Чужденецът

“Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.”

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай - много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели “купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта” за евентуален престой в болница - докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми - Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… )

Чужденецът си е класика на абсурда - нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: “Не се сърди, човече!”. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване в центъра: старая се да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта.

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово -  аз, американецът Пешо, Роси, бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще им става кум) и сестра му Сончето. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има - най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение - антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да - за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

“Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.” Това е убеждението му и в него няма фанатизъм - не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало - истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то - чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. )

(гласувай за костенурката!)

Какво му е доброто на ‘добрия’ вкус? (раздумка)

сайтове за лош вкус: музей на лошия вкус, лош вкус за музика, лош вкус за поезия, лош вкус за облекло, лош вкус за филми

“Що е лош вкус?”, пита Лид и отговаря: “ Всички неща, които принизяват и ограничават духа са проява на лош вкус.”

Всъщност, имаме ли право да определяме кое принизява и ограничава човешкия дух и ако да, не е ли това право на всеки, сам за себе си? Ако влечението по масовата комерсиална култура  на чалгата е лош вкус, кое определя добрия вкус като ‘добър’?

Чисто дуалистичното предположение би било, че добрият вкус трябва да е антипод на ‘масовата комерсиална култура’. Това звучи страшничко… Излиза, че усетът за естетически красивото е уникален и само гении биха имали, хм - привилягията да се радват, хм - на собствения си вкус… Дали пък  Хитлер не е бил естет, в крайна сметка? Обаче аз също си паднах по традиционното баварско облекло… Значи Хитлер не е никакъв гений!  > Hoo-ray!!!

Ама как да категоризирам сръчните ръце на циганка, плетяща възможно най-красивите кошници - нали е производство ‘на конвейр’ и все за продан? Или занаятът й няма нищо общо с естетиката? Как тoгава определих кошниците като красиви - само аз ли виждам у тях естетика?

Е, май ще трябва да призная, че добрят вкус не е Обратен на ‘комерсиалната култура’. Тогава? Сигурно е смесица от основни критерии, хем общоприети за валидни в разграничаването на красиво от грозно ( > ами то, така погледнато, добрият вкус си е масов, в крайна сметка!), хем проявлението им е чисто субективно и зависи изцяло от характера и личността на индивида.

Значи ли това, че доброто на добрия вкус е именно в индивидуалната му характеристика? Кой тогава ми дава право да определям чалгата като музика/култура, по-нискокачествена от пънка, хеви метъла, рапа или ранната Мадона? МТV се отличава от “Планета” по това, че предлага разнообразие от стилове, но възпитава ли ‘по-добър’ вкус?

Не понасям чалгата, харесвам Вивалди, ала си падам по Ред Хот Чили Пепърс. Това лош вкус ли е?

Не мога да забраня на някой да препочита нещо пред друго нещо… Не мисля, че днес едно дете може да бъде заключено в света на телевизия “Планета” - има масов достъп до информация чрез кабелна, интернет, мобилен, i-pod и т.н. Нещо повече - няма как да не общува с други малчугани, с баби, с учители, с каки и батковци, с масмедии - всички от които предлагат, е, може би не чак толкова ‘масови’, но все пак доста популярни алтернативи на ‘еталони на живот’.

Несъмнено, една от тях е тази на Лид - затова, гласувайте!

 >>>>>    P.S. Волен Сидеров не е чак толкоз популярен, колкото си мисли!

Хиляда сияйни слънца

Едва сега си давам сметка, че я закупих заради заглавието и обложката - една малко прибързана асоциация с пленителната Шехерезада от хиляда и една нощ. Хосейни също разкрива гъвкавата държеливост и съобразителност  на Жената, но не онази, затворена в двореца на шах Шахриар, а обикновената майка и съпруга от противоречивия свят на исляма, оцеляваща както преди, така и след пламналата в Афганистан война. В разказа блика магията на неподправения живот, с неговата почти до болка закономерна случайност  и ‘непосилна’ лекота на любовта…

Хосейни ни пренася в свят на мъжко господство и безпрекословно подчинение на закона и религията - отдавна запечатан отвътре и отвън с клеймото на еднакво фанатизирано ‘обществено’ мнение: това на афганите, но и това на друговерците - реалност, която може да бъде разбрана само чрез индивидулната съдба на две афганистански жени.

Началото: изолирана в покрайнините на Кабул, рядко навестявана колиба; Мариам, девойче на 15, смътно се досеща за несправедливо наложената й по рождение вина на харами (копеле) с богат баща-многоженец и майка-слугиня, повярвала в приказките и позволила ‘позора’ на интимна връзка… Сюжет, подобен на мелодрама от сапунен сериал, ала чародейството на Хосейни му придава значимост и завладяваща емоционалност - очите болят, без да напират облекчителни сълзи. Не съм подозирала, че мъж може да пише така чувствено и да се превъплъти в героините си.  Дали носи в себе си следите на предците си - пущуните?

Ислямът на талибанския режим и лоя джиргата - афганите сляпо следват наложения стереотип на безропотно подчинение: наредбите и новоскалъпените религиозни традиции не се подлагат на съмнение…

Мариам и Лейла съхраняват индивидуалността си в този свят.  Две жени от различни поколения, с различно потекло, едната образована, а другата не. Те ‘надиграват’ крайния ислям в лицето на озлобен към съдбата съпруг-побойник с груб нрав и гнусни маниери. Правят го по женски - без покзаност или агресия: поставят преграда между себе си и Общоприетото, обличат наложената им традиционна ‘бурка’, която скрива тялото от глава до пети. Тази ‘бурка’, отначало неудобна за носене, се превръща в желан параван и съхранява душевността им, като парира обвинителните погледи на ‘почтените’ правоверни и дава на двете жени сили да воюват за правото си на живот.

Много ми харесаха моментите с характерната ‘приказна’ описателност на речта: за думите Хосейни казва (цитирам по памет), че се леят от нечия уста като балсам или ги оприличава с тъмен пушек от гърлото на друг, докато трети просто ги издишва като мъгла… Аз бих казала, че Хосейни реди словата като напев… Приятно слушане!

(да не забравиш да гласуваш за костенурката!)

Апетит към живот с опашка или просто живот…

Време е да взема отношение към ‘празните мисли’ на Лид с коментар тук, в Корубката. Малко ме притесниха тези нейни въпросителни, дори да са били риторични, в края на Това живот ли е? и Защо опашка?…

Аз нямам опашка - имах преди да се превърна в жаба, ама не от космици… Навремето завиждах на богато-окосмените същества, но в един момент разбрах, че всеки си е надарен по своему. Някои са черни, други са бели, но всеки (дори лишените от придобивките на цивилизацията) има своята уникална красота и е по своему ‘апетитен’  :

Tа тази, безкосмената ми опашка, се откъсна още когато се превръщах от попова лъжичка в жаба и това може само да ме радва, щото иначе щеше да ми се мотае в плавниците и да ми пречи. За сметка на това сега имам още по-изпъкнали очи и наблюдавам с интерес всичко наоколо, имам си и дробчета, с които да поемам силно въздух за поредното ‘кво-а-к, бре-ке-ке’ (за ужас или за радост на околните), като от време на време мятам светкавичен език към някоя и друга заблудена муха.

…. което, от гледна точка на окосмените, си е подобно на това да шаваш с опашка или да я връзваш и развързваш както и когато щеш - така или пропъждаш мухите, или размърдваш онова, сивото нещо, под опашката с ластика…  Хубаво е и от време на време веселия вятър да развее косата ти на свобода или да те понесе нанякъде:

или:

Така че - защо пък това да не е живот и защо да не е опашка, в крайна сметка? Животът е красив заради това - всеки да може да ползва всичките си природни дадености по начин, който би го накарал да се чувства свободен и щастлив, стига да не пречи много на околните…  Още повече - наличието на материаал за опашка позволява творчески подход и комбинации, които могат да доведат до ‘плитчици’, ‘раста’, ‘бобчета’, е дори и до вече старомодните ‘кок’ или ‘тупе’ (те носят съвсем друго послание, ако са върху главата на артистичен мъж, обаче…):

Нека бъдем каквито искаме да сме и да не насилваме останалите да са други!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ЛЮБИМАТА ГРЕШКА

 В отговор на „Единствен, единствена” (в полетът на костенурката) – няколко аргумента в полза на ‘любимата грешка’, към която се завръщаме и която доказва теорията на Кундера за „непосилната лекота на битието”.

Изборът по принцип е акт, който изключва всяка друга алтернатива, значи избраният обект е единствен. Според философията на Лисицата (за ‘опитомявнето’), рози има наистина много, с различен цвят и аромат, като всяка има индивидуална красота и ухае не по-малко приятно от останалите, но за Принца любимата роза е най-хубава, тъй като е единствената избрана от него, т.е. ‘опитомена’. Сравнението с други рози би било безпредметно: тя е уникална заради връзката с избиращия. Розата, от своя страна, има нужда от грижите на Принца, от това той да осмисли съществуването й, следователно тя също го избира.

Друг е въпросът какво точно търсим у партньора, какви са критериите (ако има такива), на които се основава изборът, доколко това е проява на любима грешка или е плод на случайността, за която не би трябвало да сме отговорни.

При все това, връзката на ‘розата’ с ‘принца’ винаги остава обусловена във връзката избран-избиращ. Лид, ти сама подканяш към избор на една роза в полето от много такива.

Можем да сгрешим в избора на партньор и да се връщаме постоянно към тази грешка или не. Това не означава, че понятията за ‘роза’ и ‘принц’ в контекста на Екзюпери губят статуквото си на единственост. Те са типичен пример за вечните елементи на едно цяло.

Правото на избор и грешка априорно ни дава право да продължим да изследваме себе си в случайни срещи, изневерявайки на ‘свързания’ с нас обект (както Принцът опитомява лисицата) или, наситили се на този вид познание, да приемем партньора за вечна ЛЮБИМА ГРЕШКА и да продължим изследването на своето аз, оглеждайки се непрекъснато в този партньор като коректив (не знам дали звучи парадоксално, но така го разбирам).

У Кундера има проследяване на две двойки, всяка от тях символизираща връзката ‘принц-роза’: Томаш-Тереза и Сабина- Франц. Слабостта и идилията са втъкани и у Тереза и Франц – и двамата се нуждаят от „другия“, който да придаде смисъл на житейските им битки и да окаже контрол над чувствата им. Докато изневярата е начин на живот за техните партньори: за Сабина тя е прекрасно потъване в неизвестното, а за Томаш е един вид изследване (той изпитва непреодолимо желание да открива частиците „различие“ във всяка жена, блъскайки се в собственото си любопитство).

Това любопитство към живота все пак не изключва статута на единственост на ЛЮБИМАТА ГРЕШКА. По-скоро го потвърждава, защото Сабина напуска Франц, но още същия миг осъзнава, че вече няма на кой да „изменя“, а това предполага някакъв край, развръзка, постигане на нещо търсено и ново, което някак не се случва, оставяйки след себе си една огромна „пустота”. Франц приема нейното изчезване  като знамение и не тръгва да я търси. Постъпката й остава в рамките на незначителното, цинично позволеното. Тогава какъв е проблема? Кундера го изрича: „Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.”

Това важи с пълна сила и за Томаш, който се опитва да разгадае не само плътта – тя не е (само)достатъчна; той е обсебен от нишката, свързваща плътското с нематериалното, криеща механизмите на самия живот – той иска „да отвори със скалпела си проснатото тяло на света“, но… в лицето на Тереза.

Работното заглавие на „Непосилната лекота на битието” е било „Планета на неопитността” – т.е. правото на грешка като изначално качество на човешката участ. Кундера интерпретира книгата си така:

„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.”

В тази неопитност има обаче неща, които стават ясни, като ЛЮБИМАТА ГРЕШКА например. Стремежът към запълване на празнотата е движеща сила на съществуването ни. Той е дотолкова инстинктивен, че насочва самия избор, който правим, без дори да можем да си го обясним.

ДА БЪДЕШ, ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ

„Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“

Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

КЪСМЕТЪТ НА КАЛИНКАТА

Докато се опитвах да проумея защо* видеоклипът Rioting and fires in Tibet не стартира в зададената към нов snap-браузер връзка от снимка на монаси в Покривът на света (накрая се принудих да махна линка), забелязах поредната новоизлюпена жълта калинка да пълзи по стената над офис-принтера - от онези, които считаме за ‘отровни’, макар да не съм чувала някой да се е споминал досега. Вече бях унищожила пет такива за седмицата, но на тази й се размина - случайно, разбира се: замислих се над правото й на съществуване… В крайна сметка не зависим ли всички от случайността, колкото и на сериозно да се взимаме? Обратите на съдбата винаги са неочаквани; както твърди Уди Алън в едноименния си филм, Match-point  не се бележи само с умения, нужен е преди всичко късмет …

Петте посестрими на насекомото унищожих не само защото бяха представители на вид, набеден за ‘отровен’ (не е достатъчно оправдание!), а най-вече заради това, че робувам на конвенционалната офис-хигиена. Що се отнася до определянето на дадена група или субект като опасни или неблагонадеждни (за кого?) - това е въпрос на гледна точка: както в природата, така и в цивилизацията… Доколкото си спомням от часовете по биология, калинките са полезни за растенията, тъй като се хранят с листни въшки. От друга страна, огромен рояк от калинки (и други летящи твари) вероятно би навредил на дадена екосистема… или поне на един паяк, както става в тази анимация: 

Калинка в Атака   < < виж видеото !!! 

(Митаче, липсваш ми! Ето тук е моментът за: “Защо-о-о няма радо-о-о-ст?)

Моля отбележете - труповете са само на ОФИЦИАЛНИТЕ преносители на зараза - мухите. Не вярвам на някой да му стане мъчно за муха. Най-малко пък на една подкована Галопираща жаба като мен! Все пак, щом природата се е погрижила да се възпроизвеждат в големи кличества, значи си имат своето полезно предназначение…

Ами ако не си полезен никому? Губиш ли правото си да съществуваш?

Последните нашественици в офиса - калинките, са си направили някакво люпило межу стената и бюрото, откъдето невъзмутимо се пръкват по няколко на ден, ала само една попада в полезрението ми, сякаш да ме предизвиква… Е, вече споменах, че ‘дървеният философ’ у мен надделя над хигиенните офис-норми: на Мис Отровна № 6 й се размина (освен ако жената, която чисти в офиса, не я смачка с палец един ден…).

Дали ако се беше появила популярната калинка на късмета, щях и нея да я унищожа?Знаеш поверието - щом червена калинка на черни точки кацне върху теб, остави я да пълзи до върха на пръстите ти, докато отлети. «Калинке-малинке, хвръкни и късмет ми донеси!» …може пък да се получи Чародейство и случайността да бъде предизвикана (Прощавай, Уди! Въпрос на гледна точка!)…

Трябва да призная: в детските ми години често се случваше червена калинка да кацне върху ръката ми. Днес по-гоямата част от живота си прекарвам на закрито (своего рода изгнаник…  Далай Лама сигурно би ме разбрал! ), но както се оказа, това не е пречка за калинките - явно и на закрито могат да се развъждат, макар и жълти. Като се замисля - всъщност радва ме това да имам покрив над главата си, уют и удобства… С възрастта, обаче, изглежда все по-малко вярвам в чудеса. Жалко, нали? Не за неизбежното настъпване на зрелостта - и то носи своите забавни моменти. Просто ми се иска отново да видя червена калинка…

Успокоява ме поне фактът, че все още има костенурки и охлюви!

*Личи ли, че това ми е първи опит с блог? … Май не се справям добре с wordpress ‘хелповете’… Вече няколко пъти се опитвам да кача видео, но не се получава… ПОМОЩ!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ГАЛОПИРАЩАТА ЖАБА

 Наскоро усетих, че ми е скучнo (oтдавна не бях писала). Обзе ме неприятно самосъжаление и, като всяка самоуважаваща се ‘жаба’, се оправдах с липсата на вода - пресъхнало ми беше блатото, явно без да забележа… Причините за тази печална ситуация няма да изброявам - твърде тривиални са, а и фактът, че рядко пропускам да забележа малките подробности:

Поучителна история’  < < виж видеото !!!

(ние, жабите, се славим с това, че нямаме достойни конкуренти в лапането на мухи - от всякакъв калибър и независимо от скоростта!), всъщност не е от значение.

По-важното в случая е, че моето униние беше прекъснато от нещо като плющене на криле - първо безшумно, като точица, на която не позволих да нарастне достатъчно (поради тривиалните причини, споменати по-горе!), а после малко по малко точицата се оформи в нещо подобно на мъжко бомбе ( ококорих се: … не! не беше боа, глътнала слон!), докато най-накрая бомбето се превърна в… коруба! С шеметно пърхащи крачка на една забързана във въздуха костенурка!!?

(б.а. сетих се за багажа линк > , който търчи с многобройни крачета след притежателя си; обичам Тери Пратчет и необятната му фантазия: неговият велик А’Туин сърфира из космоса на netа линк >  )

но да продължим…

“Приятелко, ти ли си - какви ги вършиш?”, изкваках изненадано.

“Чувствам се прекрасно и работя съзнателно в тази насока. Образовам се, мисля, чета, пиша. Полетях, както виждаш.”, усмихна се тя, кръжейки над главата ми.

Потърках очи с ципичките на плавниците си и унило отвърнах: “Блазе ти, че не мислиш за финанси! Сигурно и в любовта ти върви, а мен ме гони лека пролетна депресия …”

Тя отрони една люспа от корубата си: “Ето ти линк за един от блоговете ми … ако не съм ти давала: полетът на костенуркатa. Едва ли всичко ще ти е интересно, но може да ти помогне да гледаш по-ведро на живота.”

Голяма грешка (видео), Lyd! Застоят в пресъхналото блато така ми беше омръзнал, че след като се взрях по-отблизо в люспата от корубата, ме обзе едно ей такова настроение:
 <<< (видео)  <<< Ще се ПРЪСНА от кеф!
След което - сами разбирате, щом една мъдра костенурка може да лети, значи и една не толкова мъдра жаба може да галопира (видео)… и се устремих с весели подскоци към ковача, за да ми вземе мярка за подкова (трябва да сме подковани за такова сериозно начинание като блогирането - в крайна сметка, ще ставам галопираща жаба!)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, a после гласувай за костенурката!