Танцът на Саломе

Фламенко-вариант на “Танцът на седемте воала”:

 

снимката е връзка към видеото - изпълнение на Аида Гомес

Обещах на Ал/бинос и Размисли (блогрол долу вляво) да пиша за танца на Саломе, линк за който поставих в коментар към Ливанска кухня на Ал. > Там Размисли правилно отбелязва, че този танц (видеото ще видите тук на финала) няма връзка с Ливан, но аз някак си го отъждествявам с красивата природа на тази държава - арена на граждански войни… Кога ли ще посетя Ливан?

В библейската история Танцът на Седемте Воала е средство за въздействие и доказателство за силата на женската съблазън: подучена от майка си, пленителната Саломе танцува пред цар Ирод и го принуждава да й поднесе отрязаната глава на пророка Йоан Кръстител. Такова уж ‘възвисяващо’ женската красота и изкуството на танца тълкувание просто лишава Саломе, танца и понятието женственост от активна позиция. С типичната за църквата анатема над изкушението на плътта, религията принизява жената, красотата и изкуството до елементарна жертва на жаждата за мъст: майката на Саломе, заклеймена от пророка за влизането си в съюз на кръвосмешение с царя (брат на нейния съпруг), иска от дъщеря си да изпълни своя ‘дълг’…

> на жената открай време все е ‘забранено’ да изпитва чувства или да ги защитава… Хм, доколко може да е оправдана Иродиада в чувствата си, ако ги има, към цар Ирод? Дали Саломе е просто жертва и средство за отмъщение, или сама изпитва някакви чувства… към кого?

Оскар Уайлд

Оскар Уайлд - един от любимите ми писатели, пръв пресъздава ‘активната’ Саломе в своята единствена драма, писана на френски език в Париж, 1891 г. - първооснова за известната опера на Рихард Щраус. В неговата интерпретация Саломе се влюбва страстно в карсивия пророк, без да има надежда за взаимност. Тази неосъществима страст я кара да пожелае смъртта му. Очаквам с нетърпение да видя и един от любимите си актьори - Ал Пачино, в ролята на Ирод в “Саломе” по Оскар Уайлд:

(снимката е връзка към видеото)

Подобна гледна точка на ‘активната femme-fatale’ е дублирана, донякъде, и в образа на Мата Хари - известната пленителна шпионка, с която изкуството ‘стриптийз’ за първи (и май за последен) път действа в услуга на конспирацията… Само че при нея активността се явява в друг аспект > танцът като код за предавне на информация.

Въпреки това, жената-вамп или femme-fatale в образа на Уайлдовата Саломе и Мата Хари, няма как да не се преплита с femme-fragile или крехката жена, жертва на разюзданото в морален или политически аспект общество… Саломе и Мата Хари в крайна сметка умират вследствие на собствената си сила - женствеността, приложена като средство за въздействие…

Ето две поетични интерпретации на танца на Саломе :

мъжка       <    &    >       женска

ето и прекрасният танц на неизвестна за мен танцьорка, който всъщност ме вдъхнови за този пост:

(снимките са връзки към видео)

     

 Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

Апетит към живот с опашка или просто живот…

Време е да взема отношение към ‘празните мисли’ на Лид с коментар тук, в Корубката. Малко ме притесниха тези нейни въпросителни, дори да са били риторични, в края на Това живот ли е? и Защо опашка?…

Аз нямам опашка - имах преди да се превърна в жаба, ама не от космици… Навремето завиждах на богато-окосмените същества, но в един момент разбрах, че всеки си е надарен по своему. Някои са черни, други са бели, но всеки (дори лишените от придобивките на цивилизацията) има своята уникална красота и е по своему ‘апетитен’  :

Tа тази, безкосмената ми опашка, се откъсна още когато се превръщах от попова лъжичка в жаба и това може само да ме радва, щото иначе щеше да ми се мотае в плавниците и да ми пречи. За сметка на това сега имам още по-изпъкнали очи и наблюдавам с интерес всичко наоколо, имам си и дробчета, с които да поемам силно въздух за поредното ‘кво-а-к, бре-ке-ке’ (за ужас или за радост на околните), като от време на време мятам светкавичен език към някоя и друга заблудена муха.

…. което, от гледна точка на окосмените, си е подобно на това да шаваш с опашка или да я връзваш и развързваш както и когато щеш - така или пропъждаш мухите, или размърдваш онова, сивото нещо, под опашката с ластика…  Хубаво е и от време на време веселия вятър да развее косата ти на свобода или да те понесе нанякъде:

или:

Така че - защо пък това да не е живот и защо да не е опашка, в крайна сметка? Животът е красив заради това - всеки да може да ползва всичките си природни дадености по начин, който би го накарал да се чувства свободен и щастлив, стига да не пречи много на околните…  Още повече - наличието на материаал за опашка позволява творчески подход и комбинации, които могат да доведат до ‘плитчици’, ‘раста’, ‘бобчета’, е дори и до вече старомодните ‘кок’ или ‘тупе’ (те носят съвсем друго послание, ако са върху главата на артистичен мъж, обаче…):

Нека бъдем каквито искаме да сме и да не насилваме останалите да са други!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

Вавилон и магията на общуването

 ‘Кулата на Вавилон’ - Питър Брьогел

“… И възгордя се човешкият род след потопа, и заприиждаха от изток хора в земята Сеннаар. И построиха град Вавилон и кула висока до небето, за да си създадът име и сила да придобият. И разгневи се Бог като видя, че човешкият род иска да се издигне високо - по високо от Него. И като се разгневи, смеси езика на хората, и те престанаха да се разбират един друг. И разпръсна се човешкият род по цялата земя… “

Извънредна новина – кумът с миризливите крачка беше в София! 

Не можех да пропусна този миг и се впуснах в бесен галоп, за да му дам по една мокра жабешка целувка върху всяко очило (за непросветените – според кума, който е от време оно си е един доста добре осведомен човек, ‘очила’ в единствено число би трябвало да е ‘очило’). Чудя се какво ли ще правя ако внезапно го прихванат мераците да си слага лещи! … 

Ех, куме мой любим, пак се найдохме с теб след толкова години в неведение! Жив и здрав да е вече зрелия Младоженец с неостаряващ беон дух и благ характер (Благойче, коригирах словосъчетанието, както виждаш! послепис: кумата), че продължава да ни събира, макар сигурно отдавна да се чуди с кой акъл навремето ни е канил да му ставаме кумове…

Ммм-даа, в какви ли не безразсъдства изпада човек в незрялата си възраст след края на тийнейджърството, само и само да покаже самостоятелност в решенията! Впрочем, някои така и не помъдряват – аз съм жив пример: и до ден днешен се радвам на блясък от свежа лудост в очите, особено лявото: виж ми аватара >   !

Младоженеца стоически ме понася всеки път, когато реша да го навестя – какво да се прaви, кума съм му, свързани сме во веки.

Но хайде стига съм плещила умопомрачително възторжени възклицания с неизменната удивителна в края – с две думи: весел уикенд! Както каза Младоженеца на Булката, когато решихме и нея да развеселим в 1 часа след полунощ: “Кумът дойде, ала злото не идва само - след него и Кумата се изтърси на гости! Както е тръгнало, да вземеш да дойдеш и ти!”

Засегнахме редица наболели обществени проблеми като: ‘Що е семитизъм, антисемитизъм и ционизъм и имат ли всичките те почва у нас’, ‘Нихилизма на българина към успеха на заможния германец и недоволството му от тази нация, чийто университет посещава или в чието общество се реализира, плюс проблема за загубата / афиширането на идентичността с родната култура’, ‘Анархо-примитивизма на племенния тип общество (за и против), плюс страшната напаст наречена цивилизация’, ‘Истинската същност на човешката природа и ключът към нея’, ‘Колко дълго можем да изтърпим гостите си’ и т.н. Излишно е да споменавaм, че дискусията беше в дух на съзидателна критика и много свеж и неподправен хумор, подплътен с ободряващи напитки. 

Реших, че си струва да споделя един виц, разказан от Кума по време на първата спомената по-горе тема за разговор:

Влак. Във влака пътуват: 1. две рускини (майка и дъщеря); 2. руснак; 3. германец; и 4. евреин. Минават през тунел (денем - не е нужно електричество, а и няма крушка). Чува се звучна целувка и още по-звучен шамар. Руснакът: “Хм, някой си падна по едната от нашите девочки, но не знае с какви жени си има работа!” Момичето: “Брей, харесаха мама, но тя е вярна на тате - отвърна с достойнство!” Майката: “Туй нашто малкото вече хваща окото, ама си знае цената - какъв шамар само отпра!” Немеца, в недоумение: ” Някой тук целуна някого, но защо на мен ми зашлевиха шамар, не разбрах!”. Моше - евреина, с хитро задоволство: “Ха! В следващия тунел пак ще си целуна китката и пак ще му зашлевя един!”

А сега един  съвет за всички, които вече са пукнали от скука, четейки горното: гледайте филма Вавилон с Брат Пит (Кума го гледа за първи път а аз за 4-ти): ще ви се ‘изясни’ положението с проблемите на модерното общество и моята искрена радост да прекарвам вечерите си с приятели до 6 сутринта …

(уебсайт с видео-откъси: линк под снимката)

“Вавилон”

 

Филм на мексиканския режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту и постоянния му сценарист Гилермо Ариага. Завършек на трилогията с ”Любовта кучка” (Amores Perros) и “21 грама”.

 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костекурката!

ЧАРОДЕЙСТВО

Неотдавна гледах полския филм “Магии” – за малките чудеса във въображението на Стефек – момче, което поставя оловни войници по релсите и хвърля монети по перона, за да ‘купи’ по свой магически начин завръщането на отдавна напусналия ги баща. Сюжетът тече простичко и леко – със свеж хумор, породен от контраста между наивно-сериозната гледна точка на подрастващия малчуган и монотонната делничност на планинското градче. Филмът провокира у мен позабравени мисли за предизвиканата случайност: съкровените желания имат шанс да се намесят в причинно-следственната събитийност на реалността, стига да са достатъчно искрени, т.е. Важни. Децата, необременени от рутината на възрастните, са най-големите майстори на мечти и малки (а понякога не чак толкова малки) ‘чародейства’. Ето един спомен от моето детство:

Имаше подвижна книжарница, а аз бях първокласничка (родена през декември, т.е. още ненавършила седем). Нямах търпение часовете да свършат, макар последният да беше любимото ми ‘четене’. Излетях от стаята и се наредих на вече оформилата се опашка, но за мой ужас даденото от майка ми левче не се оказа в джоба на палтото (обикновено имах стотинки за баничка; левчто беше специално за случая!).

Помня мирисът на хартия, изпълнил фоайето на сградата. Бях съкрушена, че ще остана без книжка. Въртях се около щанда, гледах как съучениците ми разглеждаха красивите илюстрации; наивно се надявах на чудо – някой да ми направи подарък. Хрумна ми даже да предложа в замяна рисунката ми с водни бои от същия ден…

Питам се дали книгата е загубила своето очарование днес? Едва ли. И все пак… Дори да е смешна, идеята за компютърна програма, която да имитира досег с хартия и мирис на прясно-отпечатан текст, вероятно е изпълнима.

Тръгнах си към къщи, като се молех на моето ‘извънземно’ (Оро: образ, взет назаем от стар филм за високо-интелигентни пръшълци. ( Да, телевизията наистна е мощно средство за внушение, но това е друга тема). По онова време ни възпитаваха в атеизъм и църквата беше забранено място. Ученици пък там съвсем нямаха работа! Научната фантастиката обаче беше на почит: аз бях направо запалена по далечния Космос. Недораслото ми въобръжение търсеше появата на Оро, моя Вълшебник, в очертанията на човешко лице в профил сред облаците. Уверявам ви, дори не бях чувала, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а Билбията беше понятие без смисъл.

Вървях през училищния двор и молех Оро за книжка точно от тази книжарница (не можех да си обясня защо, но Беше Важно)… За първи път исках нещо по-различно от ‘да не ме изпитват’ или ‘да се отърва от къщна работа’. Спрях, за да потърся знак – реших, че този път ще хвърля само бегъл поглед към небето, за да издебна Вълшебника (подозирах, че често нарочно не се появяваше, за да ме дразни). Съзрях облаци тук-там, но ни следа от профил… Затътрих крака към спирката на автобуса (да, прибирах се сама на тази възраст!). Имах ‘смотана’ походка, като на комплексар – с поглед, вечно забит в земята. Бях разочарована, че съм избрала твърде слаб или неспособен Вълшебник…

Тогава бавно, сякаш на каданс (ала все пак неочаквано, макар изненадите да са внезапни!), в тревата се появи крайчеца на книжно левче, потрепващо от повея на вятъра. Някой го беше изгубил, разбира се – също като мен, но това ни най-малко не ме развълнува: бях твърде заета да се втурна тичешком към училищния вход, преди да си е тръгнала книжарницата…

Не помня за какво се говореше в книгата, която закупих, но е изключено да забравя радостта от разтварянето на чисто-новите страници! За мен това преживяване беше и си остава едно чародейство, макар за левчето в тревата със сигурност да има някакво напълно логично обяснение… 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, а после гласувай за костенурката!

ПОКРИВЪТ НА СВЕТА versus ‘покров над света’

А’Туин    отвисоко

Великият (или великата?!… - все още се спори по въпроса) А’Туин едва ли обръща внимание на събитията от единственият ‘Покрив на Света’ върху черупката си:

Тибет, Лхаса           Монаси, Лабранг

Потала  (видео)

… като и на останалата част от живота на дребните, забързани обитатели на света. Според създателя си Тери Пратчет, А’Туин просто си прекарва чудесно, напук на философите, които спорят накъде е поел/а, и си знае ТОЧНО къде отива (Тери казва, че ще разберат след два месеца и тогава ще стане страшно; според ‘теорията на големия взрив’, тя/той - А’Туин де, отива на място, подходящо за възпроизводство: при копулацията цивилизациите ще паднат, или ще се изпъралят настрани; според алтернативната ‘теория на постоянния ход’, А’Туин е дошла отникъде и пак натам отива - за вечни времена).

Впрочем, мисля, че една такава невъзмутима “а-ла-A’Tуин” позиция би трябвало да е присъща и на самите обитатели на Покрива - поне според философията, която изповядват, макар да съм лаик в тази област…

Май повече от това, да имам някакво отношение по въпроса, не бих могла да сторя (както отбелязах по повод на първоизбрания си аватар: , за съжаление, не мога да ‘огрея’ навсякъде). Това, което ме провокира за тези размишления, беше по-скоро пелената от информационно затъмнение, за което редица медии обвиняват официалната държава на Покрива…

Китай блокира Тибет   (виж видео)

Хм, явно методите от Оруеловата антиутопия ‘1984′ са отново актуални… „Който владее миналото, той владее бъдещето“, ерго - историята трябва да се поднася по най-угодния за властимеющите начин.

Това се е случвало и през 1940, в Полша:

„Катин” - А. Вайда   ( виж линк)

Гледах филма на Вайда снощи: нямаше как да не го свържа с новините за  тенденциозната блокада на чуждо, т.е. обективно, медийно присъствие в Покрива… доколкото всяко едно медийно присъствие може да бъде обективно, разбира се!

Печалното е, че подобен ‘покров над света’ е удобен за всяко държавно управление в наши дни, включително за онези, които първи и малко тихомълком признаха независимостта на Косово, и за тези, които се колебаеха, но в крайна смета наскоро признаха това!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!