Хайку Жаба :)

изображението е връзка към сайта:

Само три реда (17 срички), а събира цялата красота на съзерцанието и предизвиква дълбоки размисли, като рисува магически картини… 

Преди около седмица някъде из коментарите в блога на Размисли се заканих да опитам да напиша хайку на японски. Мислех, че ще имам достатъчно време. Зарових се в Уикипедия и започнах да търся различни йероглифи и техните значения… Валяха идеи, опитвах се да ги подредя в нещо като тристишие, после коригирах… Все още опитвам  , макар да е рядко: не повече от половин час на всеки два-три дни. Когато съм готова, ще поместя сътвореното тук, в края на поста. Засега може да разгледате връзките + опитите за превод от английски… ако искате…

Уикипедия за хайку:

俳句  :  haiku  :  はいく

Haiku, a poem                                                Хайку - поема
five beats, then seven, then five,                     и стъпки пет, седем, пет.
ends as it began.                                            Край и начало.

* превод: жабата 

Класическо hokku (първоосновата за хайку) от Мацуо Башо:

富士  の  風         や  扇  に   のせて       江戸   土産

Фу-джи но ка-дзе      я у-ги  ни  но-ше-те       Е-до ми-я-ге

The wind of Mount Fuji                                        Вятър от Фуджи
I’ve brought on my fan!                                      на ветрило донесох!
A gift from Edo.                                                  Подарък от Едо.

* превод: жабата

Ето и най-популярното в Япония хайку на Башо:

古池    や            蛙     飛込む             水  の  音

фу-ру/и-ке  я     ка-уа-дзу  то-би-ко/му     ми-дзу  но  ото

Оld pond.                                                           Лениво блато.
А frog jumps.                                                     Ето - жабка подскочи.
Тhe sound of water.                                            Води разплиска.

* превод: жабата

йероглифът за ‘ике’ - блато

Красиво, нали?

БГ хайку клуб

Костенурка посети и сега гласувай ти!

На кой му пука за рози и за карамелови бонбони!

Най-после и в моя блог функцията copy-paste проработи при качване на видео!

(истинско Чародейство!)

ВИЖТЕ ТОВА УБИЙСТВЕНО РЕТРО-ПАРЧЕ

Просто шармантно, нали? … Ех, да беше се родил жабок този Чилентано, а той - италианец се пръкна! Това е - няма радост за мен, какво да се прави!

Гледах това видео и реших, че е време за някои разяснения относно моя милост:

Ако някой все още ме свързва с Принцесата-Жаба, да знае, че не съм от ‘омагьосаните’. Те горките са в чужда кожа и чакат някоя стрела да ги намери, та да могат най-после да се ‘превърнат’. Хич и не мисля да се превръщам – харесва ми да съм просто Галопираща жаба с един подкован плавник.

Освен това отдавна съм се превърнала от нищо и никаква попова лъжичка в жаба! Ненавиждам омагьосани или натурални принцеси, чиято главна цел да се ‘превърнат’ или да си намерят достоен жених със синя кръв и подобаващо богатство (иначе няма нищо лошо в брака, стига бракувания до теб да ти се нрави!).

Така че:

Aко все пак се решите да ме целунете някъде… не очаквайте да придобия неземна красота (имам си земна такава ) или да си затворя голямата уста:

Скоби никога не съм носила, а и зъби не са ми необходими! Защо ли? 

Имам светкавичен език! Една подкована жаба като мен винаги ще каже ‘мармалад’  там където някой нетърпеливо чака да се присмее на артикулацията  й на ‘конфитюр’.

Пък и да не успея да се сетя за ‘мармалад’ – какво толкова, присмял се хърбел на щърбел – никой не се е родил перфектен, нито има шанс да стане такъв!

Сега на въпроса за стрелите, дето уж трябва да ме намерят като в онази приказка за Царкинята Жаба – и при мен идват много такива, някои Купидонови, други търсещи ахилесовата ми пета там, където ми е подковата… Познай кога ще ме уцелят в подковата - кога цъфнат налъмите!

Е, някои стрели ме подминават, други не. Смъртоносни засега е нямало! А и никак не ми допада идеята да съм жертва, в какъвто и да е аспект. Не прощавам на жертви, които искат непременно да си останат такива – било заради заблуда, било заради желание да се домогнат до криворазбраната ‘магия’ на оправданата саможертва. Такава не съществува – има просто глупав избор да си по-полезен на друг, а не на себе си, без това да ти е задължение. (Ако пък е задължение, то може да е само по роднинска линия, което си е чиста проба инстинктивна защита на собствената ти кръв!) Ето какво става с мечтите на някои заблудени жаби:

Не ми се свършва в устата на някой щъркел, пък дори ако това ми изпълни мечтата да летя! Какво бих направила с щъркелите ли? Ако чуете докрай песничката за Жаба Жабурана, ще разберете откъде са перата по шапките на жабките, като тази тук долу:

 

 Струва си да видиш видеото!

Признавам – понякога задържам за известно време някои стрели – едни просто така, а други защото имат счупен връх, красиви пера или издълбано по дължината послание. Струва си да се изследват: Често излиза, че неслучайно са ме намерили: свързват ме с притежателя си и то само за да останем свързани… Обичам да посещавам тези мои приятели, когато е възможно.

Така че: внимавайте! Ако не ви стиска:

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!  

Жабата качи видео!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката!

ЧАРОДЕЙСТВО

Неотдавна гледах полския филм “Магии” – за малките чудеса във въображението на Стефек – момче, което поставя оловни войници по релсите и хвърля монети по перона, за да ‘купи’ по свой магически начин завръщането на отдавна напусналия ги баща. Сюжетът тече простичко и леко – със свеж хумор, породен от контраста между наивно-сериозната гледна точка на подрастващия малчуган и монотонната делничност на планинското градче. Филмът провокира у мен позабравени мисли за предизвиканата случайност: съкровените желания имат шанс да се намесят в причинно-следственната събитийност на реалността, стига да са достатъчно искрени, т.е. Важни. Децата, необременени от рутината на възрастните, са най-големите майстори на мечти и малки (а понякога не чак толкова малки) ‘чародейства’. Ето един спомен от моето детство:

Имаше подвижна книжарница, а аз бях първокласничка (родена през декември, т.е. още ненавършила седем). Нямах търпение часовете да свършат, макар последният да беше любимото ми ‘четене’. Излетях от стаята и се наредих на вече оформилата се опашка, но за мой ужас даденото от майка ми левче не се оказа в джоба на палтото (обикновено имах стотинки за баничка; левчто беше специално за случая!).

Помня мирисът на хартия, изпълнил фоайето на сградата. Бях съкрушена, че ще остана без книжка. Въртях се около щанда, гледах как съучениците ми разглеждаха красивите илюстрации; наивно се надявах на чудо – някой да ми направи подарък. Хрумна ми даже да предложа в замяна рисунката ми с водни бои от същия ден…

Питам се дали книгата е загубила своето очарование днес? Едва ли. И все пак… Дори да е смешна, идеята за компютърна програма, която да имитира досег с хартия и мирис на прясно-отпечатан текст, вероятно е изпълнима.

Тръгнах си към къщи, като се молех на моето ‘извънземно’ (Оро: образ, взет назаем от стар филм за високо-интелигентни пръшълци. ( Да, телевизията наистна е мощно средство за внушение, но това е друга тема). По онова време ни възпитаваха в атеизъм и църквата беше забранено място. Ученици пък там съвсем нямаха работа! Научната фантастиката обаче беше на почит: аз бях направо запалена по далечния Космос. Недораслото ми въобръжение търсеше появата на Оро, моя Вълшебник, в очертанията на човешко лице в профил сред облаците. Уверявам ви, дори не бях чувала, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а Билбията беше понятие без смисъл.

Вървях през училищния двор и молех Оро за книжка точно от тази книжарница (не можех да си обясня защо, но Беше Важно)… За първи път исках нещо по-различно от ‘да не ме изпитват’ или ‘да се отърва от къщна работа’. Спрях, за да потърся знак – реших, че този път ще хвърля само бегъл поглед към небето, за да издебна Вълшебника (подозирах, че често нарочно не се появяваше, за да ме дразни). Съзрях облаци тук-там, но ни следа от профил… Затътрих крака към спирката на автобуса (да, прибирах се сама на тази възраст!). Имах ‘смотана’ походка, като на комплексар – с поглед, вечно забит в земята. Бях разочарована, че съм избрала твърде слаб или неспособен Вълшебник…

Тогава бавно, сякаш на каданс (ала все пак неочаквано, макар изненадите да са внезапни!), в тревата се появи крайчеца на книжно левче, потрепващо от повея на вятъра. Някой го беше изгубил, разбира се – също като мен, но това ни най-малко не ме развълнува: бях твърде заета да се втурна тичешком към училищния вход, преди да си е тръгнала книжарницата…

Не помня за какво се говореше в книгата, която закупих, но е изключено да забравя радостта от разтварянето на чисто-новите страници! За мен това преживяване беше и си остава едно чародейство, макар за левчето в тревата със сигурност да има някакво напълно логично обяснение… 

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, а после гласувай за костенурката!