подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

ЛЮБИМАТА ГРЕШКА

Posted by Val на март 26, 2008

Спиралата на лекотата В отговор на „Единствен, единствена” (в полетът на костенурката) – няколко аргумента в полза на ‘любимата грешка’, към която се завръщаме и която доказва теорията на Кундера за „непосилната лекота на битието”.

Изборът по принцип е акт, който изключва всяка друга алтернатива, значи избраният обект е единствен. Според философията на Лисицата (за ‘опитомявнето’), рози има наистина много, с различен цвят и аромат, като всяка има индивидуална красота и ухае не по-малко приятно от останалите, но за Принца любимата роза е най-хубава, тъй като е единствената избрана от него, т.е. ‘опитомена’. Сравнението с други рози би било безпредметно: тя е уникална заради връзката с избиращия. Розата, от своя страна, има нужда от грижите на Принца, от това той да осмисли съществуването й, следователно тя също го избира.

Друг е въпросът какво точно търсим у партньора, какви са критериите (ако има такива), на които се основава изборът, доколко това е проява на любима грешка или е плод на случайността, за която не би трябвало да сме отговорни.

При все това, връзката на ‘розата’ с ‘принца’ винаги остава обусловена във връзката избран-избиращ. Лид, ти сама подканяш към избор на една роза в полето от много такива. 🙂

Можем да сгрешим в избора на партньор и да се връщаме постоянно към тази грешка или не. Това не означава, че понятията за ‘роза’ и ‘принц’ в контекста на Екзюпери губят статуквото си на единственост. Те са типичен пример за вечните елементи на едно цяло. 🙂

Правото на избор и грешка априорно ни дава право да продължим да изследваме себе си в случайни срещи, изневерявайки на ‘свързания’ с нас обект (както Принцът опитомява лисицата) или, наситили се на този вид познание, да приемем партньора за вечна ЛЮБИМА ГРЕШКА и да продължим изследването на своето аз, оглеждайки се непрекъснато в този партньор като коректив (не знам дали звучи парадоксално, но така го разбирам).

У Кундера има проследяване на две двойки, всяка от тях символизираща връзката ‘принц-роза’: Томаш-Тереза и Сабина- Франц. Слабостта и идилията са втъкани и у Тереза и Франц – и двамата се нуждаят от „другия“, който да придаде смисъл на житейските им битки и да окаже контрол над чувствата им. Докато изневярата е начин на живот за техните партньори: за Сабина тя е прекрасно потъване в неизвестното, а за Томаш е един вид изследване (той изпитва непреодолимо желание да открива частиците „различие“ във всяка жена, блъскайки се в собственото си любопитство).

Това любопитство към живота все пак не изключва статута на единственост на ЛЮБИМАТА ГРЕШКА. По-скоро го потвърждава, защото Сабина напуска Франц, но още същия миг осъзнава, че вече няма на кой да „изменя“, а това предполага някакъв край, развръзка, постигане на нещо търсено и ново, което някак не се случва, оставяйки след себе си една огромна „пустота”. Франц приема нейното изчезване  като знамение и не тръгва да я търси. Постъпката й остава в рамките на незначителното, цинично позволеното. Тогава какъв е проблема? Кундера го изрича: „Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.”

Това важи с пълна сила и за Томаш, който се опитва да разгадае не само плътта – тя не е (само)достатъчна; той е обсебен от нишката, свързваща плътското с нематериалното, криеща механизмите на самия живот – той иска „да отвори със скалпела си проснатото тяло на света“, но… в лицето на Тереза. 🙂

Работното заглавие на „Непосилната лекота на битието” е било „Планета на неопитността” – т.е. правото на грешка като изначално качество на човешката участ. Кундера интерпретира книгата си така:

„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.

В тази неопитност има обаче неща, които стават ясни, като ЛЮБИМАТА ГРЕШКА например. Стремежът към запълване на празнотата е движеща сила на съществуването ни. Той е дотолкова инстинктивен, че насочва самия избор, който правим, без дори да можем да си го обясним.

ДА БЪДЕШ, ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ

„Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“

Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Advertisements

8 Коментари to “ЛЮБИМАТА ГРЕШКА”

  1. Битиетто, бидейки съзнанийе й основа на съзнанийето, коьето й битие! Тъкмо на тази основа съ разпростира чрез многу съществуванньа – и така потвърждава свойту идинство.
    Аку битието ни съществуваши, то нямаши да има битийе, а само съзнанийе, каза великия Хайденгеръ.
    Защо съществува съществуващоту? Кажете ми дяца!!!
    Ами, аку същиствуващото ни същиствуваши, то нямаши да същиствува!
    А защо нисъщиствуващоту ни същиствува?
    Многу просту, аку нисъщиствуващоту същиствуваши, то щеши да същиствува, и тогава нямяши да й нисъщиствуващу!!!
    Сига треби да съ опитами да прояснимъ идин друг въпросЪ: а как то съществува?
    Ами мтногу просту, то си сиди и си същиствува от самуосеби си и колкут повичи същиствува, толкуз повичи същиствува!
    Разбрахти ли сига, а?
    А куи са формитти, в коиту съ проявявва неговътъ субстанциална мощъ, а?
    И туй й многу просту: същиствуващоту сй проявявва във форма на нисъщиствуващу, а нисъщиствуващоту са проявявва във форма на същиствуващу, а посли обратну! Разбрахти ли?
    А пък след тува треби да съ запитами: как става тъй, чи същиствуващоту свежда свойту многообразии до няколко коренни форми?
    Е за туй ша треби самички да помислити, сига няма да ви кажа; нищичко няма да ви кажа!

  2. lyd said

    Така е. Повечето хора вярват, че празнотата се запълва с други хора или с неща. Така че нямат кой знае какъв избор освен да преследват хората и нещата, да ги придобиват, а ако не успеят или ако ги загубят, да тъгуват. Но светът описан от Кундера е само един от възможните светове. Харесвам Кундера, но познавам и други светове. В някои от тях хората изпълват сами празнотата … донякъде, защото когато се изпълниш съвсем, и не искаш да изоставиш нещо, се превръщаш в блато – от него нищо не излиза, и няма място да влезнат нови води 🙂 Но там все пак не водата е най-важната, а жабките 🙂
    Не знам дали можем да се разберем със сигурност, но знам, че ако искаме, можем да се разбираме все по-добре, все по-добре 🙂
    Всеки разказва за света който му е познат. Кундера разказва за един свят. Костенурката за друг. Костенурката, обаче, има предимството да познава и света на Кундера, докато Кундера не чете блога на Костенурката 😀 Йей!

  3. ataval said

    Сполай ти, Бабо! Чакай сега да видим ще мога ли да ти вляза в тона 😉 :
    Ши тъ прать’ъ при Виликийъ Ъ’Туийн – дъ си плавъти бизмитежну ис Космусъ и дъ си бъбрити зъ туй, дет ни щеш дъ ни гу кажиш – белким ти упрай пруизнушенийиту нъ диълектъ! 🙂
    Пък можи някуй Деду да си найдиш там, фъркащ и дуволин ут туй, чи същиствувъ – тугаз ЗАИДНУ шъ си същиствувъти и шъ вий гот!
    Хайде, със здраве, пък пак да ме навестиш! 🙂

  4. ataval said

    Лид, аз като ‘вътрешна’ жаба мога да те уверя, че във всяко блато кипи реален живот, така че твари всякакви влизат и излизат…

    Не е нужно да си се вкопчил в нещо, за да ‘заблатееш’, нито е срамно да го направиш – всеки има своите разбирания и цели. Най-важно, според мен, си остава едно – да го споделиш (дори само за да те разберат! 😉
    Иначе за какво изобщо сме?

  5. lyd said

    Още докато използвах блатото за метафора, усетих че не е кой знае колко уместно тук, понеже ти си insider и за теб блатото е живо, ама ме мързеше да измислям какво друго 🙂 Така че се поправих, че за водата казвам че застоява , а иначе жабките си щъкат 🙂 Знаеш ли за жабата пътешественица, дето летяла с гъските?

  6. ataval said

    Ха, хааа… помня един Нилс, който летеше с гъски! Обаче бих пробвала всеки вид пътешествие! 😀

  7. razmisli said

    Правилно, в всъщност въпросът не е в самия човек, който се избира, а в уникалността на съчетанието между двамата. Нали един отделен човек може да показва различни черти в различни връзки.

    Но самата метафора на принц, който опитомява роза, е показателна за другото, което казваш – че има един избиращ първо и това е принцът. Не е напълно симетрично отношението. Затова и принцът именно има възможността да опитомява и други, без това да нарушава връзката с розата. Но в живота, ако всеки един е и принц, и роза спрямо партньора си, възникват сложнотиите на отношенията. Някакси аз нямам нищо против един партньор да изследва мислено възможните си отношения с други, но когато стане немислено… вече имам против.

  8. Val said

    Именно за уникалността на съчетанието става въпрос и за безсмислието да се ‘боим’ или стремим всячески да ‘ограничим’ възможността на другия за други връзки – нашата връзка с него си остава единствена чрез уникалността си.

    Не мисля, че Екзюпери дава пример за избор, който е еднопосочен – розата не е ‘безгласна’ и не е ‘употребявана’ като ‘безгласна’ от принца. Може би само в началото, докато е била донесено отдругаде семенце, за което се е грижил, като е поел рисковете на това да не знае какво ще излезе от семето – можело е да стане боабаб… След разцъфването си, обаче, тя се страхува от тигри и настоява за защита, иска похлупак, преструва се на болна, ‘кашля’ с надеждата да предизвика угризения у принца – тоест, тя е активна именно по отношение на него, а не на някой друг…

    От друга страна, грижите, положени за розата от принца са еднакви на усилията да се ‘опитоми’ лисицата и той схваща това – те с розата вече са си станали ‘необходими’ в уникалността на връзката си. Така че, той ‘опитомява’ лисицата, която сама го моли за това… и вместо да роптае, когато той си тръгва, на сбогуване тя му подарява своята ‘тайна’ – истински се вижда само със сърцето.
    Защо ли? Защото тя самата печели от опитомяването – цвета на житото вече е друг и в нейният живот има ново усещане за вятъра в житата… Лисицата също прави своя избор. 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: