подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

Archive for the ‘за костенурката’ Category

постове, свързани по някакъв начин с Костенурката и нейния полет

15 минути

Posted by Val на ноември 30, 2008

Толкова остват до тръгване за работа, а аз не спирам да си мисля за летящи колелета в небето….


Posted in за костенурката | Tagged: , , , , | 10 Коментари »

Отражения в огледалото

Posted by Val на август 21, 2008

(връзка към страница) Розмари Уолдроп

„I am glad that I know you.“ – послание върху подарък за рожден ден от преди десетина години, което ще рече – в Шуменския ми период. Често си припомням тези думи – приятно е да си радвал някого: убеждава те в собствената ти стойностност и предизвиква проявата й отново и отново. Нещо като… удоволствие от отражението в огледало. Книжката-подарък все пак разлистих много по-късно: чакала е момента, предполагам. Не се замислях как изглежда авторката. Текстовете ме погълнаха моментално – като разтворим аспирин в чаша вода. Сега, като гледам снимката, си казвам, че сигурно щях да си я представя точно такава…

По онова време, обаче, виждах себе си зад редовете.

Просто четях собствените си мисли. Бях се запознала с чаровен, вече натурализирал се у нас шотландец, когото на шега наричах The Highlander. Влюбих се – той ме запозна с Кенет Уайт и Ленард Коен, поиска да му нарисувам роза и да напиша четиристишие… Имаше проблем с алкохола, но тогава беше най-истински – казваше, че му се ще да е messenger: an angel, да общува едновреммено с Бог и с хората. Горещо се надявам да е постигнал мечтата си за успял човек – Сизиф, спускащ се по другия склон… В много от текстовете на Уолдроп откривах отношенията си с този луд шотландец. Всъщност, изглежда сама съм си градила този вид прочит: целта на Language poets била да съ-творяваш, докато четеш. 🙂

Книжката е тъничка (поезията, дори в проза, не е многословна). Изданието у дома е с бели корици и същата глава на антична статуя, отразена в огледало.  Не знам дали Уолдроп е превеждана в България, но не съм чела друго, освен The Reproduction of Profiles. Привлече ме лекотата, с която са втъкани различни езикови термини в текста, както и осезаемите внушения, постигнати по този начин. Оказва се, че автори като Уолдроп директно прилагат Витгенщайн и неговата философия на езика: взет извън натуралната си среда (живота), езикът става непотребен. Витгенщайн сравнява метафизиката с блок от лед без сцепление по повърхността – там, където условията са очевидно идеални за логически перфектен език, където философските въпроси могат да се третират без ‘калния’ ефект на контекста на ежедневието, този ‘перфектен’ език не върши никаква работа – именно поради липсата на сцепление и триене… философите трябва да стъпят на ‘твърда почва’ и да върнат на думите ежедневното им значение.

Поезия в проза, където съзнанието е неделимо от тялото – ‘монологични’ диалози с Витгенщайн, които ми допаднаха по един съвсем естествен начин. 🙂

‘Reproduction of profiles’ – авторски прочит – връзка към аудио текста Feverish Propositions (в писмен вид по-долу). Корицата пък е връзка към други текстове – с клик дясно/ляво в новия браузер.

You told me if something is not used, it is meaningless, and took my temperature, which I had thought to save for a more difficult day. In the mirror, every night, the same face, a bit more threadbare, a dress worn too long. The moon was out in the cold, along but the restless, dissatisfied wind that seemed to change the location of the sycamores. I expected reproaches, because I had mentioned the word love, but you only accused me of stealing your pencil, and sadness disappeared with sense. You made a ritual of holding your head in your hands, because, you said, it could not be contained in itself.

* * *

I thought if we could just go on walking through these woods and let the pine branches brush our faces, living would still take beads of sweat on your forehead, but you wouldn’t have to worry about my exhibitionism. All you liked about trees was the way the light came through the leaves in sheets of precise parallel rays, like slant rain. This might be an incomplete explanation of our relation, but we’ve always feared the dark inside the body. You agreed there could be no seduction, if the structures of the propositions did not stand in a physical relation, so that we could get from one to the other. Even so, not every moment of happiness is to hang one’s clothes on.

* * *

I might have know that you wouldn’t speak to me. But to claim that you just didn’t want to disguise your thoughts? We’ve walked along this road before, I said. So, perhaps in heavier coats, not designed to reveal the form of the body. Later, the moon came out and threw the shadows of branches across the street, there they remained, broken.

Fevereshly you examined the tacid conventions on which conversation depends. I sighed, as one does at night, looking down into the river. I wondered if by throwing myself in I could penetrate to the essense of its character. Or, should I wait for you to stab me, as you had practiced in your dream? You said, this question, like most philosophycal problems, arose from failing to understand the tale of ‘The two youths, the two horses, and the two lillies.’
You could prove to me that the deepest rivers are, in fact, no rivers at all.

* * *

From this observation, we turned to consider passion. Looking at the glints of light on the water, you tried to make me tell you not to risk the excitement, to recommend cold baths. The lack of certainty, of direction, of duration, was its own argument, unlike going into a bar to get drunk, and, getting drunk. Your face was alternately hot and cold, as if translating one language into another gasps from the storm in your heart. The pink ribbon in your pocket. Its actual colour turned out unimportant, but its presence disclosed something essential about membranes. You said there was still time, you could still break it up, go abroad, make a movie. I said, politely, I thought, this wouldn’t help you. You’d have to kill yourself.

* * *

Tearing your shirt open, you drew my attention to three dogs in a knot. This served to show how something general can be recorded in un-pedigreed notation. You hit your chest with your fist as you said you didn’t know how you could stand being near me. I pointed to a bench by a willow, from which we could see the gas tanks across the river. Because, I thought, a bench was a simple possibility. One could sit on it. The black hawks of the tanks began sharpening in the cold dawn light. So when you leaned against the railing, I could smell your hair, which ended in a clean round line on your neck , as was the fashion that year. I had always resented how nimble your neck became whenever you met a woman, regardless of rain falling outside or other calamities. Now, at least, you hunched your shoulders against the shadow of your words.

* * *

This time of day, hesitation can mean tottering on the edge, just before the water breaks into the steep rush and spray of the fall. What could I do, but turn with the current and get choked by my inner speed? You tried to breath against the acceleration, waiting for the indignant air to consent. All the while, we both behaved as if this search for a pace was useful, like reaching for a plank, or wearing raincoats… I was afraid we would die before we could make a statement. But you said that language presupposed meaning. Which would in any case be swallowed by the roar of the waterfall. Toward morning, walking along the river, we tossed simple objects into the air, which was indifferent around us, so it moved off a little. And again, as you put your hand back in your pocket, to test the degree of hardness. Everything else remained the same. This is why, you said, there was no fiction.

Posted in жабософии, за костенурката, TRANSLITERA | Tagged: , , | 3 Коментари »

На Бисер – с обич.

Posted by Val на август 17, 2008

  1. Бисер каза в коментар по въпроса за земната любов – Всичко е любов – август 17, 2008 at 7:30 pm

  2. Bisser said it in a comment regarding the earthly kind of love – All is love – Aug 17, 2008 at 7:30 pm

Val+Lid = VaLid

“valid – having a legal force ,
foudned on truth or fact, capable of being justified or defended”

just like a marriage license or prenaptual agreement…..
all about love
“да си влюбен по земному ” („to be infatuated in an earthly way“)

Всичко е любов. (All is love.)

Това пък на мен ми хрумна секунди след като прочетох коментара му:

That’s what crossed my mind just secons after I had read his comment:

Poetry + Earl = Pearl

(a hard and roundish, somewhat glowing object,

Produced within the softness of a living sea-shell)

Initially – an irritating tiny grain

Trapped in the cosy mollusc’s mantle folds

Yet, only to become (at later stage)

A metaphor –

For something truly rare, fine and admirable.

A symbol of the highest value for the folks:

The pearl inside you.

Благодаря ти, Бисер!

Thank you, Bisser! („bisser“ = „pearl“ in Bulgarian)

Posted in за костенурката, Frog Poetry | Tagged: , , | 5 Коментари »

Какво му е доброто на ‘добрия’ вкус? (раздумка)

Posted by Val на юни 16, 2008

сайтове за лош вкус: музей на лошия вкус, лош вкус за музика, лош вкус за поезия, лош вкус за облекло, лош вкус за филми

„Що е лош вкус?“, пита Лид и отговаря: “ Всички неща, които принизяват и ограничават духа са проява на лош вкус.“

Всъщност, имаме ли право да определяме кое принизява и ограничава човешкия дух и ако да, не е ли това право на всеки, сам за себе си? Ако влечението по масовата комерсиална култура  на чалгата е лош вкус, кое определя добрия вкус като ‘добър’?

Чисто дуалистичното предположение би било, че добрият вкус трябва да е антипод на ‘масовата комерсиална култура’. Това звучи страшничко… Излиза, че усетът за естетически красивото е уникален и само гении биха имали, хм – привилeгията да се радват, хм – на собствения си вкус… Дали пък  Хитлер не е бил естет, в крайна сметка? Обаче аз също си паднах по традиционното баварско облекло… 😀 Значи Хитлер не е никакъв гений!  😛 > Hoo-ray!!!

Ама как да категоризирам сръчните ръце на циганка, плетяща възможно най-красивите кошници 😐 – нали е производство ‘на конвейр’ и все за продан? Или занаятът й няма нищо общо с естетиката? Как тoгава определих кошниците като красиви – само аз ли виждам у тях естетика?

Е, май ще трябва да призная, че добрят вкус не е Обратен 😉 на ‘комерсиалната култура’. Тогава? Сигурно е смесица от основни критерии, хем общоприети за валидни в разграничаването на красиво от грозно ( 😛 > ами то, така погледнато, добрият вкус си е масов, в крайна сметка!), хем проявлението им е чисто субективно и зависи изцяло от характера и личността на индивида.

Значи ли това, че доброто на добрия вкус е именно в индивидуалната му характеристика? Кой тогава ми дава право да определям чалгата като музика/култура, по-нискокачествена от пънка, хеви метъла, рапа или ранната Мадона? МТV се отличава от „Планета“ по това, че предлага разнообразие от стилове, но възпитава ли ‘по-добър’ вкус?

Не понасям чалгата, харесвам Вивалди, ала си падам по Ред Хот Чили Пепърс. Това лош вкус ли е?

Не мога да забраня на някой да препочита нещо пред друго нещо… Не мисля, че днес едно дете може да бъде заключено в света на телевизия „Планета“ – има масов достъп до информация чрез кабелна, интернет, мобилен, i-pod и т.н. Нещо повече – няма как да не общува с други малчугани, с баби, с учители, с каки и батковци, с масмедии – всички от които предлагат, е, може би не чак толкова ‘масови’, но все пак доста популярни алтернативи на ‘еталони на живот’.

Несъмнено, една от тях е тази на Лид – затова, гласувайте! 🙂

>>>>>    P.S. Волен Сидеров не е чак толкоз популярен, колкото си мисли! 😉

Posted in жабософии, за костенурката | Tagged: , , , , , , , | 18 Коментари »

Апетит към живот с опашка или просто живот…

Posted by Val на май 10, 2008

Време е да взема отношение към ‘празните мисли’ на Лид с коментар тук, в Корубката. Малко ме притесниха тези нейни въпросителни, дори да са били риторични, в края на Това живот ли е? и Защо опашка?

Аз нямам опашка – имах преди да се превърна в жаба, ама не от космици… Навремето завиждах на богато-окосмените същества, но в един момент разбрах, че всеки си е надарен по своему. 😀 Някои са черни, други са бели, но всеки (дори лишените от придобивките на цивилизацията) има своята уникална красота 😛 и е по своему ‘апетитен’ 😉 :

Tа тази, безкосмената ми опашка, се откъсна още когато се превръщах от попова лъжичка в жаба и това може само да ме радва, щото иначе щеше да ми се мотае в плавниците и да ми пречи. За сметка на това сега имам още по-изпъкнали очи и наблюдавам с интерес всичко наоколо, имам си и дробчета, с които да поемам силно въздух за поредното ‘кво-а-к, бре-ке-ке’ (за ужас или за радост на околните), като от време на време мятам светкавичен език към някоя и друга заблудена муха. 😛

…. което, от гледна точка на окосмените, си е подобно на това да шаваш с опашка или да я връзваш и развързваш както и когато щеш – така или пропъждаш мухите, или размърдваш онова, сивото нещо, под опашката с ластика… 😉 Хубаво е и от време на време веселия вятър да развее косата ти на свобода или да те понесе нанякъде:


Така че – защо пък това да не е живот и защо да не е опашка, в крайна сметка? Животът е красив заради това – всеки да може да ползва всичките си природни дадености по начин, който би го накарал да се чувства свободен и щастлив, стига да не пречи много на околните…  Още повече – наличието на материаал за опашка позволява творчески подход и комбинации, които могат да доведат до ‘плитчици’, ‘раста’, ‘бобчета’, е дори и до вече старомодните ‘кок’ или ‘тупе’ (те носят съвсем друго послание, ако са върху главата на артистичен мъж, обаче…):

Нека бъдем каквито искаме да сме и да не насилваме останалите да са други!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in блато-чудновато, жабософии, за костенурката | Tagged: , , , , , | 4 Коментари »

Вавилон и магията на общуването

Posted by Val на април 8, 2008

‘Кулата на Вавилон’ – Питър Брьогел

„… И възгордя се човешкият род след потопа, и заприиждаха от изток хора в земята Сеннаар. И построиха град Вавилон и кула висока до небето, за да си създадът име и сила да придобият. И разгневи се Бог като видя, че човешкият род иска да се издигне високо – по високо от Него. И като се разгневи, смеси езика на хората, и те престанаха да се разбират един друг. И разпръсна се човешкият род по цялата земя… „

Извънредна новина – кумът с миризливите крачка беше в София!  😀

Не можех да пропусна този миг и се впуснах в бесен галоп, за да му дам по една мокра жабешка целувка върху всяко очило (за непросветените – според кума, който е от време оно си е един доста добре осведомен човек, ‘очила’ в единствено число би трябвало да е ‘очило’). Чудя се какво ли ще правя ако внезапно го прихванат мераците да си слага лещи! …

Ех, куме мой любим, пак се найдохме с теб след толкова години в неведение! Жив и здрав да е вече зрелия Младоженец с неостаряващ беон дух и благ характер (Благойче, коригирах словосъчетанието, както виждаш! послепис: кумата), че продължава да ни събира, макар сигурно отдавна да се чуди с кой акъл навремето ни е канил да му ставаме кумове… 😦

Ммм-даа, в какви ли не безразсъдства изпада човек в незрялата си възраст след края на тийнейджърството, само и само да покаже самостоятелност в решенията! Впрочем, някои така и не помъдряват – аз съм жив пример: и до ден днешен се радвам на блясък от свежа лудост в очите, особено лявото: виж ми аватара > 😀 !

Младоженеца стоически ме понася всеки път, когато реша да го навестя – какво да се прaви, кума съм му, свързани сме во веки. 😛

Но хайде стига съм плещила умопомрачително възторжени възклицания с неизменната удивителна в края – с две думи: весел уикенд! Както каза Младоженеца на Булката, когато решихме и нея да развеселим в 1 часа след полунощ: „Кумът дойде, ала злото не идва само – след него и Кумата се изтърси на гости! Както е тръгнало, да вземеш да дойдеш и ти!“ 🙂

Засегнахме редица наболели обществени проблеми като: ‘Що е семитизъм, антисемитизъм и ционизъм и имат ли всичките те почва у нас’, ‘Нихилизмът на българина към успеха на заможния германец и недоволството му от тази нация, чийто университет посещава или в чието общество се реализира, плюс проблема за загубата / афиширането на идентичността с родната култура’, ‘Анархо-примитивизма на племенния тип общество (за и против), плюс страшната напаст наречена цивилизация’, ‘Истинската същност на човешката природа и ключът към нея’, ‘Колко дълго можем да изтърпим гостите си’ и т.н. Излишно е да споменавaм, че дискусията беше в дух на съзидателна критика и много свеж и неподправен хумор, подплътен с ободряващи напитки. 😉

Реших, че си струва да споделя един виц, разказан от Кума по време на първата спомената по-горе тема за разговор:

Влак. Във влака пътуват: 1. две рускини (майка и дъщеря); 2. руснак; 3. германец; и 4. евреин. Минават през тунел (денем – не е нужно електричество, а и няма крушка). Чува се звучна целувка и още по-звучен шамар. Руснакът: “Хм, някой си падна по едната от нашите девочки, но не знае с какви жени си има работа!” Момичето: “Брей, харесаха мама, но тя е вярна на тате – отвърна с достойнство!” Майката: “Туй нашто малкото вече хваща окото, ама си знае цената – какъв шамар само отпра!” Немеца, в недоумение: ” Някой тук целуна някого, но защо на мен ми зашлевиха шамар, не разбрах!”. Моше – евреина, с хитро задоволство: “Ха! В следващия тунел пак ще си целуна китката и пак ще му зашлевя един!”

А сега един  съвет за всички, които вече са пукнали от скука, четейки горното: гледайте филма Вавилон с Брат Пит (Кума го гледа за първи път а аз за 4-ти): ще ви се ‘изясни’ положението с проблемите на модерното общество и моята искрена радост да прекарвам вечерите си с приятели до 6 сутринта …

(уебсайт с видео-откъси: линк под снимката)


Филм на мексиканския режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту и постоянния му сценарист Гилермо Ариага. Завършек на трилогията с „Любовта кучка“ (Amores Perros) и „21 грама“.

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костекурката! 😉

Posted in за костенурката | Tagged: , , , | 4 Коментари »

Fly, Turtle, fly! (my tribut to the Turtle)

Posted by Val на март 28, 2008

Полетът на Костенурката

На вниманието на Охлюва и всички останали! 🙂

И така, вече знаете, че с Костенурката ни свързва отколешно познанство, началото на което е неизвестно.

Ще се опитам да възстановя един спомен и да я опиша такава, каквато я видях за първи път – ясни светли очи и излъчващо спокойствие лице, обрамчено от пуснатата над раменете (или вързана на опашка?) тъмна коса, с пораздърпани дънки, широка черна блуза с рисунка отпред и още по-широк ярко-жълт (или пък резеда?) анорак. Всъщност не, беше дълго до коленете яке, с качулка. Имаше и някакво украшение на кожена връвчица около шията: мисля, че беше стилизирана мадона… Кога? Наесен. Къде? При разминаването ни в сутеренния коридор към университетското кафене – имах смътното усещане, че вече се познавахме отнякъде – може пък и да е било така. 🙂 


Овална и плавна. Цяла. Така я видях. Мисля, че винаги си е била цяла.

Квартирата ми беше наистина хубава – стара къща ‘на калкан’ с много красива входна врата, стълбище с междинен балкон, вестибюл и голяма стая. Имаше древна смокиня в задния двор. Клоните й почти влизаха в балкончето: можехме да късаме и да хапваме плодове, докато си хортуваме… Помня песни с китара – повечето на Ерик Клептън (и как миришеха краката на бъдещия кум!). Същата вечер играхме на ‘бутилка’ – нещо като ‘truth or dare – на пода, до старовремския диван. На мен се падна първият въпрос. Някой – не помня кой, но беше висок, красив и рус – попита за онова нещо, което най-много би ме засрамило пред другия пол. Изчерви се, когато чу незабавния ми отговор: „не знам, сигурно – да се напикая”… Костенурката се разсмя и май спомена нещо за папараците и кралиците… Винаги е казвала нещата на място. 🙂

В квартирата на Костенурката имаше безценна реликва, изрязана от вестник – снимка на английската кралица до главата на един кон, заснета как си бърка в носа. Имаше също и касети на Висоцки и най-различни книги. Един път викахме духове на свещ, а аз се опитах да шмекерувам – извиках котарак на име Знеполски (беше министър на културата). Костенурката веднага ме усети, разбира се!

Костенурката твърдеше, че е вещица и че веднъж е левитирала. Обичаше да чете и това, което вършеше и говореше, беше смесица от свежа неподправеност и мъдрост. Помня, че беше твърде добра по английски – май трябва да призная: понякога по-добра и от мен! 😉

После се преместих в друга квартира – там с Костенурката прекарахме една странна Коледа пред малко като осцилоскоп телевизорче. Двете бяхме останали сами: аз – неочаквано зарязана от Любимия, тя – без планове, а беше късно да се прибираме по родните си места. Опитах се да пророкувам с гледане на карти, а тя после сподели, че наистина й се случило нещо подобно на предреченото от мен… Оттогава често се хваля, че познавам на карти!

Костенурката беше невероятно харизматично същество, полу-дете, полу-жена, и с лекота разтапяше мъжките сърца. Помня как тихомълком взе акъла на един американец: ей-така, без да я усетим, се зачете в дневника му – вещ, до която никой освен него не се беше докосвал! Помня, че същия американец ми дойде на гости през лятото и естествено, попита за нея. Аз се обадих по телефона и… хванахме автобуса за Хасково! Разхождахме се по огласените от врабчета улици, изпълнени с прехвърчащ мъх от тополите, и се чудехме как тъй се озовахме там. В ответ на някакъв мой тривиален коментар, че човек трябва да следва съдбата си, той каза: „Id rather follow my density than run after my destiny!”, а аз тайно завидях на Костенурката, че беше отслабнала!

Помня, че преди седем–осем години нарисувах с туш една ‘картичка’, която исках да изпратя вместо писмо – беше костенурка, решила да излиза на квартира, която си мислеше: „Слава богу, че не трябва да си премествам покъщнината!” Да, костенурките винаги носят корубката си – своя дом и светът в него, навсякъде. Не помня дали изпратих картичката и дали тя я получи…

Две неща, за които искрено съжалявам – не станах свидетел на това как израстна Домашният й любимец и пропуснах нейното духовно израстване като Летяща Костенурка!

 Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in за костенурката | Tagged: , | 2 Коментари »


Posted by Val на март 26, 2008

Спиралата на лекотата В отговор на „Единствен, единствена” (в полетът на костенурката) – няколко аргумента в полза на ‘любимата грешка’, към която се завръщаме и която доказва теорията на Кундера за „непосилната лекота на битието”.

Изборът по принцип е акт, който изключва всяка друга алтернатива, значи избраният обект е единствен. Според философията на Лисицата (за ‘опитомявнето’), рози има наистина много, с различен цвят и аромат, като всяка има индивидуална красота и ухае не по-малко приятно от останалите, но за Принца любимата роза е най-хубава, тъй като е единствената избрана от него, т.е. ‘опитомена’. Сравнението с други рози би било безпредметно: тя е уникална заради връзката с избиращия. Розата, от своя страна, има нужда от грижите на Принца, от това той да осмисли съществуването й, следователно тя също го избира.

Друг е въпросът какво точно търсим у партньора, какви са критериите (ако има такива), на които се основава изборът, доколко това е проява на любима грешка или е плод на случайността, за която не би трябвало да сме отговорни.

При все това, връзката на ‘розата’ с ‘принца’ винаги остава обусловена във връзката избран-избиращ. Лид, ти сама подканяш към избор на една роза в полето от много такива. 🙂

Можем да сгрешим в избора на партньор и да се връщаме постоянно към тази грешка или не. Това не означава, че понятията за ‘роза’ и ‘принц’ в контекста на Екзюпери губят статуквото си на единственост. Те са типичен пример за вечните елементи на едно цяло. 🙂

Правото на избор и грешка априорно ни дава право да продължим да изследваме себе си в случайни срещи, изневерявайки на ‘свързания’ с нас обект (както Принцът опитомява лисицата) или, наситили се на този вид познание, да приемем партньора за вечна ЛЮБИМА ГРЕШКА и да продължим изследването на своето аз, оглеждайки се непрекъснато в този партньор като коректив (не знам дали звучи парадоксално, но така го разбирам).

У Кундера има проследяване на две двойки, всяка от тях символизираща връзката ‘принц-роза’: Томаш-Тереза и Сабина- Франц. Слабостта и идилията са втъкани и у Тереза и Франц – и двамата се нуждаят от „другия“, който да придаде смисъл на житейските им битки и да окаже контрол над чувствата им. Докато изневярата е начин на живот за техните партньори: за Сабина тя е прекрасно потъване в неизвестното, а за Томаш е един вид изследване (той изпитва непреодолимо желание да открива частиците „различие“ във всяка жена, блъскайки се в собственото си любопитство).

Това любопитство към живота все пак не изключва статута на единственост на ЛЮБИМАТА ГРЕШКА. По-скоро го потвърждава, защото Сабина напуска Франц, но още същия миг осъзнава, че вече няма на кой да „изменя“, а това предполага някакъв край, развръзка, постигане на нещо търсено и ново, което някак не се случва, оставяйки след себе си една огромна „пустота”. Франц приема нейното изчезване  като знамение и не тръгва да я търси. Постъпката й остава в рамките на незначителното, цинично позволеното. Тогава какъв е проблема? Кундера го изрича: „Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.”

Това важи с пълна сила и за Томаш, който се опитва да разгадае не само плътта – тя не е (само)достатъчна; той е обсебен от нишката, свързваща плътското с нематериалното, криеща механизмите на самия живот – той иска „да отвори със скалпела си проснатото тяло на света“, но… в лицето на Тереза. 🙂

Работното заглавие на „Непосилната лекота на битието” е било „Планета на неопитността” – т.е. правото на грешка като изначално качество на човешката участ. Кундера интерпретира книгата си така:

„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.

В тази неопитност има обаче неща, които стават ясни, като ЛЮБИМАТА ГРЕШКА например. Стремежът към запълване на празнотата е движеща сила на съществуването ни. Той е дотолкова инстинктивен, че насочва самия избор, който правим, без дори да можем да си го обясним.


„Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“

Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието“

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in жабософии, за костенурката | Tagged: , , , , | 8 Коментари »

ПОКРИВЪТ НА СВЕТА versus ‘покров над света’

Posted by Val на март 21, 2008

А’Туин А’Туин - отвисоко отвисоко

Великият (или великата?!… – все още се спори по въпроса) А’Туин едва ли обръща внимание на събитията от единственият ‘Покрив на Света’ върху черупката си:

Тибет, Лхаса Тибет, Лхаса церемонията в манастира Лабранг, 13 март’08 Монаси, Лабранг

Потала молитвени барабани, двореца-манастир Потала, Лхаса (видео)

… като и на останалата част от живота на дребните, забързани обитатели на света. Според създателя си Тери Пратчет, А’Туин просто си прекарва чудесно, напук на философите, които спорят накъде е поел/а, и си знае ТОЧНО къде отива (Тери казва, че ще разберат след два месеца и тогава ще стане страшно; според ‘теорията на големия взрив’, тя/той – А’Туин де, отива на място, подходящо за възпроизводство: при копулацията цивилизациите ще паднат, или ще се изпързалят настрани; според алтернативната ‘теория на постоянния ход’, А’Туин е дошла отникъде и пак натам отива – за вечни времена).

Впрочем, мисля, че една такава невъзмутима „а-ла-A’Tуин“ позиция би трябвало да е присъща и на самите обитатели на Покрива – поне според философията, която изповядват, макар да съм лаик в тази област…

Май повече от това, да имам някакво отношение по въпроса, не бих могла да сторя (както отбелязах по повод на първоизбрания си аватар: sunny-me2, за съжаление, не мога да ‘огрея’ навсякъде). Това, което ме провокира за тези размишления, беше по-скоро пелената от информационно затъмнение, за което редица медии обвиняват официалната държава на Покрива…

Китай блокира Тибет Китай блокира Тибет (виж видео)

Хм, явно методите от Оруеловата антиутопия ‘1984’ са отново актуални… „Който владее миналото, той владее бъдещето“, ерго – историята трябва да се поднася по най-угодния за властимеющите начин.

Това се е случвало и през 1940, в Полша:

„Катин” – А. Вайда Катин, гробище за полски офицери, избити от руски войници ( виж линк)

Гледах филма на Вайда снощи: нямаше как да не го свържа с новините за  тенденциозната блокада на чуждо, т.е. обективно, медийно присъствие в Покрива… доколкото всяко едно медийно присъствие може да бъде обективно, разбира се!

Печалното е, че подобен ‘покров над света’ е удобен за всяко държавно управление в наши дни, включително за онези, които първи и малко тихомълком признаха независимостта на Косово, и за тези, които се колебаеха, но в крайна смета наскоро признаха това!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in (квак)туално, за костенурката | Tagged: , , , | 2 Коментари »