подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

Posts Tagged ‘избор’

погача с подкова

Posted by Val в декември 17, 2008

подарък за всички, които считат себе си за добри разказвачи на приказки или добри гастрономи (има такива, нали?):

pogacha

погача с подкова замесих, Лид,

продължих безкрайната история на Жустин

с таз тук приказка:

за една, замесена сред „шума на житата“

коледна погача с късмет

* * *

кръглата погача,

обредно замесена,

лупна – търколи се!

ехото унесено

дрезгаво заграчи

низ комина черен,

ала не догони я –

.

припкаше погачата.

огънят пропука

гръмко в цепениците

алени-засмени.

чанове заченаха

ангелогласна песен

.

с медните си трели.

.

килна се погачата –

ъгъл-край завърна

сетне тихо тупна.

малкото сираче,

ечемик сънувало, с

трепет я прегърна.

* * *

.

.днес изпращам дребната монета, която не положих тук в погачата:

ако вкусна е била за теб, „замеси“ една такава приказка за блога си,

а при възможност (блог дори да нямаш), 10-левова „монета“ задели –

на месец, три или година за SOS семейство в Дрен или пък в Трявна.

.

P.S. понеже Лид настоя да спомена нещо в по-прозаичен текст за кампанията „Приказка безкрай“ – за подпомагане на SOS семействата – и защото все пак става въпрос за най-малко 10 лева на година… – току-що ми хрумна, че покривът на този влак е дълъг  – място има не само за Чебурашка, Старуха Шапокляк и Гена (т.е. за добри акордионисти и добри приятели), а и… е, пак ще го кажа – добри разказвачи, гастрономи, а и всякакви други хоби-ти (хора с хоби! ) или какви да е земни твари (творения, създания). 😉

.

Posted in (квак)туално | Tagged: , , | 13 Коментари »

докато чаках Вълшебника

Posted by Val в декември 13, 2008

(Забелязах, че анимацията стана много актуална тези дни, та реших да се включа. 😛 )

Амитогава онзи мой Вълшебник с 50-те ескимо така и не се появи!

Ама… за „непоправимите optimus-и“ като мен „краят на тунела“ пак си свети от ясно по-ясно 🙂 :

Ако… и на машиниста вече му се е изяснило* к’во толкоз умуват „3-мата на релсите в тунела“,

дано да не се чуди много как са се появили тези трима горе на покрива! 🙂

Е хайде… от мен да мине, ще подскажа:

(NB!: строго забранено за реалисти и песимисти – не отговарям за последствията! 😉 )

––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Оптимистът: „Виждам светлина в края (край No 2) на тунела!“

Реалистът: „Хм, има тунел, има релси, но реално погледнато светлината може и да е от насрещен влак!“

Песимистът: „Това със сигурност е насрещен влак, който идва към нас с бясна скорост!“

Машинистът на влака в край No 1 на тунела: „К’во умуват тия трима глупаци, застанали на релсите?!“

Posted in (квак)туално | Tagged: , | 11 Коментари »

голи ли сме по бельо?

Posted by Val в ноември 15, 2008

underwear

Nude or Naked?

(мисли, породени като реакция на този пост и после доизказани по един перфектен начин тук)

„Гласът, който чуваш, не звучи от моите уста. Това е вътрешният глас на ума ми.“ – казва нямата Ада от филма „Пианото

Раждаш се гол и никой не пита искаш ли да те повиват или не. Когато се любиш страстно, разкъсваш бельото. Бушува буря на чувствата и раздираш дрехите и даже кожата си.

Нито едно от тези действия не може да бъде възпряно от свян пред тълпата: просто не би я забелязал. Но не нарочно. И не защото си искал да афишираш тези състояния.

Гола ли съм по бельо? „Че как да не си“ – всеизвестният цар излиза с „невиждани“ още одежди, а народът крещи: „Ха, царят е гол!“ и се кефи на малоумието (или липсата на сексапил?) на василевса, докато онзи дефлира по долни гащи.

Кое би спасило голия цар от доста „неловкото“ положение на малоумник? Отговорът, за жалост, е един – ПЕЧАЛБАТА от ситуацията. Така лесно би влязъл в образа на хитрата лисица, отнела сиренцето на свраката, а колкото до малоумието – е, то със сигурност не е атрибут на онзи, който се смее последен.

Ами ако беше гола царица? При това сексапилна?

Голотата по прашки пречи да хигиенизираш собственото си тяло (къпем се съвсем голи, нали?), камо ли да я насилваш да освобождава духа на някого. Така, че тя най-често се оказва търговия с цел печалба или просто евтин трик (модерно име: маркетингова стъпка) за привличане на внимание.

Е, нека тук платим дан и на романтичното: дали това не е просия за любов, за съпричастие? … Просякът , струва ми се, би разголил недъга си докрай (иначе ще заприлича на британка, излязла на протест срещу обличането на палта от меча кожа).

Остава простото предположение: суета = еротично бельо. Функцията му е да подразни и да провокира действие. После става почти ненужно – като тялото, което го обитава. Това, простете, ни най-малко не означава, че не съм заклет фен на финото и нежно lingerie! 🙂

Изкуство? Да се събличаш е танц, който не всекиму се удава. Дори там бельото неизменно пада, макар да е последно.

Да те споходи Музата и да накараш другите да оголят душата си – да поискат да я докоснат  влюбено, е далеч по-трудно. Немислимо е, ако първо не оголиш собствената си душа – едва тогава Гласът ти се чува. Дори да си по бельо.

Mute or Silent?

П.С. Най-голите думи, които съм чела досега, са ‘Repoduction of profiles’ на Роузмари Уолдръп.

* * *

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 6 Коментари »

за родителството – на чаша цитронада

Posted by Val в септември 3, 2008

Беше горещ и мързелив следобед. Отпивах цитронада на дъъъъълги глътки и се улавях, че на моменти мисля картинно (и неадекватно!), докато се напъвам някак да разсъждавам. Впрочем, това не ми попречи да дърдоря: ‘защитавах позиции’, било то собствени или чужди…

Не знам как, но разговорът бе здраво  захапал скучната тема родителство: в много генерален план – направо до ‘пагоните’! 😉 Спорехме доколко е необходимо да поемеш такива задължения, ако не си сигурен дали желаеш да живееш с партньора; дали за едно ‘непланирано’ 1-во дете е по-добре да се отглежда от единия родител, вместо да е нещастно (що пък нещастно?) в семейство с двама, но с добре прикрита (или поне със съмнения за) драма? Е, драма в кое семейство няма – все някога се пръква! Дали да си позволиш да имаш дете, ако всъщност не си достатъчно подготвен да бъдеш добър родител? Хм, че то… кой ли пък се е считал ‘достатъчно’ подготвен за първо дете? Изобщо не намесвам възрастта – не за това ставаше въпрос. Ясно е, че днес на петнадесет едва ли е момент за такова начинание. Говоря за зрели, интелигентни, необвързани и отговорни хора, на които им се е случило такова събитие – какво лошо има да опитат, дори да я няма тръпката? Кой знае…

Родителството няма как да се ‘научи’ преди да започне. Така ми се струва. Родител – добър или лош – просто ставаш. Това е. Още повече, ако всеки чакаше (абе то и аз така, ама по други причини… 🙂 ) да стане ‘перфектен’ родител и тогава да зачева или да се бракува, тоя свят да е загинал досега! (Добре, че не всички са като мен – сигурно щеше да се отчита много върл демографски спад.)

Още един ‘пагон’ в генералния план – „За детето трябва да се грижи майката“. Доскоро подкрепях това мнение – та нали ако беше другояче, природата все пак би се постарала мъжете също да раждат, а даже и да кърмят?! Просто картинка! 😀 Съгласна съм, че кърмата е необходима поне докато се мине към фазата на любимите пюренца (леле, аз и като ‘девойче’ имах такъв период – много бях пристрастена), но в този все по-модерен свят не всяка майка е дарена с достатъчно кърма… И какво би следвало – мъжете по принцип са ‘ненужни’ след като сперматозоид оплоди яйцеклетката? Помислих си (картинно!): как ли би изглеждал мъж, употребен и захвърлен на бунището? Всъщност, като попремисля (пак картинно!)… има нещо почти еротично в това – безсилието на ‘силния’ пол… 😉 Все пак днес мъжът ми се струва съвсем способен да бъде ‘майката’. Има немалко такива случаи, а и някои бащи се грижат за децата си мнооооого по-добре от другия ‘родител’. Да, майката е свята, разбира се… не знам дали има психически здрава и нормална майка, която да не милее за детето си. Бащите, обаче, също страдат и се привързват. (С моя супер негоден за съпруг и родител брат се получи точно това.)

Ех, хубава цитронада си беше – дори нарочно изчаках да се стопи леда и допих остатъка, преди да станем от масата. 🙂

Posted in жабософии | Tagged: , , , | 16 Коментари »

вдъхновението

Posted by Val в август 25, 2008

„Кажете ми: има ли художник, дори и сред най-уравновесените, в който да не се таи нещо шизофренично?… “ (Жан Кокто за Модилиани)

Лудостта на вдъхновението е състояние на влюбеност в Музата на изкуството и спохожда не само щастливци като Моди Чудака или Моцарт – всички могат да попаднат в хипнотичната му власт (дори пишещите и коментиращите в блог 😉 ). Резултатът при едни е гениален, при други – заслужаващ внимание, а при трети – посредствен. Не знам дали това се дължи на различен интензитет на импулса, ала със сигурност е замесена различна степен на талант. 🙂

Е, да, някои като Пикасо, например, по своя воля или просто заради общоприетите стандарти на ‘нормалното’, впрягат таланта си в ‘галещ’ егото (авто)маркетинг – лошо няма – и за търгуването се иска дарба, нали? 😉 А може би е необходим дори някакъв друг тип вдъхновение (нюх?), породено от стремеж към печалба… или просто изкушението да се възползваш от статута си на ‘гений’… Все пак силата на първичната искра, помиряваща човека с Абсолюта и пораждаща като резултат изкуство, е по-витална: там думите ‘конкуренция’ и ‘възвръщаемост’ просто нямат значение. В действителност, тази сила може да стане разрушителна – някои от любимците на Музата така и не успяват да съчетаят екстаза на творчеството с непосилната лекота на живота. Затова ‘треснатите’ от искрата често се поддават на различни пороци и губят усета си за самосъхранение. Печеливши (от гледна точка на успеха) се оказват, хм, някак си по-разумно талантливите (и късметлиите) в търговията – като Дж. Роулинг и Маколи Кълкин, например. Тези от ‘закваската’ на Модилиани и Моцарт, обаче, не се интерисуват от печалбата, а от самата игра… Подобно на хазартни натури, които минават направо към ‘ва банк’ и не чакат изхода от залагането: безпредметно е – тръпката е по-важна…

Равностойна е само любовта: проява на същата първична искра, макар обектът реално да е преходен и несъвършен – копие на Музата; подвластно на времето и атмосферните условия, ала гениално сътворено платно, в което неминуемо откриваме собствената си връзка с Абсолюта.

Posted in жабософии | Tagged: , , | 9 Коментари »

Oпитомяването на лисицата

Posted by Val в август 18, 2008

Любимата ми Лисича теория за опитомяването всъщност няма нищо общо с хитростта, поне според мен. Екзюпери представя едно доста изискано и почти поетично лисичо отношение към света – лисичият интерес на пръв поглед е насочен към рутинно съществуване: засищане – с пилета 🙂 – изплъзване от неприятности – ловци, естествено 🙂 – дълга и самотна разходка всеки четвъртък, докато траят социалните вечеринки с танци по двойки (хм… лисицата у Екзюпери е в мъжки род), но истинското Лисичо призвание е в наблюдението на околния свят + съхранение на мъдростта и тайните на живота…

Изборът на Лисицата да бъде опитомен е почти поетична ‘философия на метаморфозата’ – той визира себе си като какавида, затворена във възприятията на собствената си природа… и копнее чрез общуването си с Принца да излезе от рутината – да придобие усет към цветовете на ‘безцветни’ , т.е. безполезни за лисичата природа неща.

Откъде обаче Лисицата знае, че желаната промяна е постижима точно чрез опитомяване? Хм, и то след като твърди, че не е опитомен… Истината, логично, следва да гласи: това е или аналитичен опит от наблюденията над хората, или личен емпиричен опит в опитомяването… Е, и? Има ли изобщо някакво значение дали е ТАКА?

По-важното в случая е, че всяко опитомяване (първо или последващи) носи нови усещания и създава нови двупосочни връзки между опитомителя и опитомения, а оттам – ново светоусещане и за двамата… т.е. състоянието на самота преди дадено опитомяване лесно може да се интерпретира като ‘не-опитоменост’… 🙂

Лисицата на Екзюпери не разчита на хитрост или пресметливост, нито на изкусна съблазън – той предлага лоялност и дарява Познание и Път, а в замяна иска единствено взаимност, постижима чрез определени ритуали.

Тайната, която разкрива, е потвърждение на Лисичата му същност в контекста на Екзюпери – мъдростта и ценността в това приятелство се ‘виждат’ само със сърцето.

Защо тогава при раздялата с принца тази уж мъдра Лисица плаче? Много просто – за да разкрие още едно необозримо качество, получено заедно с опитомяването – красотата на чувствата.

Така или иначе – Принцът получава желаното приятелство… и дори много повече… , а за Лисицата цветът на житата никога вече няма да бъде лишен от смисъл. 🙂

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , | 10 Коментари »

любопитството – авантюризъм?

Posted by Val в август 15, 2008

Знам, че е лудост, но не преставам да използвам вродената си склонност към любопитство като трамплин към почти наркотична зависимост от страстно влечение по нещо привидно ‘неприемливо’ и странно познато, ала задължително неясно – правя го с ентусиазъм, на който би завидял и най-ревностният фанатик… Трябва ли непременно да се срамувам от силата на въображението си и онази особена тръпка от предварително предвкусваното хедонистично усещане за живителна енергия, будеща и интелекта, и сетивата?

Прекрасно знам, че и при най-малък опит за реализация на влечението ‘треската’ може и да угасне мигновено… още по-лошо – може да пламне и да се превърне в мазохистично себеотрицание или социален и емоционалне проблем, да те направи outcast – жалък в очите на околните, но нали именно в това е красотата – да поемеш риска при подобна сила на самовнушението!

Да, страх винаги има, но той се преодолява лесно – помага безкрайно удобната за съзнанието формула, че рядко се случва блян да съвпадне с действителност. Особено ако има ситуация на преекспониране на ‘обективното себеусещане’ (ха, що за термин сътворих!) върху… мечтата за самия себе си. 😉

Не говоря само за сексуалното влечение като първооснова на всяко друго, макар то да е най-близко до ревностния фанатизъм. Подобна максима може да се приложи към амбицията за професионална реализация, към жаждата за слава във вид на творчески импулс и дори, ако щете – към брака и родителството, възприети като личностна реализация…

Винаги си позволявам да бленувам, ако ме грабне лудата страст – насладата от въображаемото! И без това е само в моята глава … поне докато не се реша на следващата стъпка. 🙂

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , , , | 3 Коментари »

Модерни ‘аспекти и ефекти’ на Избора

Posted by Val в юли 30, 2008

Парадоксът на Избора

Вероятно мнозина са гледали видеото, ала не се сдържам да го преразкажа!

Бари Шварц (чудо-лектор!) говори за един пагубен ефект на модерното съвремие: парализа на способността за свободен избор.

Тезата му е следната:

Несъмнено (или по-скоро признато от психолозите и обществото) e, че благосъстоянието на духа идва вследствие на практикувана свобода във вид на право на избор. За да се стимулира по-честото му прилагане (т.е. да сме по-щастливи) следва… да се създават повече възможности за избор! – ‘официалната догма’ на модерните индустриални общества! Парадоксът е, че колкото повече са ‘възможностите’ (или продуктите), толкова по-трудно се ориентираме в тях.

Чрез все по-високите темпове на развитие на технологии и маркетингови стратегии се стига до промяна и загуба на критерии, т.е. до парализа на избора – не избираме, защото ако избираме, все едно ще е ‘до живот’ – става ужасно важно, тъй като започваме неусетно да отлагаме избора за все по-късен и по-късен етап: просто не знаем как да определим кое е най-доброто за нас. Нещо повече – преодолеем ли тази парализа, не сме щастливи, а се чувстваме манипулирани.

Неудовлетвореността от свободния ни избор (било то и наистина добър!) се поражда от наличието на прекалено много варианти, т.е. имплицитно – повече ‘пропуснати’ възможности да изберем ‘по-доброто’.

Бари добавя, че проблемът за ‘официалната догма’ – за все по-автономен избор, се наблюдава и при само 2 налични възможности, и то в сфери, далеч по-важни от елементарното пазаруване:

Здравеопазването, например. Докторът ти казва: имаш 2 алтернативи – А: с тези преимущества и с тези рискове, и Б: с тези преимущества и тези рискове… Ама, докторе, вие сте експерт – коя ще препоръчате, за да оздравея?… Той пак поднася 2-те и набляга, че ТИ трябва да избереш – хм, криворазбрана ‘автономност на пациента’, който (най-малкото) съвсем не е в позиция да вземе благоразумно решение – поради болки или защото му е зле!…

Днес, казва Бари, дори идентичността е въпрос на избор – ежедневно преоткриваме и пресътворяваме себе си – буквално ставаме от сън и отново се налага да решаваме какъв човек да бъдем. Твърде много ‘избори’ ни налага модерното съвремие и изисква от нас да решаваме…

Бракът и семейство вече не се свеждат само до избора на ‘кого’ – т.е. каква личност, а по-скоро до ‘сега’ или ‘после’ (и дали изобщо някога…), ‘със’ или ‘без’ кариера, зестра… Същото важи за работата – технологиите позволяват да работим практически по всяко време и навсякъде по тази планета… избор голям! > Толкова голям, че ни затваря очите за останалите алтернативи – да комуникираш с близките си, например.

„Нашата оценка за нещата е изключително зависима от това с какво точно ги сравняваме!“, продължава Бари. С колкото повече ‘опции’ ни засипват, толкова по-лесно съжаляваме за ‘въображаемо по-добрата’ алтернатива, която НЕ СМЕ избрали, независимо колко подходящ и благоразумен е бил изборът ни! Това е психологическият ефект на избора в модерния свят на рекламата: цената на ИЗБРАНАТА възможност е за сметка на пропуснатата такава. Колкото повече пропуснати възможности имаме за анализиране, толкова по-лесно си представяме техните преимущества и толкова по-манипулирани се чувстваме…

Нещо друго – Бари дефинира ‘ескалиране на очакванията’. Колкото по-голям избор ни се предоставя, толкова по-високи стават очакванията ни – т.е. перфекционизираме. Резултатът е, че се чувстваме по-зле, дори да сме избрали вариант далеч по-добър от досегашния – просто го няма моментът на приятна изненада, която да потвърди правилността на решението ни, било то и случайно! Ако имаш 1 алтернатива, нямаш избор: вината не е твоя – тя е на другите, на света…

Изводът на Бари: наличието на избор е несъмнено за предпочитане пред липсата на такъв, ала това ни най-малко не означава, че ПОВЕЧЕТО възможности автоматично водят до по-голяма свобода на избора, ерго – благосъстояние и щастие…Това полезно за психиката виждане лесно може да се проектира върху няколко, т.е. ограничен брой алтернативи… Ала засипят ли те с безброй или огромен куп такива, ВИНАТА ЗА ЛОШИЯ ИЗБОР СИ ОСТАВА ТВОЯ – не си успял да намериш най-доброто, а си имал толкова голям избор – провал! > Една от причините за повишаване на случаите на депресия и самоубийство сред уж ‘успели’ хора…

Все ми се струва, че някъде греши… излиза, че колкото си по-осведомен (образован, ерудиран, възпитан?), толкова повече се двуомиш за полезността или справедливостта на избора си… и толкова по-нещастен ще бъдеш в модерното индустриално общество на изобилие от продукти…

Доказва го този текст по отношение на следната статия:

„Дали свободата е другото име за многото неща, кото купуваме?“ е статия на Бари Шварц и още двама автори. В нея се заключава, че много от свободите, прокарвани и защитавани от американската външна политика, невинаги съответстват на това, което желаят народите, на които искат да помогнат. За да управляват добре у дома и в чужбина, американците трябва по-внимателно да се вглеждат в това как се възприема свободата в различни културни контексти.

Posted in жабософии | Tagged: , , , , | 9 Коментари »

Чужденецът

Posted by Val в юни 16, 2008

„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.“

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай – много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта“ за евентуален престой в болница – докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми – Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… 😉 )

Чужденецът си е класика на абсурда – нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: „Не се сърди, човече!“. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. 🙂

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово –  американецът Пешо, Роси – бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има – най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение – антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само привидна превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да – за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

„Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.“ Това е убеждението му и в него няма фанатизъм – не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало – истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то – чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. 🙂 )

(гласувай за костенурката!)

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , , | 4 Коментари »