопираща жаба! Както и да е - абонирането най-вероятно означава, че аз самата ставам постоянен коментатор на даден блог… не знам!

Да споделите нещо по въпроса за ехото? Има ли начин да го ‘видим’ в нета?

(и да не забравите да гласувате за костенурката!  ) 

Чужденецът

“Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.”

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай - много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели “купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта” за евентуален престой в болница - докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми - Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… )

Чужденецът си е класика на абсурда - нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: “Не се сърди, човече!”. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване в центъра: старая се да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта.

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово -  аз, американецът Пешо, Роси, бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще им става кум) и сестра му Сончето. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има - най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение - антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да - за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

“Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.” Това е убеждението му и в него няма фанатизъм - не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало - истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то - чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. )

(гласувай за костенурката!)

Какво му е доброто на ‘добрия’ вкус? (раздумка)

сайтове за лош вкус: музей на лошия вкус, лош вкус за музика, лош вкус за поезия, лош вкус за облекло, лош вкус за филми

“Що е лош вкус?”, пита Лид и отговаря: “ Всички неща, които принизяват и ограничават духа са проява на лош вкус.”

Всъщност, имаме ли право да определяме кое принизява и ограничава човешкия дух и ако да, не е ли това право на всеки, сам за себе си? Ако влечението по масовата комерсиална култура  на чалгата е лош вкус, кое определя добрия вкус като ‘добър’?

Чисто дуалистичното предположение би било, че добрият вкус трябва да е антипод на ‘масовата комерсиална култура’. Това звучи страшничко… Излиза, че усетът за естетически красивото е уникален и само гении биха имали, хм - привилягията да се радват, хм - на собствения си вкус… Дали пък  Хитлер не е бил естет, в крайна сметка? Обаче аз също си паднах по традиционното баварско облекло… Значи Хитлер не е никакъв гений!  > Hoo-ray!!!

Ама как да категоризирам сръчните ръце на циганка, плетяща възможно най-красивите кошници - нали е производство ‘на конвейр’ и все за продан? Или занаятът й няма нищо общо с естетиката? Как тoгава определих кошниците като красиви - само аз ли виждам у тях естетика?

Е, май ще трябва да призная, че добрят вкус не е Обратен на ‘комерсиалната култура’. Тогава? Сигурно е смесица от основни критерии, хем общоприети за валидни в разграничаването на красиво от грозно ( > ами то, така погледнато, добрият вкус си е масов, в крайна сметка!), хем проявлението им е чисто субективно и зависи изцяло от характера и личността на индивида.

Значи ли това, че доброто на добрия вкус е именно в индивидуалната му характеристика? Кой тогава ми дава право да определям чалгата като музика/култура, по-нискокачествена от пънка, хеви метъла, рапа или ранната Мадона? МТV се отличава от “Планета” по това, че предлага разнообразие от стилове, но възпитава ли ‘по-добър’ вкус?

Не понасям чалгата, харесвам Вивалди, ала си падам по Ред Хот Чили Пепърс. Това лош вкус ли е?

Не мога да забраня на някой да препочита нещо пред друго нещо… Не мисля, че днес едно дете може да бъде заключено в света на телевизия “Планета” - има масов достъп до информация чрез кабелна, интернет, мобилен, i-pod и т.н. Нещо повече - няма как да не общува с други малчугани, с баби, с учители, с каки и батковци, с масмедии - всички от които предлагат, е, може би не чак толкова ‘масови’, но все пак доста популярни алтернативи на ‘еталони на живот’.

Несъмнено, една от тях е тази на Лид - затова, гласувайте!

 >>>>>    P.S. Волен Сидеров не е чак толкоз популярен, колкото си мисли!

Хиляда сияйни слънца

Едва сега си давам сметка, че я закупих заради заглавието и обложката - една малко прибързана асоциация с пленителната Шехерезада от хиляда и една нощ. Хосейни също разкрива гъвкавата държеливост и съобразителност  на Жената, но не онази, затворена в двореца на шах Шахриар, а обикновената майка и съпруга от противоречивия свят на исляма, оцеляваща както преди, така и след пламналата в Афганистан война. В разказа блика магията на неподправения живот, с неговата почти до болка закономерна случайност  и ‘непосилна’ лекота на любовта…

Хосейни ни пренася в свят на мъжко господство и безпрекословно подчинение на закона и религията - отдавна запечатан отвътре и отвън с клеймото на еднакво фанатизирано ‘обществено’ мнение: това на афганите, но и това на друговерците - реалност, която може да бъде разбрана само чрез индивидулната съдба на две афганистански жени.

Началото: изолирана в покрайнините на Кабул, рядко навестявана колиба; Мариам, девойче на 15, смътно се досеща за несправедливо наложената й по рождение вина на харами (копеле) с богат баща-многоженец и майка-слугиня, повярвала в приказките и позволила ‘позора’ на интимна връзка… Сюжет, подобен на мелодрама от сапунен сериал, ала чародейството на Хосейни му придава значимост и завладяваща емоционалност - очите болят, без да напират облекчителни сълзи. Не съм подозирала, че мъж може да пише така чувствено и да се превъплъти в героините си.  Дали носи в себе си следите на предците си - пущуните?

Ислямът на талибанския режим и лоя джиргата - афганите сляпо следват наложения стереотип на безропотно подчинение: наредбите и новоскалъпените религиозни традиции не се подлагат на съмнение…

Мариам и Лейла съхраняват индивидуалността си в този свят.  Две жени от различни поколения, с различно потекло, едната образована, а другата не. Те ‘надиграват’ крайния ислям в лицето на озлобен към съдбата съпруг-побойник с груб нрав и гнусни маниери. Правят го по женски - без покзаност или агресия: поставят преграда между себе си и Общоприетото, обличат наложената им традиционна ‘бурка’, която скрива тялото от глава до пети. Тази ‘бурка’, отначало неудобна за носене, се превръща в желан параван и съхранява душевността им, като парира обвинителните погледи на ‘почтените’ правоверни и дава на двете жени сили да воюват за правото си на живот.

Много ми харесаха моментите с характерната ‘приказна’ описателност на речта: за думите Хосейни казва (цитирам по памет), че се леят от нечия уста като балсам или ги оприличава с тъмен пушек от гърлото на друг, докато трети просто ги издишва като мъгла… Аз бих казала, че Хосейни реди словата като напев… Приятно слушане!

(да не забравиш да гласуваш за костенурката!)

Апетит към живот с опашка или просто живот…

Време е да взема отношение към ‘празните мисли’ на Лид с коментар тук, в Корубката. Малко ме притесниха тези нейни въпросителни, дори да са били риторични, в края на Това живот ли е? и Защо опашка?…

Аз нямам опашка - имах преди да се превърна в жаба, ама не от космици… Навремето завиждах на богато-окосмените същества, но в един момент разбрах, че всеки си е надарен по своему. Някои са черни, други са бели, но всеки (дори лишените от придобивките на цивилизацията) има своята уникална красота и е по своему ‘апетитен’  :

Tа тази, безкосмената ми опашка, се откъсна още когато се превръщах от попова лъжичка в жаба и това може само да ме радва, щото иначе щеше да ми се мотае в плавниците и да ми пречи. За сметка на това сега имам още по-изпъкнали очи и наблюдавам с интерес всичко наоколо, имам си и дробчета, с които да поемам силно въздух за поредното ‘кво-а-к, бре-ке-ке’ (за ужас или за радост на околните), като от време на време мятам светкавичен език към някоя и друга заблудена муха.

…. което, от гледна точка на окосмените, си е подобно на това да шаваш с опашка или да я връзваш и развързваш както и когато щеш - така или пропъждаш мухите, или размърдваш онова, сивото нещо, под опашката с ластика…  Хубаво е и от време на време веселия вятър да развее косата ти на свобода или да те понесе нанякъде:

или:

Така че - защо пък това да не е живот и защо да не е опашка, в крайна сметка? Животът е красив заради това - всеки да може да ползва всичките си природни дадености по начин, който би го накарал да се чувства свободен и щастлив, стига да не пречи много на околните…  Още повече - наличието на материаал за опашка позволява творчески подход и комбинации, които могат да доведат до ‘плитчици’, ‘раста’, ‘бобчета’, е дори и до вече старомодните ‘кок’ или ‘тупе’ (те носят съвсем друго послание, ако са върху главата на артистичен мъж, обаче…):

Нека бъдем каквито искаме да сме и да не насилваме останалите да са други!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!