Равносметката

Вчера прочетох ‘годишния отчет’ на Лонгалон за 2004 и си дадох сметка за изгубеното време… В един друг пост (’Клетката’), Пиеро апелира: “Не пилей време с теории за конспирации, не проспивай живота си!” Не разбрах само каква алтернатива предлага. Стори ми се, че намеква за професионално развитие и задължителен резултат - финансов просперитет. При мен тези две неща не се оказаха полезни. Погледнах назад и… ето равносметката:

През по-голямата част от 2006 буквално съм ‘проспала’ живота си, работейки в клетка - изтощителната дейност в офиса консумираше цялата ми енергия и вечер заспивах пред скуката на тв-екрана (като пенсионер!). Боледувах, гълтах антибиотици, не си вземах обедна почивка и понякога оставах да довършвам след работното време. Затрупваха ме с имейли, поемах всеки чуждоговорящ клиент в офиса и всяко телефонно обаждане от чужбина. Оперирахме с над 500 апартамента за отдаване под наем, но екипът се състоеше от 5 човека без съответния опит. Скоро екъпът се смени, продължих с безумно активната работа. Фирмата не ме научи на нищо ново, но моите идеи бяха от полза.

От време на време посещавах любимата Вила Вилекула - да пофилософствам на чаша вино с приятели. Направих опит да се сближа с колегите по Великден - събрахме се във вилата преди обиколка на църквата… нищо не се получи. Все пак имах своите приятели - играех билярд, импровизирах с The Girl From Ipanema или Otherside пред микрофона в караоке, ходехме в Парти Клуб с лайф рок музика… Попаднах и във VIP зоната за концертите на Стинг и Депеш Мод: ‘куфях’ като тийнейджър, представи си! После взех отпуска за 2005 и отидох на гости в Мюнхен.

Ще кажеш - нелош живот! Обаче. Едно голямо ‘обаче’ ми боде очите: нещо не достигаше - въздух, може би, или жив контакт в работата…

По едно време заподозрях, че заприличвам на хората, които дразнят с вечното си недоволство… Очаквах да мога да пътувам по изложения, но уви! Сега си давам сметка, че неистовият ми работохолизъм е бил един вид защитна реакция спрямо депресията. Офисът беше затвор, а редките фирмени сбирки никак не помагаха да се опознаем. Нямаше ги обещаните пътувания, не виждах бъдещото си развитие, а опитите ми да го ‘установя’ завършваха с неясни за мен задължения и права, или с назначаване на нови колеги… Поисках да напусна, но ме възпря лоялността.

Периодично закачах нещо свежо-иронично на таблото над бюрото си. Не помня дали това беше от лято’06, но едно от писанията гласеше: “Оптимистът: има светлината в края на тунела! Реалистът: ами, има пътуващ влак, тунел, релси и влак, който идва отсреща, това е. Песимистът: ще се сблъскат! Машинистите, който карат двата влака: ха, има трима глупаци седнали на релсите!”

Знаеш ли кои са най-редките птици? Таралежите. Един ритник - и политат. Много се чудех дали не е време да полетя… 

Митачето напусна (Митаче, липсваш ми!). Назначиха нов колега - Стенли. Той също напусна. Днес на тяхно място има колежка, която още не съм виждала. (Впрочем, търся си нова работа и окончателно напускам, така че едва ли ще имам честта да я видя. )

След един разговор, в който споделих, че не съм щастлива да върша наложената ми дейност, повишиха заплатата ми. Не се оплаквам от финансите (макар че днес тази заплата би била недостатъчна) - имах бонуси, но дори това не успя да компесира липсата на удовлетворение. Коледното парти протече в пиене, ядене и фалшиви усмивки - друго не помня.

Първата половина на 2007 отново мина инфарктно - работехме като луди. Случи се така, че ми възложиха мъничко по-творческа и по-отговорна дейност. Разработих едно от перата в бизнеса - застраховките (моя бе заслугата да наложим този бизнес през 2006). Отново се мотивирах. Започнах да виждам възможност да се разкрие чисто нов отдел с мое участие - препродажби на недвижими имоти. Мои познати доведоха платежоспособни руски клиенти и… сделките се осъществиха успешно. Твърде успешно. Прескочиха ме. Само дни по-късно договорих процент от сделка, която извърших съвсем сама и отново с клиент на познати. Е, стана така, че отказаха да ми изплатят цялата сума, а бях чакала повече от половин година, за да получа останалото - на порции! 

Ето и хубавите моменти на 2007: присъствах на концерта на Джордж Майкъл и куфях с колеги от фирмата-посестрима. Ходих на гости в Ница и Френските Алпи, после отпраших за Октоберфеста в Мюнхен (взех си отпуската от 2006)… Посещавахме опера, кино, театър, празнувах рождените дни на приятели, канеха ме на вечер с китара… Обаче въздух в офиса нямаше. Нямаше и коледно парти, а фирмения купон в края на туристическия сезон мина без мое участие - не виждах смисъл да ходя, макар идеята да наемем селска къща в гората да беше отчасти моя. После така и не разбрах защо не ми дадоха отпуск по нова година… Най-свежият момент беше поканата от старата ми фирма да поема съботно-неделни лекции за нямолко месеца.

Постепенно осъзнах какво ми е липсвало - не бях стъпвала на плаж от цели две години.

В първите месеци на 2008 открих, че съществуват блогове и наоколо летят костенурки и пълзят охлюви. Това ме извади от работохоличната летаргия и ограничих до нула поемането на чужди задължения. Започнах да блогствам по време на обедната почивка или когато нямах работа - не ме интерисуваше, че не общувам с екипа. Нямаше за какво, освен за работа, а моята не зависеше от тях… Имаше едно много щастливо за мен събитие - Кумът дойде в София!

Настоящето: от 1 юли съм в полагаем отпуск. Плувам в залива на Златна Рибка или близо до Солниците. Пека се под чадър и имам тен. Нося пясък у дома. Спя, но не от умора.

Празнувах Джулая в периметъра на музикалната сцена, а отгоре на всичко, същата вечер една приятелка имаше рожден ден! Изгревът беше вълшебен… Продължихме още една вечер в офиса й. Осъмнахме, също както при гостуването ми в София, когато видях Кума! Няколко дни след това ходих на концерт на Юрая Хийп (Джон Лоутън и Кен Хенсли) в летния театър - покани ме стар приятел - преводач в София. Благодаря ти, Тео!

Наскоро се разхождах с майка ми - нещо, което от години не бях правила, и ме валя дъжд в морето - усещането е страхотно, а го бях забравила.

Странно нещо - равносметката ми май излезе положителна!

Чужденецът

“Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.”

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай - много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели “купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта” за евентуален престой в болница - докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми - Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… )

Чужденецът си е класика на абсурда - нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: “Не се сърди, човече!”. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване в центъра: старая се да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта.

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово -  аз, американецът Пешо, Роси, бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще им става кум) и сестра му Сончето. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има - най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение - антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да - за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

“Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.” Това е убеждението му и в него няма фанатизъм - не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало - истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то - чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. )

(гласувай за костенурката!)

Христос Воскресе! (великденски метаморфози)

 

За Черупката и Съдържанието

След като поумувах малко, реших, че все пак не мога да пренебрегна великолепната традиция с размяната на яйца в чест на Възкресение по Великден, особено ако твърдя, че за мен този ритуал е символ на красивото и омагьосващо чародейство на метаморфозата…

Според църквата Мария-Магдалена (но не грешницата) първа поднесла яйце вместо друг, по-скъп (паричен) дар на император Тиберий, възвестявайки Възкресение Господне. Тиберий на повярвал и заявил, че е невъзможно, както и яйцето не би могло да стане червено. Тогава яйцето засияло в алено и така било положено началото на християнската традиция да се багрят яйца по Великден. Църквата отново си присвоява един чисто народен, макар и древен обичай - в Юдея е било традиция да се даряват яйца за рожден ден или за нова година…

Ето няколко снимки, с които искам да ви зарадвам и които ми доставиха наслада, каквато само душата лелее… Те доказват, че черупките също могат да имат свое самостоятелно живително съдържание, ако преминат през метаморфозата на изкуството… Така и храмът като черупка, в която се единяваме със себе си или с онова, що наричаме Господ, също може да се изпълни със съдържание - чрез катарзиса на покаянието и молитвата…

(благодаря на Дарето!)

 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

Жабешки яйчица (великденски метаморфози)

… жабешки яйчица, попови лъжички, млади жабо-ларви…

… щастливи жабки…

Пролетните размисли на Ал и репликата му за щастието от настъпилата промяна ме накараха да се замисля над явлението метаморфоза - превръщането.

При жабките изглежда е най-истинска, защото преминават от воден към сухоземен начин на живот. Опашката на поповата лъжичка изчезва, хрилете се заменят с бели дробове, мозъкът и сетивата се променят, вегетарианството преминава в месоядство, развива се бинокуларно зрение. И цялото това превръщане се извършва благодарение на един хормон на щитовидната жлеза - тироксин. Това веднага ме навежда на мисълта за пролетта и хормоните - с цялото великолепие на една такава всеобща промяна…

Дали тази пролетна метаморфоза поне мъничко не преминава и в духовна промяна у хората? Да, обичаме всички сезони и се радваме, че все още тук присъстват и четирите, но все пак през пролетта животът някак си ‘кипва’ и настава едно такова, Великденско възкресяване. Снощи боядисахме и украсихме онези малки символи на метаморфозата и живота - яйцата. Този ритуал винаги ме е омагьосвал - подобно на прекрачването на прага на църква.

Хм, преминаване през вратата на храма - още една символика. Ставаме ли други в храма? Мисля, че поне аз - да. Блогерите имат своя храм - интернет. Дали виртуалното Аз на човек е въображаема представа за това какъв би искал да бъде или в тази своя проекция вече Е такъв? Сигурно затова ни влече тънката, но силна като наркотик нишка: медийната изява.

Спирам дотук и пожелавам на всички блогери поне няколко дни щастлива Великденска промяна - нека вместо с великденско яйце или картичка ви поздравя с това забавно видео:

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ГАЛОПИРАЩАТА ЖАБА

 Наскоро усетих, че ми е скучнo (oтдавна не бях писала). Обзе ме неприятно самосъжаление и, като всяка самоуважаваща се ‘жаба’, се оправдах с липсата на вода - пресъхнало ми беше блатото, явно без да забележа… Причините за тази печална ситуация няма да изброявам - твърде тривиални са, а и фактът, че рядко пропускам да забележа малките подробности:

Поучителна история’  < < виж видеото !!!

(ние, жабите, се славим с това, че нямаме достойни конкуренти в лапането на мухи - от всякакъв калибър и независимо от скоростта!), всъщност не е от значение.

По-важното в случая е, че моето униние беше прекъснато от нещо като плющене на криле - първо безшумно, като точица, на която не позволих да нарастне достатъчно (поради тривиалните причини, споменати по-горе!), а после малко по малко точицата се оформи в нещо подобно на мъжко бомбе ( ококорих се: … не! не беше боа, глътнала слон!), докато най-накрая бомбето се превърна в… коруба! С шеметно пърхащи крачка на една забързана във въздуха костенурка!!?

(б.а. сетих се за багажа линк > , който търчи с многобройни крачета след притежателя си; обичам Тери Пратчет и необятната му фантазия: неговият велик А’Туин сърфира из космоса на netа линк >  )

но да продължим…

“Приятелко, ти ли си - какви ги вършиш?”, изкваках изненадано.

“Чувствам се прекрасно и работя съзнателно в тази насока. Образовам се, мисля, чета, пиша. Полетях, както виждаш.”, усмихна се тя, кръжейки над главата ми.

Потърках очи с ципичките на плавниците си и унило отвърнах: “Блазе ти, че не мислиш за финанси! Сигурно и в любовта ти върви, а мен ме гони лека пролетна депресия …”

Тя отрони една люспа от корубата си: “Ето ти линк за един от блоговете ми … ако не съм ти давала: полетът на костенуркатa. Едва ли всичко ще ти е интересно, но може да ти помогне да гледаш по-ведро на живота.”

Голяма грешка (видео), Lyd! Застоят в пресъхналото блато така ми беше омръзнал, че след като се взрях по-отблизо в люспата от корубата, ме обзе едно ей такова настроение:
 <<< (видео)  <<< Ще се ПРЪСНА от кеф!
След което - сами разбирате, щом една мъдра костенурка може да лети, значи и една не толкова мъдра жаба може да галопира (видео)… и се устремих с весели подскоци към ковача, за да ми вземе мярка за подкова (трябва да сме подковани за такова сериозно начинание като блогирането - в крайна сметка, ще ставам галопираща жаба!)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, a после гласувай за костенурката!