подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

Posts Tagged ‘общуване’

смях и плач

Posted by Val на декември 19, 2008

laughterГрафът начена една тема – „Шегa и Подигравкa„, която ме подсети за нещо, отдавна занимаващо мислите ми: смехът и плачът са най-трудно контролируемите ни реакции. Смейте се, ако щете, но подозирам, че точно те са инстинктивни телесни проявления на душата,  опосредствани чрез съзнанието и мозъка. Обзема ни смях (понякога до сълзи!) при вида на „несъвпадение“, т.е. необичайност, която някак разпознаваме като неискрена, ненавременна, несполучлива или глупава – поне спрямо разбиранията си. Така, чрез смеха, сякаш ни се иска да я коригираме или поне да дадем сигнал на околните, че сме „в час“ относно това що е добро и що е зло или по-скоро кое е „правилно“ и „неправилно“ за нас… Неслучайно смехът и плачът се считат за идеалната терапия без медикаменти. Те са катарзисни състояния – пречистват психиката (душата), но и… организма (тялото). Смехът, оказва се, действа благотворно върху сърцето и белите дробове, а плачът (1. рефлекторен – вследствие на попаднала в окото частица и 2. емоционален – от чувства) е здравословен за ретината.

150px-crying-girlСълзите съдържат енцефалин, свързван с ендорфините (болкуспокояващи морфино-подобни вещества), пролактин (хормон-регулатор на лактацията в млечните жлези и генератор на сексуално удоволствие при оргазъм), аденокортикотропен хормон и антибактериални аминокиселини. Странно е, че няма обяснение защо нито едно друго живо същество на земята, освен човека, не може да плаче от чувство на щастие или тъга (а животните изпитват чувства – мимиките, изследвани от Дарвин, го доказват)… Нещо повече –  именно „емоционалният“ вид плач е с химически състав, който съдържа големи количества от гореизброените хормони… Базисните сълзи (за овлажняване на ретината) и рефлекторните сълзи (за отмиване на попаднали в ретината вещества и частици) нямат толкова богат химичен състав или са с по-скоро антибактериален ефект…

подарък за всички, които по празниците обичат да се смеят, а могат също и да плачат от радост или тъга:

СМЯХ

Уилям Сароян

web

– Искате да се смея?

Не се чувстваше добре, беше му самотно в празната класна стая, всички момчета
си бяха тръгнали към дома, Дан Сийд, Джемс Мисисипо, Дик Коркоран и останалите
сега крачеха покрай релсите на Южната тихоокеанска линия, смееха се и играеха,
а той стоеше затворен тук, замаян от безумната заповед на госпожица Уисиг.

– Да.

Жестоките устни, треперенето, погледът, жалката меланхолия.

– Но на мен не ми е смешно.

Колко странно беше всичко, целият свят, как странно се извъртаха нещата.

– Смей се!

Нарастващото напрежение, нейната скованост, нервните движения на тялото и ръцете
й, студът, който излъчваше, погнусата в кръвта му.

– Но защо да се смея?

Защо? Всичко се бе объркало, всичко бе жестоко и грозно, приклещеното, хванато
в капан, съзнание, без смисъл, без значение.

– За назидание. Разсмя се в час, а сега за наказание ще се смееш цял час сам,
абсолютно сам. Побързай, вече минаха четири минути.

Това беше отвратително, нямаше нищо забавно в задържането му след часовете
и в заповедта да се смее. Цялата тази идея беше безумна. На какво да се смее?
Човек не може просто ей така да се разсмее. Трябва да има нещо забавно, смешно,
комично. Толкова странно беше държанието й, начинът, по който го гледаше, изтънченото
коварство – всичко това го плашеше. Какво искаше от него? Познатата миризма
на училището, препарата за паркет, тебеширения прах, миризмата на мисълта за
разотишлите се по домовете си ученици; самота, тъга.

– Съжалявам, че се разсмях в час.

Цветето скланя главичка засрамено. Той съжаляваше, не блъфираше, наистина съжаляваше,
но не заради себе си, а заради нея. Тя беше млада, заместваше редовната учителка,
от нея се долавяше тъга, далечна и непонятна, идваше заедно с нея всяка сутрин,
а той се бе разсмял, беше толкова смешно – нещо, което бе казала, как го бе
казала, как се взираше във всички, как се движеше. Изведнъж избухна в смях и
тя се извърна към него, той срещна погледа й и за момент като че ли нещо невидимо
ги прикова един към друг, а после в очите й проблесна гняв, омраза. “Ще останеш
след часовете!” Не бе искал да се разсмее, просто така се случи, той наистина
съжаляваше, срамуваше се от постъпката си, мамка му!

– Времето тече. Започвай да се смееш.

Тя бе с гръб към него, изтриваше от дъската думите Африка, пирамидите, сфинкса,
Нил
и годините 1865, 1914. Въпреки че беше с гръб, в класната стая
продължаваше да се усеща напрежение, подсилено от празнотата, увеличено като
под лупа, пречистено и прояснено; неговата съзнание и нейното съзнание, техните
тъги, сблъсъка между тях – защо? Той искаше да се държи приятелски; сутринта,
когато тя бе влязла в класната стая, той бе искал да се държи приятелски; веднага
бе усетил колко е странна, отнесена, защо се бе разсмял? Защо всичко се случваше
не както трябва? Защо точно той я бе наранил, след като от самото начало бе
искал да й е приятел?

– Не искам да се смея.

В гласа му тегнеше упорство и в същото време се усещаше хленч, срамен хленч.
С какво право тя се опитваше да унищожи едно невинно нещо? Той не бе искал да
е жесток; защо не можеше да го разбере? Започваше да намразва глупостта й, нейната
строга и упорита воля. Нямаше да се засмее, ако тя решеше, нека повикаше господин
Газуел да го нашиба с камшика, но той нямаше да се засмее отново. Онова беше
грешка. Не се бе разсмял нарочно, в онзи момент по-скоро му се плачеше; не го
бе направил нарочно. Щеше да издържи камшиците, как болеше само, но не беше
като това. И друг път го бяха налагали с камшик по задника, знаеше каква е разликата.

Е, нека го бичуваха, той бе готов. Вярно, от камшиците болеше, болката не изчезваше
с дни, усещаше я, като се сетеше, но въпреки това нека дойдеше господин Газуел
и го накараше да легне по корем – за нищо на света нямаше да се разсмее.

Тя седеше на бюрото и се взираше в него, изглеждаше сепната и смаяна от изблика
и в гърдите му отново се надигна жал към нея, жал, която замайваше главата и
преобръщаше стомаха му, защо се мъчеше толкова заради една обикновена заместничка,
учителка, която наистина харесваше, не стара и грозна даскалица, а симпатична
дребна девойка, която бе влязла наплашена още от самото начало?

– Моля те, разсмей се.

Какво унижение, не му заповядваше, а го умоляваше, молеше го да се засмее,
а на него изобщо не му беше смешно. Какво трябва да прави човек в такива случаи,
как да постъпи правилно, по собствена воля да стори нещо добро, а не да се остави
на случайността, заради която се получаваха такива лоши работи? Какво искаше
тя в действителност? Какво удоволствие щеше да изпита от смеха му? Колко глупав
бе този свят, странните чувства на хората, тяхната потайност, всеки човек заровен
дълбоко в себе си, всеки желае нещо, а получава друго, иска да даде едно, а
дава друго. Е, щеше да го направи. Щеше да се разсмее, но не заради себе си,
а заради нея. Дори и от това да му прилошееше, той щеше да се разсмее. Искаше
да узнае истината, да познае усещането. Тя не го караше да се разсмее,
а го молеше, умоляваше го да се разсмее. Не знаеше как ще се почувства,
но искаше да разбере. Насили се да се припомни някоя смешна история, но колкото
и да е странно, не се сети за нито една. А другите смешни неща, походката на
Ани Гран, например, Боже мой, сега това хич не му се виждаше смешно; пародията
на “Хиавата” от Хенри Мейо с разместените стихове също не беше смешна, макар
че преди само като я чуеше, избухваше в кикот, лицето му почервеняваше и едва
успяваше да си поеме дъх; “От дълбоките морски дълбини, от дълбоките морски
дълбини, придойде могъщият…”, не, не беше смешно; изобщо не му ставаше смешно.
Е, тогава просто щеше да се разсмее насила, щеше да се престори, да се направи
на актьор, ха ха ха! Боже Господи, колко бе трудно това най-лесно нещо на света,
та той дори не можеше да се засмее.

Накрая все пак успя да се насили, макар и скован от срам и погнуса. Страхуваше
се да я погледне в очите и затова се извърна към часовника на стената и се опита
да продължи да се смее; истинска лудост бе да помолиш едно момче да се смее
цял час ей така, да го умоляваш да се смее без причина. Но той щеше да го направи,
може би нямаше да издържи цял час, но щеше да се постарае, най-малкото щеше
да опита. Гласът му бе странен, издаваше неискреността на смеха, но след малко
му стана истински смешно, комично и това го зарадва, вече можеше да се смее
истински; той се разсмя с обичайния си смях, с цяло гърло, с всичка сила; смееше
се на неискрения си смях и срамът отлиташе, тъй като този смях не бе неискрен,
а истински, празната класна стая ехтеше и всичко изглеждаше наред, всичко бе
прекрасно и бяха изминали цели две минути.

Изведнъж се сети за други смешни неща, града, разхождащите се по улиците хора,
които се опитваха да изглеждат важни, но него не можеха да заблудят, той знаеше
колко струват те всъщност, ако и да говореха непрестанно за големите си успешни
сделки; сети се за свещеника в презветарианската черквица, как се молеше неискрено
“О, Боже, да бъде волята ти”, а никой не вярваше на молитвите му; важните клечки
с големите коли, кадилаци и пакарди, които обикаляха из покрайнините, сякаш
имаше къде да отидат; концертите на открито – всички тези преструвки го накараха
да се разсмее истински; по-големите момчета, които тичаха разгонени след момичетата,
трамваите, които по цял ден обикаляха из града с не повече от двама пътника,
и те бяха смешни, големи трамваи, в които се возеха само една възрастна дама
и мустакат мъж; той се смееше, докато не се задъха и лицето му не почервеня,
изведнъж усещането за срам изчезна напълно, той се смееше и гледаше госпожица
Уисиг в очите и тогава, бам, очите й се насълзиха. Боже Господи, та той не се
смееше на нея. Той се смееше на всички онези глупаци, на глупавите неща, които
те вършеха ден след ден, на цялата тяхна неискреност. Отвратителна история!
Той постоянно се мъчеше да постъпи правилно, а винаги се получаваше обратното.
Защо ставаше така? Как се чувстваше тя вътре в себе си, в онези кътчета, които
пазеше скрити? Та той се бе смял заради нея, не за собствено удоволствие, а
сега тя трепереше, от очите й капеха сълзи, лицето й бе разкривено от болка,
но той не спираше да се смее, тласкан от гнева, копнежа и разочарованието в
сърцето си; смееше се на всички жалки неща на този свят, нещата, за които добрите
хора плачеха: бездомните кучета по улиците; шибаните с камшик уморени коне,
които се препъваха; смачканите хорица, принудени да се свиват вътре в себе си
от жестоките дебелаци, на които дори и душите им бяха затлъстели и надути; мъртвите
малки птички на крайбрежната алея; царящите навсякъде неразбирателства, вечните
конфликти, нещата, които превръщаха човека в недоволен, злобен израстък; в смеха
му се промъкна гняв, от очите му напираха сълзи. Двамата в празната класна стая,
оголени в своята самота и усещане за изгубеност, бяха като брат и сестра, които
мечтаят за чист и порядъчен живот, копнеят да споделят истината на другия, а
въпреки това, по някакъв начин, се чувстват отчуждени, далечни и сами.

Чу как младата жена едва потисна риданието си и изведнъж всичко се сгромоляса,
той се разплака, искрено и невъздържано, плачеше като бебе, плачеше все едно
се е случило нещо непоправимо; той оброни глава върху чина, гърдите му се спускаха
и издигаха учестено, ако винаги щеше да е така, то той не искаше да живее, предпочиташе
да е мъртъв.

Не знаеше колко време е плакал, но изведнъж осъзна, че вече нито плаче, нито
се смее и че в стаята цари пълна тишина. Никога в живота си не бе изпитвал по-голям
срам. Страхуваше се да вдигне глава и да погледне учителката си. Беше отвратително.

– Бен?

Гласът бе спокоен, тих, тържествен, как би могъл да я погледне отново?

– Бен?

Той вдигна глава. Очите й бяха сухи, лицето й искреше красиво и озарено.

– Избърши си очите, моля те. Имаш ли кърпичка?

– Да.

Избърса сълзите и си издуха носа. Каква отврат цареше на земята. Колко мрачно
и потискащо бе всичко.

– На колко години си, Бен?

– На десет.

– Какъв искаш да станеш? Имам предвид като…

– Не знам.

– А баща ти с какво се занимава?

– Шивач е.

– Харесва ли ти тук?

– Предполагам.

– Имаш ли братя, сестри?

– Трима братя и две сестри.

– Мислил ли си да заминеш някъде? За друг град?

Беше невероятно как разговаряше с него като с голям човек, как проникваше в
тайните му.

– Да.

– Къде?

– Не знам. Може би за Ню Йорк. Или пък за родината.

– Родината?

– Милано. Баща ми е оттам.

– Аха.

Искаше да я разпита за нея самата, откъде идва, накъде отива; искаше да е голям
и възрастен, но се страхуваше. Тя отиде до гардероба, извади палтото, шапката
и чантичката и започна да се облича.

– От утре вече няма да идвам. Госпожица Шорб оздравя. Заминавам си.

Новината го натъжи, но не се сещаше какво да каже. Тя стегна колана на палтото,
сложи си шапката и се усмихна, Боже Господи, какъв свят, първо го накара да
се смее, после го разплака, а сега и това. Щеше да се чувства толкова самотен
без нея. Къде отиваше? Щеше ли да я види някога отново?

– Можеш да си тръгваш, Бен.

Той се взираше в нея, не искаше да си ходи, искаше да остане и да продължи
да я гледа. Изправи се бавно и отиде до гардероба да си вземе кепето. Приближи
се до вратата, прилошаваше му от самота, обърна се да я погледне за последен
път.

– Довиждане, госпожице Уисиг.

– Довиждане, Бен.

Побягна с всички сили през двора на училището, а младата учителка остана на
вратата да го изпрати с поглед. Той не знаеше какво да си мисли, знаеше само,
че изпитва тъга и че го е страх да се обърне да види дали тя го гледа. Ако побързаше,
можеше да настигне Дан Сийд и Дик Коркоран и останалите момчета, можеше да пристигне
навреме да хване заминаването на товарния влак. Така или иначе, никой нямаше
да разбере. Никой нямаше да узнае какво се бе случило, как той се бе смял и
плакал.

Не спря да си поеме дъх, докато не стигна до релсите на Южната тихоокеанска
линия, но там момчетата вече ги нямаше, влакът също бе заминал. Той се отпусна
уморено под един евкалипт. Нищо не беше както трябва в целия свят.

И той заплака отново.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================

© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.

Advertisements

Posted in жабософии | Tagged: , , , , | 11 Коментари »

шоколадов(а?) дар(ба?)

Posted by Val на декември 15, 2008

подарък за всички, които се готвят за празниците:

„Майка Ви изглежда е дала семейната ви сладкарница под наем?”

„А, да… ние с нея… не разговаряме напоследък.

„Простете, получи се малко нахално-любопитно от моя страна!

„Недейте така – нямам тайни от Вас!… Графинята пише ли? Как е? Харесва ли й Венеция?”

„Графинята? О, ние… да, добре е. Много й харесва. Да… хм… Венеция.”

–––-

„Дочух, че (наемателката) имала почти радикални убеждения!”

–––-

„Всички говорят, че била атеистка.”

„А това какво значи?”

„Не знам.”

–––-

„Ах, вие…!!!… Защо не внимавате?!”

Простете, госпожо!”

Да, госпожо, извинете!”

–––-

„Добре ли сте?”

„Да, да, добре съм, всичко е наред.”

„Защо не влезем в сладкарницата – да поседнете за малко?”

„Не, моля Ви, не си създавайте главоболия! Добре съм.”

„Главоболия? Как пък Ви хрумна! Приятно ми е – Виан Роше.”

„Каролин Клеман – дъщеря съм на Вашата хазяйка. Това е синът ми – Лука.”

„Здравей! Това тук е моята Анук. Моля Ви, заповядайте, влезте! Хайде, насам!”

–––-

„Опитайте това – обзалагам се, че досега не сте попадали на горещ шоколад като този: рецептата е от преди 2000 години!”

„Благодаря, но не мога, наистина. Лука, остави чашата!”

–––-

„Това какво е?”

„А вие какво точно виждате, мадам?”

„Моля?!”

„Това, което съзирате в колелото – на какво прилича? Назовете първото, което Ви хрумне…”

„Амии… жена на бял кон?”

„Ха!“

„Аз… май дадох глупав отговор…”

„Не, не – тук няма глупави отговори! Пипереният триъгълник… Ето! Трябва да е точно по Ваш вкус. С леко лют дъх на чили – да подчертае сладостта. Наситен аромат. Дързък.”

–––-

„А ти какво виждаш, Лука?”

„Виждаммм… зъби. Виждаммм… кръв… и череп.”

„Мно-о-ого тъмен, горчив шоколад… Този е любимият ти…”

„… който ще трябва да почака 5 седмици! Лука, не забравяй – постим! Благодаря Ви, но трябва да тръгваме. Беше ми приятно.”

„Удоволствието беше мое.”

–––-

Пуртюф, хайде – след мен.”

–––-

„Колко струват тези там… лютивките?”

4.50 кутията.”

„Ще ми я опаковате ли с кордела?”

„Мхм – разбира се.”

„Така ще мога поне да се преструвам, че са подарък от съпруга ми.”

„Да, наистина.”

„Тази отвън е Жозефин Мюска – много е своенравна…”

„Ето няколко бонбона и за съпруга Ви. Съдържат рафинирано какао от Гватемала – събужда страстта.”

„Шегувате се! Явно изобщо не познавате мъжа ми!”

„А вие явно изобщо не сте опитвали такива бонбони!”

–––-

„Що за глупост – да разчитам на едни бонбони!”

–––-

„Лука, имаш една грешчица в задача номер 6… О, миличък, тече ти кръв!!”

„Нищо ми няма. Виж – вече спря. Майко, моля те, новият учител иска сами да поправяме грешките си.”

„Не съм казала как да я поправиш, само споменах, че си я допуснал.”

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 13 Коментари »

наивна ли съм?

Posted by Val на декември 11, 2008

На 9-ти декември почетохме и Света Анна – отбих се във вилата, честитих на Ани (щерката на Румен) и й пожелах много любов и дълъг живот…

Гледам сега фреската от 7 век – изображение на закрилницата на бездетните, бременните,  стерилните, майките, дърводелците, стругарите, миньорите, конниците, бедността, търговците на стари дрехи,  шивачките и плетачите на дантели и си мисля за скорошните новини от студентски град в София:

Какво ли изпитва майка, чието чедо едва на 20 годишна възраст  пада невинна жертва на моментно човешко малоумие и дали мъката щеше да е по-поносима, ако бе покосено от неизлечима болест?!

Странно нещо е ръкоделието на живота – сякаш е оставено на „самовез“: постоянно се плете, лесно се къса, невъзможно е да се съшие, а дупките в него са неизменна даденост – дантела рехава и… съвършена в крехкостта си към многобройните „ако“!  Моята нищожна брънчица засега май се държи (хм, подобно на онзи, ужасно праведния Йов, който дръзва да предизвика Бог), когато я разпне поредното „ако“… Слагам пръст на устните, за да спра неизреченото…

Тази нощ умувах във вилата – спорих надълго и нашироко с  ирландец  (снукър бизнес в Белгия и възстановяване на две стари къщи в Странджа), който ми разказа за експеримента  „primal therapy“ – участвал бил в това общество навремето (днес някъде в Колумбия) и то когато е бил едва на 18. Другото им популярно название е „the screamers“. Идеята е да се преодолее заложената в  „модерния“ западен начин на живеене невроза (разбирана според Фройд и Юнг, както той твърдеше), чрез абсолютна и първосигнална искреност – да вербализираш, без задръжки, емоциите си, но с единственото валидно за това затворено обществото правило – без физическо насилие!  Споменà и някаква авторка на трудове по темата – Jenny James (признавам, не търсих в гугъл, защото бързах да споделя тук, а и не съм сигурна дали цитира името й правилно – беше пил доста бира). Според него краткият му престой там е имал значителен ефект за днешния му личен подход в общуването и достойното му бизнес поведение в Белгия и тук (което е похвално). Сподели още, че ненавижда агресивното лицемерие на компании като прословутата Macanthony Realty, а и преживяването със скриймърите е оставило у него ярък спомен за възхитителен досег с „най-смелите“ хора, които е познавал през живота си… Беше  искрен (както казват: „in vino veritas“) – усетих го по женски,  интуитивно (държа да уточня – без капка алкохол от моя страна).

Потърсих логиката на такъв експеримент от собствената си „камбанария“ и попитах дали там се е чувствал нараняван емоционално – отрече моментално, без замисляне. От това заключих, че е  отишъл „свободен“ априори – т.е. без партньор или без роднина: неангажиран към никой близък и съответно неспособен да изпита емоционална болка от изказани директно думи. Иначе, как аджеба би се чувствал там баща със 17-годишна дъщеря, на когото непознат 35-годишен мъж „заявява“ ИСКРЕНО, че е сексуално привлечен от нея? Резултатът би бил наистина „screams“ (викове)…  Той го потвърди. После отново натърти на уникалното за 18-те си години  преживяване – за едни било подобно на „рай“, а за други – на „ад“. Повечето му приятели споделяли положителната му оценка.

Педагогът в мен се разбунтува и зачекнах явната, поне според мен, липса… т.е. фактическата невъзможност за игра в такова общество – да се преструваш, да заблуждаваш, да влизаш в роли, да възпитаваш собствената си емоционалност. Той твърдеше, че такова поведение е табу – не само би противоречало на първоначалната философия на движението, но и усетят ли, че се опитваш да лъжеш, си „аут“. Почувствах се странно – обзе ме безкрайна жалост към смелите хора от „primal therapy“, които целят връщане към някакво си уж „архаично“ съществуване преди развитието на „group dynamics & conventional ethic codes of behaviour“, считани типични за съвременната цивилизация (с нуждата от компромиси и подтискането на емоционалните ни импулси) – връщане назад към първични за съзнанието инстинкти, наречени ИСКРЕНИ… а аз, представете си, до преди минутки (буквално), съвсем искрено считах себе си за върл привърженик на теорията за племенния анархо-примитивизъм, или поне онзи негов вариант, онагледен във филма „Апокалипто“ на Мел Гибсън!

Нима животът днес е наистина зависим от правилата на самопогубваща се цивилизация и къде тогава е пътят за (ужас) чисто физиологичното ни нормално оцеляване? Съжалявам, ако звуча мелодраматично-налудничаво, но съм искрена.

Posted in (квак)туално, жабософии | Tagged: , , , | 18 Коментари »

никулден

Posted by Val на декември 6, 2008

Никулден е!

Наздраве на празнуващите! Поздравявам ви с това:

Posted in (квак)туално | Tagged: , , | 8 Коментари »

luffa

Posted by Val на декември 5, 2008

Луфата е прекрасно нещо – леко груба, и все пак е странно приятна на допир, когато я прокарваш мокра по кожата си. Обичам да се трия с луфа, когато се къпя. Меко стържеща. Олющва кирта, а с нея – и лошите ми мисли… Поне при мен е така: става ми по-леко и на тялото, и на душата.

Предпочитам банята с луфа, пред забиването на нокът, както съветва упражнението по-долу. 🙂 Пък и… щом са накриво гвоздеите в подковата, едва ли ще имам голям успех с ноктите, особено ако има и болка (дори на диети не издържам! слаб характер, уви!). 😉

Хм, гледам си ноктите – май ще трябва да ги изпиля!

И така, 2-и участник в експерименталната  „рубрика“ TRANSLITERA – с пожелание за една чудна баня с луфа 🙂 !

Представям ви текста на Лейди М.

The luffa is a fascinating object – a little rough, yet strangely pleasant at touch as you press it soaked wet against your skin.  I love to rub my body with a luffa under the shower. Soft scratches. They peel off the grime and all bad thoughts go off with it… At least that’s how it works for me: it makes my body lighter, and my soul, too.

I prefer a luffa bath rather than digging my nail, as described in the exercise below. 🙂 Moreover… if my horseshoe nails go the wrong way when hammered, I cannot expect too much of а success with my finger nails, can I? Especially if there is pain involved (I cannot even keep a diet! Weak will-power, alas!) . 😉

Hm, taking a look at my nails now – I might have to use a key-file on them!

So, the 2nd presentation in  my experimental  „column“ TRANSLITERA – with best wishes for a lovely luffa bath 🙂 !

I bring to your attention Lady M’s text.

––––––––––––––––––––––––––

Lady_Marmalade Казва в коментар по Sense and Sensibility:
декември 5, 2008 at 5:00 pm

how about that ah?

УПРАЖНЕНИЕТО ПО ЖЕСТОКОСТ
Винаги когато мисъл, смятана вредна за самия теб, мине през главата ти – ревност, самосъжаление, любовна мъка, завист, омраза и т.н., – направи следното:
Забий нокътя на показалеца си в основата на нокътя на палеца. Нека болката бъде силна. Съсредоточи се върху нея – тя отразява във физически аспект страданието, което изпитваш в духовно отношение. Намали натиска единствено, когато мисълта излезе от главата ти.

Повтаряй го колкото е необходимо, дори да е много често. Докато мисълта те напусне. Тя ще се връща при теб все по-рядко, а накрая ще изчезне напълно. Стига да не преставаш да забиваш нокът всеки път, когато се връща.

––––––––––––––––––––––––––

Lady_Marmalade Says in a comment on Sense and Sensibility:
December 5, 2008 at 5:00 pm

how about that ah?

EXERCISE on CRUELTY (English variant – Val)

Whenever a thought you consider harmful crosses your mind, such as: jealousy, self-pity, love torments, envy, hatred, etc. – you should do the following:
Dig the nail edge of your forefinger into the nail base of your thumb. Press to let the pain go sharp. Concentrate on this sensation – it reflects the physical aspect of the suffering you endure on a spiritual level. Reduce the strength of pressing only if you are sure the thought is off your mind.

Repeat this procedure as many times as it takes, albeit very frequently. Until you know the thought has left for good. The more you do so, the rarer it will return, until it has disappearsed completely. That is, if you keep digging your nail each time the thought comes back to mind.

Posted in TRANSLITERA | Tagged: , | 8 Коментари »

бъбриво

Posted by Val на ноември 28, 2008

Снощи имах учудващо приятно рандеву :)). Глътки сухиндолско червено вино, хапки пилешко, печурки на сач, Обама (за и против), рецесията, коректните партньорства, минали грешки, стагнацията в пазара, доверието на клиента, човешкия ресурс, банките и затворените врати, фасилитиз мениджмънт, навременните транжове, отговорността да продължаваш и… Франция, Франция, Франция! :)))

Защо ли не се случи по-рано? Претовареност с работа, предполагам. Странно, но си мислех, че уговорките ни да се видим на по кафе бяха чисто протоколни изречения – никога не намирахме време да поговорим, малко да се опознаем. Оказа се, че половинката му е французойка, а не англичанка (кога ли ще се науча да обръщам внимание на детайлите?).

Бъбривите вечери с бивши колеги могат да се окажат толкова приятно неангажиращи!

Posted in блато-чудновато, жабософии | Tagged: | 1 Comment »

same thing

Posted by Val на ноември 25, 2008

pooh1

„Wouldn’t you say, Pooh?“

„Say what?“ asked Pooh, opening his eyes.

„Music and Living. . .“

„The same thing,“ said Pooh.

* * *

„Нали така, Пух?“

„Нали какво?“, попита Пух, отваряйки очи.

„Музиката и Живота…“

„Едно и също е“, каза Пух.

* * *

„Que dis-tu, Pooh?“

„De que?“ demande Pooh, en ouvrant les yeux.

„La Musique et la Vie …“

„La même chose,“ a dit Pooh.

Posted in жабософии, TRANSLITERA | Tagged: , , , , , , , , | 3 Коментари »