Острието на бръснача

Черна корица: разрязано през средата лице (като от ръб на дамска капела). Не ми харесва - не отразява това, което открих в книгата. Познавам стила на Моъм от едно английско издание на Луна и Грош, от преведените на български Разкази и екранизацията на Цветният воал, до която се домогнах чрез DVD.

Острието изследва темата за Пътя и достигането до ‘себе си’, до онова най-съктровено за всеки желание, което отразява същността на душата. Софи, Изабел, Грей, Елиот осъзнават своето желание, но не им достига духовна сила да го обозрат като нещо осъществимо. Затова правят алтернативния избор - просто живеят, примирени с недостижимото…

Лари е различен. Той упорито отказва да започне ‘почтена’ работа за положение в обществото. Интуитивно усеща, че търси нещо и не бива да спре, преди да го намери. Поглъща купища книги, пътува, появява се внезапно и пак така изчезва… Постига щастието с просветление за красотата на света. Прави го по Фаустовски - с болка от екстаза при вида на възхитителен изгрев в планината: още миг и би умрял… В този миг осъзнава: животът е, за да се живее. Не е нужно да си роб на познанието, да прочетеш много книги или да научиш различни езици, нито дори да пропътуваш целия свят. Просто трява да улавяш красотата в преходното и да й се радваш, докато я има, да се самоусъвършенстваш духовно.

Философията на Лари много прилича на светоусещането на една летяща костенурка!

Моъм ме очарова с умелото описание на отрязък от събитийността в Южна Франция. Е, признавам, малко тривиално бе сливането на Лари с Абсолюта чрез обозримата красота на природата, но едва ли има по-инстинктивен начин. Човек се стреми към единение с Божественото и го постига по своему. Някои така и не надмогват чувството си за справедливост и морална отговорност, макар дори те да постигат интуитивна мъдрост…

Всеки се слива за миг с Абсолюта, но малцина успяват да не се разбунтуват срещу идеята, че светът е създаден просто ‘ей така, за забавление’. Войните, болестите, гладът са част от това забавление - част от Красотата, която иначе би била статична и мъртва. Може би дори грозна.

Както казва Лари, един ден човекът ще еволюира и ще съумява да се слива с Абсолюта когато пожелае - подобно на развитието на палеца, този уникален орган, с който можем да докоснем кутрето…

Дали тогава красотата ще съществува жива, в дуалистично единство със спомена за грозното и въображаемото зло? … Не съм убедена, че бих харесала такъв свят.

Чужденецът

“Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.”

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай - много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели “купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта” за евентуален престой в болница - докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми - Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… )

Чужденецът си е класика на абсурда - нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: “Не се сърди, човече!”. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване в центъра: старая се да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта.

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово -  аз, американецът Пешо, Роси, бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще им става кум) и сестра му Сончето. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има - най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение - антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да - за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

“Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.” Това е убеждението му и в него няма фанатизъм - не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало - истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то - чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. )

(гласувай за костенурката!)

Хиляда сияйни слънца

Едва сега си давам сметка, че я закупих заради заглавието и обложката - една малко прибързана асоциация с пленителната Шехерезада от хиляда и една нощ. Хосейни също разкрива гъвкавата държеливост и съобразителност  на Жената, но не онази, затворена в двореца на шах Шахриар, а обикновената майка и съпруга от противоречивия свят на исляма, оцеляваща както преди, така и след пламналата в Афганистан война. В разказа блика магията на неподправения живот, с неговата почти до болка закономерна случайност  и ‘непосилна’ лекота на любовта…

Хосейни ни пренася в свят на мъжко господство и безпрекословно подчинение на закона и религията - отдавна запечатан отвътре и отвън с клеймото на еднакво фанатизирано ‘обществено’ мнение: това на афганите, но и това на друговерците - реалност, която може да бъде разбрана само чрез индивидулната съдба на две афганистански жени.

Началото: изолирана в покрайнините на Кабул, рядко навестявана колиба; Мариам, девойче на 15, смътно се досеща за несправедливо наложената й по рождение вина на харами (копеле) с богат баща-многоженец и майка-слугиня, повярвала в приказките и позволила ‘позора’ на интимна връзка… Сюжет, подобен на мелодрама от сапунен сериал, ала чародейството на Хосейни му придава значимост и завладяваща емоционалност - очите болят, без да напират облекчителни сълзи. Не съм подозирала, че мъж може да пише така чувствено и да се превъплъти в героините си.  Дали носи в себе си следите на предците си - пущуните?

Ислямът на талибанския режим и лоя джиргата - афганите сляпо следват наложения стереотип на безропотно подчинение: наредбите и новоскалъпените религиозни традиции не се подлагат на съмнение…

Мариам и Лейла съхраняват индивидуалността си в този свят.  Две жени от различни поколения, с различно потекло, едната образована, а другата не. Те ‘надиграват’ крайния ислям в лицето на озлобен към съдбата съпруг-побойник с груб нрав и гнусни маниери. Правят го по женски - без покзаност или агресия: поставят преграда между себе си и Общоприетото, обличат наложената им традиционна ‘бурка’, която скрива тялото от глава до пети. Тази ‘бурка’, отначало неудобна за носене, се превръща в желан параван и съхранява душевността им, като парира обвинителните погледи на ‘почтените’ правоверни и дава на двете жени сили да воюват за правото си на живот.

Много ми харесаха моментите с характерната ‘приказна’ описателност на речта: за думите Хосейни казва (цитирам по памет), че се леят от нечия уста като балсам или ги оприличава с тъмен пушек от гърлото на друг, докато трети просто ги издишва като мъгла… Аз бих казала, че Хосейни реди словата като напев… Приятно слушане!

(да не забравиш да гласуваш за костенурката!)

Чимиджими-чамиджоми (приятели, варел и ягоди)

Заглавието едва ли ви говори нещо, ако не са ви попадали “Десет приключения на Лиско”, които аз лично открих (или те откриха мен) много отдавна, по време на лятната ваканция  в 4-ти клас… Тези поостарели ‘соц’ писания изглежда вълнуват и българи в чужбина. Ако решите да хвърлите 1 поглед на 10-те авантюри на нетрадиционния ‘соц’ герой Лиско, кликнете върху ‘покажи’ до ‘Съдържание’. Разгледайте Чими и Голямата награда, макар останалите 8 също да са интересни - за деца и за възрастни.

Отдавна мислех да жабософствам на темата за имената, приятелството, варелите и ягодите. Най-вече заради Чими, чието название претърпява модификация в Чимиджими-бръмбар-дръмбар-чамиджоми-чамбъл-чамбъл, благодарение на въображението на Лиско:

Тук е моментът да се извиня на Marsian, защото малко сбърках удълженото име на Чими в коментара по извънземната й позиция, наречена Жабешка утопия. Marsian е права донякъде - приликата ми с гадинката Чими е голяма, макар той да си е чисто български продукт, който не носи каска и очила на мотоциклетист като Crazy Frog, избран от мен за аватар!

Приличаме си в любопитството ни към щуротии, внезапното появяване и изчезване, навика да разчитаме на приятелите си за разни приключения (за Чими - вълнуващи проклетии!), но аз съвсем не съм толкова последователна в любимото за жабока действие: да дразни и ругае всички с обръщенията ‘глупаци’, ‘тикви’ и ‘тъпаци’ (макар за мнозина от съществуващите твари, човекът включително, светът да е пълен с такива…). освен това никога не бих крещяла, че кошницата с ягоди е САМО МОЯ и НЯМА ДА Я ДЕЛЯ, въпреки че намирам нещо по детски мило и практично в това поведение. 

Считам се за далеч по-щедра, откровена и единствена по рода си Подкована Галопираща Жаба (в това също си приличаме с Чими - и той не пропуска сгоден случай да се самоизтъкне! ), която ни най-малко не се страхува от щъркели, плашила, привидения и тем подобни ужасии, пред които жабокът Чими онемява и започва да ‘отстъпва назад’.

Чими, както ще разберете, е роден-да-бъде Проклетник и Жалващ-се, изпаднал-в-беда, но без да става досаден нито с едното, нито с другото. Постоянно се чуди каква проклетия да извърши и не търпи несподелени с него тайни.

Същевременно е единственият, който включва онова нещо, което другите наричат Черно Чудовище (обикновен касетофон!), а уникалното му име е причина да победят Щъркел-шарен-дългокрак-я-затракай-трака-трак и така да спечелят Голямата награда - огромна кошницата с ягоди.

И въпреки това, както се казва в началото на разказа Чими - едва ли има някакво значение:

Димби погледна небето и реши, че няма да вали. Когато нямаше какво да прави, Димби поглеждаше небето и се питаше: ще вали ли, или няма да вали; винаги си отговаряше, че няма да вали, но понякога валеше и въпреки туй - какво значение? Димби застана до варела, почака малко и погледна ръката си на онова място, където се носят часовниците. На ръката му нямаше часовник и въпреки туй - какво значение? Ето защо Димби се отдалечи от варела. Варелът стоеше изправен на…

Така се появява Чими, който освен че върши проклетии, често пада в дупки: най-вече в Дупката на Варела, от който все го измъкват преданите му приятели:

Обърнаха се. До тях стоеше Чими. “На кого се смеете бе, глупаци?” “На Завистта!”, отвърна Лиско. “Къде е тя?” “Под земята.” “Където й е мястото. Добре де, защо се смеете?” “Приятно ни е.” “Глупаци такива!” Чими ги наруга още няколко пъти и си тръгна, но се върна, наруга ги още веднъж и отново си тръгна, но се върна и каза: “Много шум вдигате, ей!… Защо вдигате такъв шум?” Той ги наруга допълнително и изчезна, без да се върне, като смяташе, че с това ще ги ядоса.

Ето какво му е мнението за известната Червена Шапчица:

“Ей, кресло!”, изскочи отнякъде Чими. “Какво?”, потърси го с поглед Червената шапчица. “Какво си се развикала?” “Оо, жабок!… Ела тук.” “Баба ти е жабок!… Аз съм Чимиджимичамиджоми!” Така каза Чими и изчезна.

Ето и мнението му за варелите:

Отнякъде изскочи Чими: “Защо викате?” “Това си е наша работа.” “Какво сте се развикали?” “Не е твоя работа!” “Аз си имам работа, но защо викате?…” “Върви си по пътя!” “Не оставяте народа да спи бе! Развикали сте се като… не знам какво!” “Не разбра ли, че викаме Лиско?” “Да, ама много викате!… Овикахте всичко!” Димби тръгна застрашително към жабока, като му каза решително и право в лицето: “Виж какво, махай се, защото…” “Добре де, ще се махна!… Извинявайте!” Чими се отдалечи малко и се обърна: “Ако ви чуя още веднъж…” “Какво?”, тръгна към него Домби. “Такова!”, направи крачка назад Чими. “Ще те напъхам във варела!”, каза Димби. “Да, ама аз ще си отида, да видим какво ще напъхаш във варела… Ще пъха във варела!… Така се пъха то!… Ще плаши с варела!… Мен - с варела!”

А ето какво правят някои човеци с варелите > > :

(снимката е връзка към видеото)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

Интересни времена

  

Днес бил денят на книгата (не знаех, че има такъв  ) - също като международният ден на жената, ха! Според мен всички дни са достойни да са дни на книгата и на жената . Иначе, по тази логика скоро може да обявим и ден на храната… Хм, кой знае, може и да има вече такъв…

Снощи дочетох Интересни времена на Тери Пратчет. Е, той не е Саполски или Кундера, нито Амели Нотомб ( на които Лид е фен ), но истински ме разсмива и в същото време ме кара да се замислям…

Книгата започнах да чета наскоро. По странно стечение на обстоятелствата (пак тази случайност а-ла-уди-алън!) още в началото Тери засяга две от любимите ми теми, които тъкмо бях споменала в коментари към Лид - ’ефекта на пеперудата’ и играта на Провидението… Отгоре на всичко (като по поръчка) действието се развива в Ахатовата Империята, с нейната Червена Армия и дворцови интриги за престола ( > Китай)… След като приключих, реших да напиша пост за заглавието на книгата, което има отнощение към днешната ситуация в Китай и реакцията на хората.

Ето какво казва Уикипедия за заглавието:

Дано живееш в интересни времена се счита за древна китайска поговорка или първото от три жестоки проклятия (другите две са: Дано привлечеш вниманието на властите и Дано намериш онова, което си търсиш), ала досега не е представен текст, който да претендира  за оригинал. Това подлага на съмнение истинския произход на фразата…

Една от теориите търси корените в друга поговорка: По-добре куче в мирни времена, отколкото човек в епоха на хаос, с китайски вариант:

寧為太平犬，不做亂世人

Aнглийският автор Ърнест Брама (Ernest Bramah - виж Уикипедия) я приписва на свой измислен герой - китайски разказвач на име Кай Лунг.

Книгата на цитатите (Yale Book of Quotations) представя поговорката в “Американско Общество и Межународното Право” - том 33 от 1939 г. и твърди, че няма открит автентичен вариант на текста.

Единственото ‘доказателство’ за произхода на пословицата е дадено през 1939 година. Ф. Р. Кудерт (член на управителния съвет на Колумбийски университет) споменава във встъпителното си слово при откриване на ”Академия на Политическата Наука”, че пословицата представлява китайско проклятие, цитирано в писмо от Остин Чембърлейн, брат на британския министър-председател Невил Чембърлейн. В писмото се споменава, че британски дипломат е чул проклятието в Китай.

Тери също се ‘заиграва’ със заглавието - в типичен за него стил. Любителите на Света на Диска ще открият и много други интересни моменти, но… нека те станат личен избор за всеки, решил да разлисти книжката.

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през ляво рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ЛЮБИМАТА ГРЕШКА

 В отговор на „Единствен, единствена” (в полетът на костенурката) – няколко аргумента в полза на ‘любимата грешка’, към която се завръщаме и която доказва теорията на Кундера за „непосилната лекота на битието”.

Изборът по принцип е акт, който изключва всяка друга алтернатива, значи избраният обект е единствен. Според философията на Лисицата (за ‘опитомявнето’), рози има наистина много, с различен цвят и аромат, като всяка има индивидуална красота и ухае не по-малко приятно от останалите, но за Принца любимата роза е най-хубава, тъй като е единствената избрана от него, т.е. ‘опитомена’. Сравнението с други рози би било безпредметно: тя е уникална заради връзката с избиращия. Розата, от своя страна, има нужда от грижите на Принца, от това той да осмисли съществуването й, следователно тя също го избира.

Друг е въпросът какво точно търсим у партньора, какви са критериите (ако има такива), на които се основава изборът, доколко това е проява на любима грешка или е плод на случайността, за която не би трябвало да сме отговорни.

При все това, връзката на ‘розата’ с ‘принца’ винаги остава обусловена във връзката избран-избиращ. Лид, ти сама подканяш към избор на една роза в полето от много такива.

Можем да сгрешим в избора на партньор и да се връщаме постоянно към тази грешка или не. Това не означава, че понятията за ‘роза’ и ‘принц’ в контекста на Екзюпери губят статуквото си на единственост. Те са типичен пример за вечните елементи на едно цяло.

Правото на избор и грешка априорно ни дава право да продължим да изследваме себе си в случайни срещи, изневерявайки на ‘свързания’ с нас обект (както Принцът опитомява лисицата) или, наситили се на този вид познание, да приемем партньора за вечна ЛЮБИМА ГРЕШКА и да продължим изследването на своето аз, оглеждайки се непрекъснато в този партньор като коректив (не знам дали звучи парадоксално, но така го разбирам).

У Кундера има проследяване на две двойки, всяка от тях символизираща връзката ‘принц-роза’: Томаш-Тереза и Сабина- Франц. Слабостта и идилията са втъкани и у Тереза и Франц – и двамата се нуждаят от „другия“, който да придаде смисъл на житейските им битки и да окаже контрол над чувствата им. Докато изневярата е начин на живот за техните партньори: за Сабина тя е прекрасно потъване в неизвестното, а за Томаш е един вид изследване (той изпитва непреодолимо желание да открива частиците „различие“ във всяка жена, блъскайки се в собственото си любопитство).

Това любопитство към живота все пак не изключва статута на единственост на ЛЮБИМАТА ГРЕШКА. По-скоро го потвърждава, защото Сабина напуска Франц, но още същия миг осъзнава, че вече няма на кой да „изменя“, а това предполага някакъв край, развръзка, постигане на нещо търсено и ново, което някак не се случва, оставяйки след себе си една огромна „пустота”. Франц приема нейното изчезване  като знамение и не тръгва да я търси. Постъпката й остава в рамките на незначителното, цинично позволеното. Тогава какъв е проблема? Кундера го изрича: „Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.”

Това важи с пълна сила и за Томаш, който се опитва да разгадае не само плътта – тя не е (само)достатъчна; той е обсебен от нишката, свързваща плътското с нематериалното, криеща механизмите на самия живот – той иска „да отвори със скалпела си проснатото тяло на света“, но… в лицето на Тереза.

Работното заглавие на „Непосилната лекота на битието” е било „Планета на неопитността” – т.е. правото на грешка като изначално качество на човешката участ. Кундера интерпретира книгата си така:

„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.”

В тази неопитност има обаче неща, които стават ясни, като ЛЮБИМАТА ГРЕШКА например. Стремежът към запълване на празнотата е движеща сила на съществуването ни. Той е дотолкова инстинктивен, че насочва самия избор, който правим, без дори да можем да си го обясним.

ДА БЪДЕШ, ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ

„Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“

Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ЧАРОДЕЙСТВО

Неотдавна гледах полския филм “Магии” – за малките чудеса във въображението на Стефек – момче, което поставя оловни войници по релсите и хвърля монети по перона, за да ‘купи’ по свой магически начин завръщането на отдавна напусналия ги баща. Сюжетът тече простичко и леко – със свеж хумор, породен от контраста между наивно-сериозната гледна точка на подрастващия малчуган и монотонната делничност на планинското градче. Филмът провокира у мен позабравени мисли за предизвиканата случайност: съкровените желания имат шанс да се намесят в причинно-следственната събитийност на реалността, стига да са достатъчно искрени, т.е. Важни. Децата, необременени от рутината на възрастните, са най-големите майстори на мечти и малки (а понякога не чак толкова малки) ‘чародейства’. Ето един спомен от моето детство:

Имаше подвижна книжарница, а аз бях първокласничка (родена през декември, т.е. още ненавършила седем). Нямах търпение часовете да свършат, макар последният да беше любимото ми ‘четене’. Излетях от стаята и се наредих на вече оформилата се опашка, но за мой ужас даденото от майка ми левче не се оказа в джоба на палтото (обикновено имах стотинки за баничка; левчто беше специално за случая!).

Помня мирисът на хартия, изпълнил фоайето на сградата. Бях съкрушена, че ще остана без книжка. Въртях се около щанда, гледах как съучениците ми разглеждаха красивите илюстрации; наивно се надявах на чудо – някой да ми направи подарък. Хрумна ми даже да предложа в замяна рисунката ми с водни бои от същия ден…

Питам се дали книгата е загубила своето очарование днес? Едва ли. И все пак… Дори да е смешна, идеята за компютърна програма, която да имитира досег с хартия и мирис на прясно-отпечатан текст, вероятно е изпълнима.

Тръгнах си към къщи, като се молех на моето ‘извънземно’ (Оро: образ, взет назаем от стар филм за високо-интелигентни пръшълци. ( Да, телевизията наистна е мощно средство за внушение, но това е друга тема). По онова време ни възпитаваха в атеизъм и църквата беше забранено място. Ученици пък там съвсем нямаха работа! Научната фантастиката обаче беше на почит: аз бях направо запалена по далечния Космос. Недораслото ми въобръжение търсеше появата на Оро, моя Вълшебник, в очертанията на човешко лице в профил сред облаците. Уверявам ви, дори не бях чувала, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а Билбията беше понятие без смисъл.

Вървях през училищния двор и молех Оро за книжка точно от тази книжарница (не можех да си обясня защо, но Беше Важно)… За първи път исках нещо по-различно от ‘да не ме изпитват’ или ‘да се отърва от къщна работа’. Спрях, за да потърся знак – реших, че този път ще хвърля само бегъл поглед към небето, за да издебна Вълшебника (подозирах, че често нарочно не се появяваше, за да ме дразни). Съзрях облаци тук-там, но ни следа от профил… Затътрих крака към спирката на автобуса (да, прибирах се сама на тази възраст!). Имах ‘смотана’ походка, като на комплексар – с поглед, вечно забит в земята. Бях разочарована, че съм избрала твърде слаб или неспособен Вълшебник…

Тогава бавно, сякаш на каданс (ала все пак неочаквано, макар изненадите да са внезапни!), в тревата се появи крайчеца на книжно левче, потрепващо от повея на вятъра. Някой го беше изгубил, разбира се – също като мен, но това ни най-малко не ме развълнува: бях твърде заета да се втурна тичешком към училищния вход, преди да си е тръгнала книжарницата…

Не помня за какво се говореше в книгата, която закупих, но е изключено да забравя радостта от разтварянето на чисто-новите страници! За мен това преживяване беше и си остава едно чародейство, макар за левчето в тревата със сигурност да има някакво напълно логично обяснение… 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, а после гласувай за костенурката!