подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

Posts Tagged ‘празници’

баница

Posted by Val на януари 1, 2009

banica

тука

Тука горе ти кликни, Баницата завърти и Късметче получи!

Честита да е новата 2009! Здраве, щастие и благоденствие!

Advertisements

Posted in блато-чудновато | Tagged: | 14 Коментари »

нова година с метла

Posted by Val на декември 29, 2008


glitterfy062938542d34

* * *

Злото и Старата ’08 – на смет!

Доброто и Новата ’09 – с късмет!!

Наздраве!

* * *

подарък за всички приятели – магическа метла с жаба за късмет:

il_430xn46145751 il_430xn46145881 il_430xn46147879

Posted in блато-чудновато | Tagged: | 18 Коментари »

к(в)оледно

Posted by Val на декември 21, 2008

Чаках, ли чаках… заклинания правих… песни наум си пеех… обаче сняг не заваля!

Поради тази причина мисля да се оттегля по-надълбоко в блатцето си – сред по-високите тръстики и разните местни твари, а после да се оттдам на всичко, различно от блогстване – жабешката ми природа лелее мокри терапии и най-паче онези, дето са свързани с поливане на гласните струни и доволно кикиморно квакане в тон с любими мелодии…

Желая ви Весела Коледа сред домашен уют, радост и много любов!

Posted in блато-чудновато | Tagged: , , , | 10 Коментари »

смях и плач

Posted by Val на декември 19, 2008

laughterГрафът начена една тема – „Шегa и Подигравкa„, която ме подсети за нещо, отдавна занимаващо мислите ми: смехът и плачът са най-трудно контролируемите ни реакции. Смейте се, ако щете, но подозирам, че точно те са инстинктивни телесни проявления на душата,  опосредствани чрез съзнанието и мозъка. Обзема ни смях (понякога до сълзи!) при вида на „несъвпадение“, т.е. необичайност, която някак разпознаваме като неискрена, ненавременна, несполучлива или глупава – поне спрямо разбиранията си. Така, чрез смеха, сякаш ни се иска да я коригираме или поне да дадем сигнал на околните, че сме „в час“ относно това що е добро и що е зло или по-скоро кое е „правилно“ и „неправилно“ за нас… Неслучайно смехът и плачът се считат за идеалната терапия без медикаменти. Те са катарзисни състояния – пречистват психиката (душата), но и… организма (тялото). Смехът, оказва се, действа благотворно върху сърцето и белите дробове, а плачът (1. рефлекторен – вследствие на попаднала в окото частица и 2. емоционален – от чувства) е здравословен за ретината.

150px-crying-girlСълзите съдържат енцефалин, свързван с ендорфините (болкуспокояващи морфино-подобни вещества), пролактин (хормон-регулатор на лактацията в млечните жлези и генератор на сексуално удоволствие при оргазъм), аденокортикотропен хормон и антибактериални аминокиселини. Странно е, че няма обяснение защо нито едно друго живо същество на земята, освен човека, не може да плаче от чувство на щастие или тъга (а животните изпитват чувства – мимиките, изследвани от Дарвин, го доказват)… Нещо повече –  именно „емоционалният“ вид плач е с химически състав, който съдържа големи количества от гореизброените хормони… Базисните сълзи (за овлажняване на ретината) и рефлекторните сълзи (за отмиване на попаднали в ретината вещества и частици) нямат толкова богат химичен състав или са с по-скоро антибактериален ефект…

подарък за всички, които по празниците обичат да се смеят, а могат също и да плачат от радост или тъга:

СМЯХ

Уилям Сароян

web

– Искате да се смея?

Не се чувстваше добре, беше му самотно в празната класна стая, всички момчета
си бяха тръгнали към дома, Дан Сийд, Джемс Мисисипо, Дик Коркоран и останалите
сега крачеха покрай релсите на Южната тихоокеанска линия, смееха се и играеха,
а той стоеше затворен тук, замаян от безумната заповед на госпожица Уисиг.

– Да.

Жестоките устни, треперенето, погледът, жалката меланхолия.

– Но на мен не ми е смешно.

Колко странно беше всичко, целият свят, как странно се извъртаха нещата.

– Смей се!

Нарастващото напрежение, нейната скованост, нервните движения на тялото и ръцете
й, студът, който излъчваше, погнусата в кръвта му.

– Но защо да се смея?

Защо? Всичко се бе объркало, всичко бе жестоко и грозно, приклещеното, хванато
в капан, съзнание, без смисъл, без значение.

– За назидание. Разсмя се в час, а сега за наказание ще се смееш цял час сам,
абсолютно сам. Побързай, вече минаха четири минути.

Това беше отвратително, нямаше нищо забавно в задържането му след часовете
и в заповедта да се смее. Цялата тази идея беше безумна. На какво да се смее?
Човек не може просто ей така да се разсмее. Трябва да има нещо забавно, смешно,
комично. Толкова странно беше държанието й, начинът, по който го гледаше, изтънченото
коварство – всичко това го плашеше. Какво искаше от него? Познатата миризма
на училището, препарата за паркет, тебеширения прах, миризмата на мисълта за
разотишлите се по домовете си ученици; самота, тъга.

– Съжалявам, че се разсмях в час.

Цветето скланя главичка засрамено. Той съжаляваше, не блъфираше, наистина съжаляваше,
но не заради себе си, а заради нея. Тя беше млада, заместваше редовната учителка,
от нея се долавяше тъга, далечна и непонятна, идваше заедно с нея всяка сутрин,
а той се бе разсмял, беше толкова смешно – нещо, което бе казала, как го бе
казала, как се взираше във всички, как се движеше. Изведнъж избухна в смях и
тя се извърна към него, той срещна погледа й и за момент като че ли нещо невидимо
ги прикова един към друг, а после в очите й проблесна гняв, омраза. “Ще останеш
след часовете!” Не бе искал да се разсмее, просто така се случи, той наистина
съжаляваше, срамуваше се от постъпката си, мамка му!

– Времето тече. Започвай да се смееш.

Тя бе с гръб към него, изтриваше от дъската думите Африка, пирамидите, сфинкса,
Нил
и годините 1865, 1914. Въпреки че беше с гръб, в класната стая
продължаваше да се усеща напрежение, подсилено от празнотата, увеличено като
под лупа, пречистено и прояснено; неговата съзнание и нейното съзнание, техните
тъги, сблъсъка между тях – защо? Той искаше да се държи приятелски; сутринта,
когато тя бе влязла в класната стая, той бе искал да се държи приятелски; веднага
бе усетил колко е странна, отнесена, защо се бе разсмял? Защо всичко се случваше
не както трябва? Защо точно той я бе наранил, след като от самото начало бе
искал да й е приятел?

– Не искам да се смея.

В гласа му тегнеше упорство и в същото време се усещаше хленч, срамен хленч.
С какво право тя се опитваше да унищожи едно невинно нещо? Той не бе искал да
е жесток; защо не можеше да го разбере? Започваше да намразва глупостта й, нейната
строга и упорита воля. Нямаше да се засмее, ако тя решеше, нека повикаше господин
Газуел да го нашиба с камшика, но той нямаше да се засмее отново. Онова беше
грешка. Не се бе разсмял нарочно, в онзи момент по-скоро му се плачеше; не го
бе направил нарочно. Щеше да издържи камшиците, как болеше само, но не беше
като това. И друг път го бяха налагали с камшик по задника, знаеше каква е разликата.

Е, нека го бичуваха, той бе готов. Вярно, от камшиците болеше, болката не изчезваше
с дни, усещаше я, като се сетеше, но въпреки това нека дойдеше господин Газуел
и го накараше да легне по корем – за нищо на света нямаше да се разсмее.

Тя седеше на бюрото и се взираше в него, изглеждаше сепната и смаяна от изблика
и в гърдите му отново се надигна жал към нея, жал, която замайваше главата и
преобръщаше стомаха му, защо се мъчеше толкова заради една обикновена заместничка,
учителка, която наистина харесваше, не стара и грозна даскалица, а симпатична
дребна девойка, която бе влязла наплашена още от самото начало?

– Моля те, разсмей се.

Какво унижение, не му заповядваше, а го умоляваше, молеше го да се засмее,
а на него изобщо не му беше смешно. Какво трябва да прави човек в такива случаи,
как да постъпи правилно, по собствена воля да стори нещо добро, а не да се остави
на случайността, заради която се получаваха такива лоши работи? Какво искаше
тя в действителност? Какво удоволствие щеше да изпита от смеха му? Колко глупав
бе този свят, странните чувства на хората, тяхната потайност, всеки човек заровен
дълбоко в себе си, всеки желае нещо, а получава друго, иска да даде едно, а
дава друго. Е, щеше да го направи. Щеше да се разсмее, но не заради себе си,
а заради нея. Дори и от това да му прилошееше, той щеше да се разсмее. Искаше
да узнае истината, да познае усещането. Тя не го караше да се разсмее,
а го молеше, умоляваше го да се разсмее. Не знаеше как ще се почувства,
но искаше да разбере. Насили се да се припомни някоя смешна история, но колкото
и да е странно, не се сети за нито една. А другите смешни неща, походката на
Ани Гран, например, Боже мой, сега това хич не му се виждаше смешно; пародията
на “Хиавата” от Хенри Мейо с разместените стихове също не беше смешна, макар
че преди само като я чуеше, избухваше в кикот, лицето му почервеняваше и едва
успяваше да си поеме дъх; “От дълбоките морски дълбини, от дълбоките морски
дълбини, придойде могъщият…”, не, не беше смешно; изобщо не му ставаше смешно.
Е, тогава просто щеше да се разсмее насила, щеше да се престори, да се направи
на актьор, ха ха ха! Боже Господи, колко бе трудно това най-лесно нещо на света,
та той дори не можеше да се засмее.

Накрая все пак успя да се насили, макар и скован от срам и погнуса. Страхуваше
се да я погледне в очите и затова се извърна към часовника на стената и се опита
да продължи да се смее; истинска лудост бе да помолиш едно момче да се смее
цял час ей така, да го умоляваш да се смее без причина. Но той щеше да го направи,
може би нямаше да издържи цял час, но щеше да се постарае, най-малкото щеше
да опита. Гласът му бе странен, издаваше неискреността на смеха, но след малко
му стана истински смешно, комично и това го зарадва, вече можеше да се смее
истински; той се разсмя с обичайния си смях, с цяло гърло, с всичка сила; смееше
се на неискрения си смях и срамът отлиташе, тъй като този смях не бе неискрен,
а истински, празната класна стая ехтеше и всичко изглеждаше наред, всичко бе
прекрасно и бяха изминали цели две минути.

Изведнъж се сети за други смешни неща, града, разхождащите се по улиците хора,
които се опитваха да изглеждат важни, но него не можеха да заблудят, той знаеше
колко струват те всъщност, ако и да говореха непрестанно за големите си успешни
сделки; сети се за свещеника в презветарианската черквица, как се молеше неискрено
“О, Боже, да бъде волята ти”, а никой не вярваше на молитвите му; важните клечки
с големите коли, кадилаци и пакарди, които обикаляха из покрайнините, сякаш
имаше къде да отидат; концертите на открито – всички тези преструвки го накараха
да се разсмее истински; по-големите момчета, които тичаха разгонени след момичетата,
трамваите, които по цял ден обикаляха из града с не повече от двама пътника,
и те бяха смешни, големи трамваи, в които се возеха само една възрастна дама
и мустакат мъж; той се смееше, докато не се задъха и лицето му не почервеня,
изведнъж усещането за срам изчезна напълно, той се смееше и гледаше госпожица
Уисиг в очите и тогава, бам, очите й се насълзиха. Боже Господи, та той не се
смееше на нея. Той се смееше на всички онези глупаци, на глупавите неща, които
те вършеха ден след ден, на цялата тяхна неискреност. Отвратителна история!
Той постоянно се мъчеше да постъпи правилно, а винаги се получаваше обратното.
Защо ставаше така? Как се чувстваше тя вътре в себе си, в онези кътчета, които
пазеше скрити? Та той се бе смял заради нея, не за собствено удоволствие, а
сега тя трепереше, от очите й капеха сълзи, лицето й бе разкривено от болка,
но той не спираше да се смее, тласкан от гнева, копнежа и разочарованието в
сърцето си; смееше се на всички жалки неща на този свят, нещата, за които добрите
хора плачеха: бездомните кучета по улиците; шибаните с камшик уморени коне,
които се препъваха; смачканите хорица, принудени да се свиват вътре в себе си
от жестоките дебелаци, на които дори и душите им бяха затлъстели и надути; мъртвите
малки птички на крайбрежната алея; царящите навсякъде неразбирателства, вечните
конфликти, нещата, които превръщаха човека в недоволен, злобен израстък; в смеха
му се промъкна гняв, от очите му напираха сълзи. Двамата в празната класна стая,
оголени в своята самота и усещане за изгубеност, бяха като брат и сестра, които
мечтаят за чист и порядъчен живот, копнеят да споделят истината на другия, а
въпреки това, по някакъв начин, се чувстват отчуждени, далечни и сами.

Чу как младата жена едва потисна риданието си и изведнъж всичко се сгромоляса,
той се разплака, искрено и невъздържано, плачеше като бебе, плачеше все едно
се е случило нещо непоправимо; той оброни глава върху чина, гърдите му се спускаха
и издигаха учестено, ако винаги щеше да е така, то той не искаше да живее, предпочиташе
да е мъртъв.

Не знаеше колко време е плакал, но изведнъж осъзна, че вече нито плаче, нито
се смее и че в стаята цари пълна тишина. Никога в живота си не бе изпитвал по-голям
срам. Страхуваше се да вдигне глава и да погледне учителката си. Беше отвратително.

– Бен?

Гласът бе спокоен, тих, тържествен, как би могъл да я погледне отново?

– Бен?

Той вдигна глава. Очите й бяха сухи, лицето й искреше красиво и озарено.

– Избърши си очите, моля те. Имаш ли кърпичка?

– Да.

Избърса сълзите и си издуха носа. Каква отврат цареше на земята. Колко мрачно
и потискащо бе всичко.

– На колко години си, Бен?

– На десет.

– Какъв искаш да станеш? Имам предвид като…

– Не знам.

– А баща ти с какво се занимава?

– Шивач е.

– Харесва ли ти тук?

– Предполагам.

– Имаш ли братя, сестри?

– Трима братя и две сестри.

– Мислил ли си да заминеш някъде? За друг град?

Беше невероятно как разговаряше с него като с голям човек, как проникваше в
тайните му.

– Да.

– Къде?

– Не знам. Може би за Ню Йорк. Или пък за родината.

– Родината?

– Милано. Баща ми е оттам.

– Аха.

Искаше да я разпита за нея самата, откъде идва, накъде отива; искаше да е голям
и възрастен, но се страхуваше. Тя отиде до гардероба, извади палтото, шапката
и чантичката и започна да се облича.

– От утре вече няма да идвам. Госпожица Шорб оздравя. Заминавам си.

Новината го натъжи, но не се сещаше какво да каже. Тя стегна колана на палтото,
сложи си шапката и се усмихна, Боже Господи, какъв свят, първо го накара да
се смее, после го разплака, а сега и това. Щеше да се чувства толкова самотен
без нея. Къде отиваше? Щеше ли да я види някога отново?

– Можеш да си тръгваш, Бен.

Той се взираше в нея, не искаше да си ходи, искаше да остане и да продължи
да я гледа. Изправи се бавно и отиде до гардероба да си вземе кепето. Приближи
се до вратата, прилошаваше му от самота, обърна се да я погледне за последен
път.

– Довиждане, госпожице Уисиг.

– Довиждане, Бен.

Побягна с всички сили през двора на училището, а младата учителка остана на
вратата да го изпрати с поглед. Той не знаеше какво да си мисли, знаеше само,
че изпитва тъга и че го е страх да се обърне да види дали тя го гледа. Ако побързаше,
можеше да настигне Дан Сийд и Дик Коркоран и останалите момчета, можеше да пристигне
навреме да хване заминаването на товарния влак. Така или иначе, никой нямаше
да разбере. Никой нямаше да узнае какво се бе случило, как той се бе смял и
плакал.

Не спря да си поеме дъх, докато не стигна до релсите на Южната тихоокеанска
линия, но там момчетата вече ги нямаше, влакът също бе заминал. Той се отпусна
уморено под един евкалипт. Нищо не беше както трябва в целия свят.

И той заплака отново.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================

© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.

Posted in жабософии | Tagged: , , , , | 11 Коментари »

погача с подкова

Posted by Val на декември 17, 2008

подарък за всички, които считат себе си за добри разказвачи на приказки или добри гастрономи (има такива, нали?):

pogacha

погача с подкова замесих, Лид,

продължих безкрайната история на Жустин

с таз тук приказка:

за една, замесена сред „шума на житата“

коледна погача с късмет

* * *

кръглата погача,

обредно замесена,

лупна – търколи се!

ехото унесено

дрезгаво заграчи

низ комина черен,

ала не догони я –

.

припкаше погачата.

огънят пропука

гръмко в цепениците

алени-засмени.

чанове заченаха

ангелогласна песен

.

с медните си трели.

.

килна се погачата –

ъгъл-край завърна

сетне тихо тупна.

малкото сираче,

ечемик сънувало, с

трепет я прегърна.

* * *

.

.днес изпращам дребната монета, която не положих тук в погачата:

ако вкусна е била за теб, „замеси“ една такава приказка за блога си,

а при възможност (блог дори да нямаш), 10-левова „монета“ задели –

на месец, три или година за SOS семейство в Дрен или пък в Трявна.

.

P.S. понеже Лид настоя да спомена нещо в по-прозаичен текст за кампанията „Приказка безкрай“ – за подпомагане на SOS семействата – и защото все пак става въпрос за най-малко 10 лева на година… – току-що ми хрумна, че покривът на този влак е дълъг  – място има не само за Чебурашка, Старуха Шапокляк и Гена (т.е. за добри акордионисти и добри приятели), а и… е, пак ще го кажа – добри разказвачи, гастрономи, а и всякакви други хоби-ти (хора с хоби! ) или какви да е земни твари (творения, създания). 😉

.

Posted in (квак)туално | Tagged: , , | 13 Коментари »

земните истини

Posted by Val на декември 16, 2008

подарък за всички, които очакват празника:

„В колко земни истини на Коледа се вричаме…

Боже, дай на всички власт още да обичаме!“

… как ми се иска сняг да завали!…

Posted in (квак)туално | Tagged: | 9 Коментари »

шоколадов(а?) дар(ба?)

Posted by Val на декември 15, 2008

подарък за всички, които се готвят за празниците:

„Майка Ви изглежда е дала семейната ви сладкарница под наем?”

„А, да… ние с нея… не разговаряме напоследък.

„Простете, получи се малко нахално-любопитно от моя страна!

„Недейте така – нямам тайни от Вас!… Графинята пише ли? Как е? Харесва ли й Венеция?”

„Графинята? О, ние… да, добре е. Много й харесва. Да… хм… Венеция.”

–––-

„Дочух, че (наемателката) имала почти радикални убеждения!”

–––-

„Всички говорят, че била атеистка.”

„А това какво значи?”

„Не знам.”

–––-

„Ах, вие…!!!… Защо не внимавате?!”

Простете, госпожо!”

Да, госпожо, извинете!”

–––-

„Добре ли сте?”

„Да, да, добре съм, всичко е наред.”

„Защо не влезем в сладкарницата – да поседнете за малко?”

„Не, моля Ви, не си създавайте главоболия! Добре съм.”

„Главоболия? Как пък Ви хрумна! Приятно ми е – Виан Роше.”

„Каролин Клеман – дъщеря съм на Вашата хазяйка. Това е синът ми – Лука.”

„Здравей! Това тук е моята Анук. Моля Ви, заповядайте, влезте! Хайде, насам!”

–––-

„Опитайте това – обзалагам се, че досега не сте попадали на горещ шоколад като този: рецептата е от преди 2000 години!”

„Благодаря, но не мога, наистина. Лука, остави чашата!”

–––-

„Това какво е?”

„А вие какво точно виждате, мадам?”

„Моля?!”

„Това, което съзирате в колелото – на какво прилича? Назовете първото, което Ви хрумне…”

„Амии… жена на бял кон?”

„Ха!“

„Аз… май дадох глупав отговор…”

„Не, не – тук няма глупави отговори! Пипереният триъгълник… Ето! Трябва да е точно по Ваш вкус. С леко лют дъх на чили – да подчертае сладостта. Наситен аромат. Дързък.”

–––-

„А ти какво виждаш, Лука?”

„Виждаммм… зъби. Виждаммм… кръв… и череп.”

„Мно-о-ого тъмен, горчив шоколад… Този е любимият ти…”

„… който ще трябва да почака 5 седмици! Лука, не забравяй – постим! Благодаря Ви, но трябва да тръгваме. Беше ми приятно.”

„Удоволствието беше мое.”

–––-

Пуртюф, хайде – след мен.”

–––-

„Колко струват тези там… лютивките?”

4.50 кутията.”

„Ще ми я опаковате ли с кордела?”

„Мхм – разбира се.”

„Така ще мога поне да се преструвам, че са подарък от съпруга ми.”

„Да, наистина.”

„Тази отвън е Жозефин Мюска – много е своенравна…”

„Ето няколко бонбона и за съпруга Ви. Съдържат рафинирано какао от Гватемала – събужда страстта.”

„Шегувате се! Явно изобщо не познавате мъжа ми!”

„А вие явно изобщо не сте опитвали такива бонбони!”

–––-

„Що за глупост – да разчитам на едни бонбони!”

–––-

„Лука, имаш една грешчица в задача номер 6… О, миличък, тече ти кръв!!”

„Нищо ми няма. Виж – вече спря. Майко, моля те, новият учител иска сами да поправяме грешките си.”

„Не съм казала как да я поправиш, само споменах, че си я допуснал.”

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 13 Коментари »

Христос Воскресе! (великденски метаморфози)

Posted by Val на април 29, 2008

За Черупката и Съдържанието

След като поумувах малко, реших, че все пак не мога да пренебрегна великолепната традиция с размяната на яйца в чест на Възкресение по Великден, особено ако твърдя, че за мен този ритуал е символ на красивото и омагьосващо чародейство на метаморфозата

Според църквата Мария-Магдалена (но не грешницата) първа поднесла яйце вместо друг, по-скъп (паричен) дар на император Тиберий, възвестявайки Възкресение Господне. Тиберие не й повярвал и заявил, че е невъзможно, така както туй, що е донесла, не би могло да стане червено. Тогава яйцето засияло в алено и така било положено началото на християнската традиция да се багрят яйца по Великден. Църквата отново си присвоява един чисто народен, макар и древен обичай – в Юдея е било традиция да се даряват яйца за рожден ден или за нова година…

Ето няколко снимки, с които искам да ви зарадвам и които ми доставиха наслада, каквато само душата лелее… Те доказват, че черупките също могат да имат свое самостоятелно живително съдържание, ако преминат през метаморфозата на изкуството… Така и храмът като черупка, в която се единяваме със себе си или с онова, що наричаме Господ, също може да се изпълни със съдържание – чрез катарзиса на покаянието и молитвата…

(благодаря на Дарето!)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 11 Коментари »

Жабешки яйчица (великденски метаморфози)

Posted by Val на април 25, 2008

… жабешки яйчица, попови лъжички, млади жабо-ларви…

… щастливи жабки…

Пролетните размисли на Ал и репликата му за щастието от настъпилата промяна ме накараха да се замисля над явлението метаморфоза – превръщането.

При жабките изглежда е най-истинска, защото преминават от воден към сухоземен начин на живот. Опашката на поповата лъжичка изчезва, хрилете се заменят с бели дробове, мозъкът и сетивата се променят, вегетарианството преминава в месоядство, развива се бинокуларно зрение. И цялото това превръщане се извършва благодарение на един хормон на щитовидната жлеза – тироксин. Това веднага ме навежда на мисълта за пролетта и хормоните – с цялото великолепие на една такава всеобща промяна…

Дали тази пролетна метаморфоза поне мъничко не преминава и в духовна промяна у хората? Да, обичаме всички сезони и се радваме, че все още тук присъстват и четирите, но все пак през пролетта животът някак си ‘кипва’ и настава едно такова, Великденско възкресяване. Снощи боядисахме и украсихме онези малки символи на метаморфозата и живота – яйцата. Този ритуал винаги ме е омагьосвал – подобно на прекрачването на прага на църква.

Хм, преминаване през вратата на храма – още една символика. Ставаме ли други в храма? Мисля, че поне аз – да. Блогерите имат своя храм – интернет. Дали виртуалното Аз на човек е въображаема представа за това какъв би искал да бъде или в тази своя проекция вече Е такъв? Сигурно затова ни влече тънката, но силна като наркотик нишка: медийната изява.

Спирам дотук и пожелавам на всички блогери поне няколко дни щастлива Великденска промяна 😉 – нека вместо с великденско яйце или картичка ви поздравя с това забавно видео:

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 2 Коментари »