подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

Posts Tagged ‘промяна’

молба (request)

Posted by Val на декември 20, 2008

Една услуга, ако може – отнема минутка…

Сайтът за Рак на Гърдата има проблем с отчитането на достатъчно кликове, за да се достигне квота, необходима за даряване на минимум една безплатна мамограма дневно на жена в неравностойно положение.

Отнема само минутка да го посетите и да кликнете върху: ‘donating a mammogram – Click here – it’s free!’ – безплатно (розовото прозорче в средата).

Не ви струва абсолютно нищо. Корпоративните им спонсори/рекламодатели просто използват броя на дневните кликове, за да дарят безплатна мамограма в замяна на рекламaтa.

Ето и уебсайта, благодаря! –

http://www.thebreastcancersite.com

A favor to ask, it only takes a minute…

The Breast Cancer site is having trouble getting enough people to click on their site daily to meet their quota of donating at least one free mammogram a day to an underprivileged woman.

It takes less than a minute to go to their site and click on ‘donating a mammogram – Click here – it’s free!’ – for free (pink window in the middle).

This does not cost you a thing. Their corporate sponsors/advertisers use the number of daily visits to donate a mammogram in exchange for advertising.

Here’s the web site, thank you! –

http://www.thebreastcancersite.com

Advertisements

Posted in (квак)туално | Tagged: , , | 13 Коментари »

шоколадов(а?) дар(ба?)

Posted by Val на декември 15, 2008

подарък за всички, които се готвят за празниците:

„Майка Ви изглежда е дала семейната ви сладкарница под наем?”

„А, да… ние с нея… не разговаряме напоследък.

„Простете, получи се малко нахално-любопитно от моя страна!

„Недейте така – нямам тайни от Вас!… Графинята пише ли? Как е? Харесва ли й Венеция?”

„Графинята? О, ние… да, добре е. Много й харесва. Да… хм… Венеция.”

–––-

„Дочух, че (наемателката) имала почти радикални убеждения!”

–––-

„Всички говорят, че била атеистка.”

„А това какво значи?”

„Не знам.”

–––-

„Ах, вие…!!!… Защо не внимавате?!”

Простете, госпожо!”

Да, госпожо, извинете!”

–––-

„Добре ли сте?”

„Да, да, добре съм, всичко е наред.”

„Защо не влезем в сладкарницата – да поседнете за малко?”

„Не, моля Ви, не си създавайте главоболия! Добре съм.”

„Главоболия? Как пък Ви хрумна! Приятно ми е – Виан Роше.”

„Каролин Клеман – дъщеря съм на Вашата хазяйка. Това е синът ми – Лука.”

„Здравей! Това тук е моята Анук. Моля Ви, заповядайте, влезте! Хайде, насам!”

–––-

„Опитайте това – обзалагам се, че досега не сте попадали на горещ шоколад като този: рецептата е от преди 2000 години!”

„Благодаря, но не мога, наистина. Лука, остави чашата!”

–––-

„Това какво е?”

„А вие какво точно виждате, мадам?”

„Моля?!”

„Това, което съзирате в колелото – на какво прилича? Назовете първото, което Ви хрумне…”

„Амии… жена на бял кон?”

„Ха!“

„Аз… май дадох глупав отговор…”

„Не, не – тук няма глупави отговори! Пипереният триъгълник… Ето! Трябва да е точно по Ваш вкус. С леко лют дъх на чили – да подчертае сладостта. Наситен аромат. Дързък.”

–––-

„А ти какво виждаш, Лука?”

„Виждаммм… зъби. Виждаммм… кръв… и череп.”

„Мно-о-ого тъмен, горчив шоколад… Този е любимият ти…”

„… който ще трябва да почака 5 седмици! Лука, не забравяй – постим! Благодаря Ви, но трябва да тръгваме. Беше ми приятно.”

„Удоволствието беше мое.”

–––-

Пуртюф, хайде – след мен.”

–––-

„Колко струват тези там… лютивките?”

4.50 кутията.”

„Ще ми я опаковате ли с кордела?”

„Мхм – разбира се.”

„Така ще мога поне да се преструвам, че са подарък от съпруга ми.”

„Да, наистина.”

„Тази отвън е Жозефин Мюска – много е своенравна…”

„Ето няколко бонбона и за съпруга Ви. Съдържат рафинирано какао от Гватемала – събужда страстта.”

„Шегувате се! Явно изобщо не познавате мъжа ми!”

„А вие явно изобщо не сте опитвали такива бонбони!”

–––-

„Що за глупост – да разчитам на едни бонбони!”

–––-

„Лука, имаш една грешчица в задача номер 6… О, миличък, тече ти кръв!!”

„Нищо ми няма. Виж – вече спря. Майко, моля те, новият учител иска сами да поправяме грешките си.”

„Не съм казала как да я поправиш, само споменах, че си я допуснал.”

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 13 Коментари »

luffa

Posted by Val на декември 5, 2008

Луфата е прекрасно нещо – леко груба, и все пак е странно приятна на допир, когато я прокарваш мокра по кожата си. Обичам да се трия с луфа, когато се къпя. Меко стържеща. Олющва кирта, а с нея – и лошите ми мисли… Поне при мен е така: става ми по-леко и на тялото, и на душата.

Предпочитам банята с луфа, пред забиването на нокът, както съветва упражнението по-долу. 🙂 Пък и… щом са накриво гвоздеите в подковата, едва ли ще имам голям успех с ноктите, особено ако има и болка (дори на диети не издържам! слаб характер, уви!). 😉

Хм, гледам си ноктите – май ще трябва да ги изпиля!

И така, 2-и участник в експерименталната  „рубрика“ TRANSLITERA – с пожелание за една чудна баня с луфа 🙂 !

Представям ви текста на Лейди М.

The luffa is a fascinating object – a little rough, yet strangely pleasant at touch as you press it soaked wet against your skin.  I love to rub my body with a luffa under the shower. Soft scratches. They peel off the grime and all bad thoughts go off with it… At least that’s how it works for me: it makes my body lighter, and my soul, too.

I prefer a luffa bath rather than digging my nail, as described in the exercise below. 🙂 Moreover… if my horseshoe nails go the wrong way when hammered, I cannot expect too much of а success with my finger nails, can I? Especially if there is pain involved (I cannot even keep a diet! Weak will-power, alas!) . 😉

Hm, taking a look at my nails now – I might have to use a key-file on them!

So, the 2nd presentation in  my experimental  „column“ TRANSLITERA – with best wishes for a lovely luffa bath 🙂 !

I bring to your attention Lady M’s text.

––––––––––––––––––––––––––

Lady_Marmalade Казва в коментар по Sense and Sensibility:
декември 5, 2008 at 5:00 pm

how about that ah?

УПРАЖНЕНИЕТО ПО ЖЕСТОКОСТ
Винаги когато мисъл, смятана вредна за самия теб, мине през главата ти – ревност, самосъжаление, любовна мъка, завист, омраза и т.н., – направи следното:
Забий нокътя на показалеца си в основата на нокътя на палеца. Нека болката бъде силна. Съсредоточи се върху нея – тя отразява във физически аспект страданието, което изпитваш в духовно отношение. Намали натиска единствено, когато мисълта излезе от главата ти.

Повтаряй го колкото е необходимо, дори да е много често. Докато мисълта те напусне. Тя ще се връща при теб все по-рядко, а накрая ще изчезне напълно. Стига да не преставаш да забиваш нокът всеки път, когато се връща.

––––––––––––––––––––––––––

Lady_Marmalade Says in a comment on Sense and Sensibility:
December 5, 2008 at 5:00 pm

how about that ah?

EXERCISE on CRUELTY (English variant – Val)

Whenever a thought you consider harmful crosses your mind, such as: jealousy, self-pity, love torments, envy, hatred, etc. – you should do the following:
Dig the nail edge of your forefinger into the nail base of your thumb. Press to let the pain go sharp. Concentrate on this sensation – it reflects the physical aspect of the suffering you endure on a spiritual level. Reduce the strength of pressing only if you are sure the thought is off your mind.

Repeat this procedure as many times as it takes, albeit very frequently. Until you know the thought has left for good. The more you do so, the rarer it will return, until it has disappearsed completely. That is, if you keep digging your nail each time the thought comes back to mind.

Posted in TRANSLITERA | Tagged: , | 8 Коментари »

UF! (среднощно-утринно)

Posted by Val на ноември 25, 2008

Преболедувах я. Точно 4:30 сутринта е – най-после я преболедувах. Разбрах го след като се събудих преди минути и в просъница се затътрих към „my darkest recess“, за да отделя преработеното количество чай от жиловлек („манна небесна“ според майка ми – отвратителен вкус има, ако не се добави мед!). Върнах се в леглото, автоматично посегнах към лаптопа и си нахлузих слушалките. Тогава внезапно се отрезвих и си казах: „Аман от Франсoaз Арди!“… и ето на – сега се ококорих и не ми се спи!

Голямо залитане – скоро не ми се беше случвало така да се дрогирам с музика. Сигурно стана заради рязко повишилия се интензитет на интереса ми към френски език. Е, признавам – беше приятно да я гледам и слушам, но ХАЙДЕ СТИГА толкоз, друг път пак (сериозно, на два пъти дори отмених уговорени часове, а и малко остана да напускам в блога още 3-4 нейни клипа от ю2-ба…). Вече мога да се върна към любимите Ред Хот,  Куин и Буена Виста S Клъб и… да взема да се обадя на приятелите в София и в Шумен.

Дояде ми се лимон, странно. Това обикновено предхожда поредната хрема или грипозема, а хич не е сега моментът (супер временце беше тези дни – хладно, но слънчево едно такова, мами да излезеш: нищо, че не го сторих). Обаче ме мързи ужасно да ровя за цитруси в хладилника, а и се захванах тука с писанията… що ли, и аз не знам – със себе си да дърдоря, май!

Дали не ме обзема параноята, че ‘блогването’ започва малко по малко да ми отнема от свободата? Това СЕ ЗАРЕКОХ да не го позволя. Надявам се да не се случи, иначе – ще трябва да изтрия блога. Все повече ми липсва всичко останало, а тук го няма със сигурност.

П.С. 5:30 е. Доспа ми се. Утре (днес) съм много заета: ще си поспя още час-два. Колко хубаво ще е, като се изкъпя сутринта…

Posted in блато-чудновато, жабософии | Tagged: , | 10 Коментари »

за родителството – на чаша цитронада

Posted by Val на септември 3, 2008

Беше горещ и мързелив следобед. Отпивах цитронада на дъъъъълги глътки и се улавях, че на моменти мисля картинно (и неадекватно!), докато се напъвам някак да разсъждавам. Впрочем, това не ми попречи да дърдоря: ‘защитавах позиции’, било то собствени или чужди…

Не знам как, но разговорът бе здраво  захапал скучната тема родителство: в много генерален план – направо до ‘пагоните’! 😉 Спорехме доколко е необходимо да поемеш такива задължения, ако не си сигурен дали желаеш да живееш с партньора; дали за едно ‘непланирано’ 1-во дете е по-добре да се отглежда от единия родител, вместо да е нещастно (що пък нещастно?) в семейство с двама, но с добре прикрита (или поне със съмнения за) драма? Е, драма в кое семейство няма – все някога се пръква! Дали да си позволиш да имаш дете, ако всъщност не си достатъчно подготвен да бъдеш добър родител? Хм, че то… кой ли пък се е считал ‘достатъчно’ подготвен за първо дете? Изобщо не намесвам възрастта – не за това ставаше въпрос. Ясно е, че днес на петнадесет едва ли е момент за такова начинание. Говоря за зрели, интелигентни, необвързани и отговорни хора, на които им се е случило такова събитие – какво лошо има да опитат, дори да я няма тръпката? Кой знае…

Родителството няма как да се ‘научи’ преди да започне. Така ми се струва. Родител – добър или лош – просто ставаш. Това е. Още повече, ако всеки чакаше (абе то и аз така, ама по други причини… 🙂 ) да стане ‘перфектен’ родител и тогава да зачева или да се бракува, тоя свят да е загинал досега! (Добре, че не всички са като мен – сигурно щеше да се отчита много върл демографски спад.)

Още един ‘пагон’ в генералния план – „За детето трябва да се грижи майката“. Доскоро подкрепях това мнение – та нали ако беше другояче, природата все пак би се постарала мъжете също да раждат, а даже и да кърмят?! Просто картинка! 😀 Съгласна съм, че кърмата е необходима поне докато се мине към фазата на любимите пюренца (леле, аз и като ‘девойче’ имах такъв период – много бях пристрастена), но в този все по-модерен свят не всяка майка е дарена с достатъчно кърма… И какво би следвало – мъжете по принцип са ‘ненужни’ след като сперматозоид оплоди яйцеклетката? Помислих си (картинно!): как ли би изглеждал мъж, употребен и захвърлен на бунището? Всъщност, като попремисля (пак картинно!)… има нещо почти еротично в това – безсилието на ‘силния’ пол… 😉 Все пак днес мъжът ми се струва съвсем способен да бъде ‘майката’. Има немалко такива случаи, а и някои бащи се грижат за децата си мнооооого по-добре от другия ‘родител’. Да, майката е свята, разбира се… не знам дали има психически здрава и нормална майка, която да не милее за детето си. Бащите, обаче, също страдат и се привързват. (С моя супер негоден за съпруг и родител брат се получи точно това.)

Ех, хубава цитронада си беше – дори нарочно изчаках да се стопи леда и допих остатъка, преди да станем от масата. 🙂

Posted in жабософии | Tagged: , , , | 16 Коментари »

Oпитомяването на лисицата

Posted by Val на август 18, 2008

Любимата ми Лисича теория за опитомяването всъщност няма нищо общо с хитростта, поне според мен. Екзюпери представя едно доста изискано и почти поетично лисичо отношение към света – лисичият интерес на пръв поглед е насочен към рутинно съществуване: засищане – с пилета 🙂 – изплъзване от неприятности – ловци, естествено 🙂 – дълга и самотна разходка всеки четвъртък, докато траят социалните вечеринки с танци по двойки (хм… лисицата у Екзюпери е в мъжки род), но истинското Лисичо призвание е в наблюдението на околния свят + съхранение на мъдростта и тайните на живота…

Изборът на Лисицата да бъде опитомен е почти поетична ‘философия на метаморфозата’ – той визира себе си като какавида, затворена във възприятията на собствената си природа… и копнее чрез общуването си с Принца да излезе от рутината – да придобие усет към цветовете на ‘безцветни’ , т.е. безполезни за лисичата природа неща.

Откъде обаче Лисицата знае, че желаната промяна е постижима точно чрез опитомяване? Хм, и то след като твърди, че не е опитомен… Истината, логично, следва да гласи: това е или аналитичен опит от наблюденията над хората, или личен емпиричен опит в опитомяването… Е, и? Има ли изобщо някакво значение дали е ТАКА?

По-важното в случая е, че всяко опитомяване (първо или последващи) носи нови усещания и създава нови двупосочни връзки между опитомителя и опитомения, а оттам – ново светоусещане и за двамата… т.е. състоянието на самота преди дадено опитомяване лесно може да се интерпретира като ‘не-опитоменост’… 🙂

Лисицата на Екзюпери не разчита на хитрост или пресметливост, нито на изкусна съблазън – той предлага лоялност и дарява Познание и Път, а в замяна иска единствено взаимност, постижима чрез определени ритуали.

Тайната, която разкрива, е потвърждение на Лисичата му същност в контекста на Екзюпери – мъдростта и ценността в това приятелство се ‘виждат’ само със сърцето.

Защо тогава при раздялата с принца тази уж мъдра Лисица плаче? Много просто – за да разкрие още едно необозримо качество, получено заедно с опитомяването – красотата на чувствата.

Така или иначе – Принцът получава желаното приятелство… и дори много повече… , а за Лисицата цветът на житата никога вече няма да бъде лишен от смисъл. 🙂

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , | 10 Коментари »

Равносметката

Posted by Val на юли 15, 2008

Вчера прочетох ‘годишния отчет’ на Лонганлон за 2004 и си дадох сметка за изгубеното време… В един друг пост (‘Клетката’), Пиеро апелира: „Не пилей време с теории за конспирации, не проспивай живота си!“ Не разбрах само каква алтернатива предлага. Стори ми се, че намеква за професионално развитие и задължителен резултат – финансов просперитет. При мен тези две неща не се оказаха полезни. Погледнах назад и… ето равносметката:

През по-голямата част от 2006 буквално съм ‘проспала’ живота си, работейки в клетка – изтощителната дейност в офиса консумираше цялата ми енергия и вечер заспивах пред скуката на тв-екрана (като пенсионер!). Боледувах, гълтах антибиотици, не си вземах обедна почивка и понякога оставах да довършвам след работното време. Затрупваха ме с имейли, поемах всеки чуждоговорящ клиент в офиса и всяко телефонно обаждане от чужбина. Оперирахме с над 500 апартамента за отдаване под наем, но екипът се състоеше от 5 човека без съответния опит. Скоро екъпът се смени, продължих с безумно активната работа. Фирмата не ме научи на нищо ново, но моите идеи бяха от полза.

От време на време посещавах любимата Вила Вилекула – да пофилософствам на чаша вино с приятели. Направих опит да се сближа с колегите по Великден – събрахме се във вилата преди обиколка на църквата… нищо не се получи. Все пак имах своите приятели – играех билярд, импровизирах с The Girl From Ipanema или Otherside пред микрофона в караоке, ходехме в Парти Клуб с лайф рок музика… Попаднах и във VIP зоната за концертите на Стинг и Депеш Мод: ‘куфях’ като тийнейджър, представи си! После взех отпуска за 2005 и отидох на гости в Мюнхен.

Ще кажеш – нелош живот! Обаче. Едно голямо ‘обаче’ ми боде очите: нещо не достигаше – въздух, може би, или жив контакт в работата…

По едно време заподозрях, че заприличвам на хората, които дразнят с вечното си недоволство… Очаквах да мога да пътувам по изложения, но уви! Сега си давам сметка, че неистовият ми работохолизъм е бил един вид защитна реакция спрямо депресията. Офисът беше затвор, а редките фирмени сбирки никак не помагаха да се опознаем. Нямаше ги обещаните пътувания, не виждах бъдещото си развитие, а опитите ми да го ‘установя’ завършваха с неясни за мен задължения и права, или с назначаване на нови колеги… Поисках да напусна, но ме възпря лоялността.

Периодично закачах нещо свежо-иронично на таблото над бюрото си. Не помня дали това беше от лято’06, но едно от писанията гласеше: „Оптимистът: има светлината в края на тунела! Реалистът: ами, има пътуващ влак, тунел, релси и влак, който идва отсреща, това е. Песимистът: ще се сблъскат! Машинистите, който карат двата влака: ха, има трима глупаци седнали на релсите!“

Знаеш ли кои са най-редките птици? Таралежите. Един ритник – и политат. 😛 Много се чудех дали не е време да полетя…

Митачето напусна (Митаче, липсваш ми!). Назначиха нов колега – Стенли. Той също напусна. Днес на тяхно място има колежка, която още не съм виждала. (Впрочем, търся си нова работа и окончателно напускам, така че едва ли ще имам честта да я видя. )

След един разговор, в който споделих, че не съм щастлива да върша наложената ми дейност, повишиха заплатата ми. Не се оплаквам от финансите (макар че днес тази заплата би била недостатъчна) – имах бонуси, но дори това не успя да компесира липсата на удовлетворение. Коледното парти протече в пиене, ядене и фалшиви усмивки – друго не помня.

Първата половина на 2007 отново мина инфарктно – работехме като луди. Случи се така, че ми възложиха мъничко по-творческа и по-отговорна дейност. Разработих едно от перата в бизнеса – застраховките (моя бе заслугата да наложим този бизнес през 2006). Отново се мотивирах. Започнах да виждам възможност да се разкрие чисто нов отдел с мое участие – препродажби на недвижими имоти. Мои познати доведоха платежоспособни руски клиенти и… сделките се осъществиха успешно. Твърде успешно. Прескочиха ме. Само дни по-късно договорих процент от сделка, която извърших съвсем сама и отново с клиент на познати. Е, стана така, че отказаха да ми изплатят цялата сума, а бях чакала повече от половин година, за да получа останалото – на порции!

Ето и хубавите моменти на 2007: присъствах на концерта на Джордж Майкъл и куфях с колеги от фирмата-посестрима. Ходих на гости в Ница и Френските Алпи, после отпраших за Октоберфеста в Мюнхен (взех си отпуската от 2006)… Посещавахме опера, кино, театър, празнувах рождените дни на приятели, канеха ме на вечер с китара… Обаче въздух в офиса нямаше. Нямаше и коледно парти, а фирмения купон в края на туристическия сезон мина без мое участие – не виждах смисъл да ходя, макар идеята да наемем селска къща в гората да беше отчасти моя. После така и не разбрах защо не ми дадоха отпуск по нова година… Най-свежият момент беше поканата от старата ми фирма да поема съботно-неделни лекции за нямолко месеца. 🙂

Постепенно осъзнах какво ми е липсвало – не бях стъпвала на плаж от цели две години.

В първите месеци на 2008 открих, че съществуват блогове и наоколо летят костенурки и пълзят охлюви. 🙂 Това ме извади от работохоличната летаргия и ограничих до нула поемането на чужди задължения. Започнах да блогствам по време на обедната почивка или когато нямах работа – не ме интерисуваше, че не общувам с екипа. Нямаше за какво, освен за работа, а моята не зависеше от тях… Имаше едно много щастливо за мен събитие – Кумът дойде в София! 😛

Настоящето: от 1 юли съм в полагаем отпуск. Плувам в залива на Златна Рибка или близо до Солниците. Пека се под чадър и имам тен. Нося пясък у дома. Спя, но не от умора.

Празнувах Джулая в периметъра на музикалната сцена, а отгоре на всичко, същата вечер една приятелка имаше рожден ден! Изгревът беше вълшебен… Продължихме още една вечер в офиса й. Осъмнахме, също както при гостуването ми в София, когато видях Кума! Няколко дни след това ходих на концерт на Юрая Хийп (Джон Лоутън и Кен Хенсли) в летния театър – покани ме стар приятел – преводач в София. Благодаря ти, Тео!

Наскоро се разхождах с майка ми – нещо, което от години не бях правила, и ме валя дъжд в морето – усещането е страхотно, а го бях забравила. 🙂

Странно нещо – равносметката ми май излезе положителна!

Posted in блато-чудновато | Tagged: , , | 14 Коментари »

Чужденецът

Posted by Val на юни 16, 2008

„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.“

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай – много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта“ за евентуален престой в болница – докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми – Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… 😉 )

Чужденецът си е класика на абсурда – нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: „Не се сърди, човече!“. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. 🙂

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово –  американецът Пешо, Роси – бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има – най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение – антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само привидна превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да – за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

„Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.“ Това е убеждението му и в него няма фанатизъм – не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало – истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то – чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. 🙂 )

(гласувай за костенурката!)

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , , | 4 Коментари »

Христос Воскресе! (великденски метаморфози)

Posted by Val на април 29, 2008

За Черупката и Съдържанието

След като поумувах малко, реших, че все пак не мога да пренебрегна великолепната традиция с размяната на яйца в чест на Възкресение по Великден, особено ако твърдя, че за мен този ритуал е символ на красивото и омагьосващо чародейство на метаморфозата

Според църквата Мария-Магдалена (но не грешницата) първа поднесла яйце вместо друг, по-скъп (паричен) дар на император Тиберий, възвестявайки Възкресение Господне. Тиберие не й повярвал и заявил, че е невъзможно, така както туй, що е донесла, не би могло да стане червено. Тогава яйцето засияло в алено и така било положено началото на християнската традиция да се багрят яйца по Великден. Църквата отново си присвоява един чисто народен, макар и древен обичай – в Юдея е било традиция да се даряват яйца за рожден ден или за нова година…

Ето няколко снимки, с които искам да ви зарадвам и които ми доставиха наслада, каквато само душата лелее… Те доказват, че черупките също могат да имат свое самостоятелно живително съдържание, ако преминат през метаморфозата на изкуството… Така и храмът като черупка, в която се единяваме със себе си или с онова, що наричаме Господ, също може да се изпълни със съдържание – чрез катарзиса на покаянието и молитвата…

(благодаря на Дарето!)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Posted in (квак)туално | Tagged: , , , , | 11 Коментари »