подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

Posts Tagged ‘philosophy’

same thing

Posted by Val на ноември 25, 2008

pooh1

„Wouldn’t you say, Pooh?“

„Say what?“ asked Pooh, opening his eyes.

„Music and Living. . .“

„The same thing,“ said Pooh.

* * *

„Нали така, Пух?“

„Нали какво?“, попита Пух, отваряйки очи.

„Музиката и Живота…“

„Едно и също е“, каза Пух.

* * *

„Que dis-tu, Pooh?“

„De que?“ demande Pooh, en ouvrant les yeux.

„La Musique et la Vie …“

„La même chose,“ a dit Pooh.

Advertisements

Posted in жабософии, TRANSLITERA | Tagged: , , , , , , , , | 3 Коментари »

Отражения в огледалото

Posted by Val на август 21, 2008

(връзка към страница) Розмари Уолдроп

„I am glad that I know you.“ – послание върху подарък за рожден ден от преди десетина години, което ще рече – в Шуменския ми период. Често си припомням тези думи – приятно е да си радвал някого: убеждава те в собствената ти стойностност и предизвиква проявата й отново и отново. Нещо като… удоволствие от отражението в огледало. Книжката-подарък все пак разлистих много по-късно: чакала е момента, предполагам. Не се замислях как изглежда авторката. Текстовете ме погълнаха моментално – като разтворим аспирин в чаша вода. Сега, като гледам снимката, си казвам, че сигурно щях да си я представя точно такава…

По онова време, обаче, виждах себе си зад редовете.

Просто четях собствените си мисли. Бях се запознала с чаровен, вече натурализирал се у нас шотландец, когото на шега наричах The Highlander. Влюбих се – той ме запозна с Кенет Уайт и Ленард Коен, поиска да му нарисувам роза и да напиша четиристишие… Имаше проблем с алкохола, но тогава беше най-истински – казваше, че му се ще да е messenger: an angel, да общува едновреммено с Бог и с хората. Горещо се надявам да е постигнал мечтата си за успял човек – Сизиф, спускащ се по другия склон… В много от текстовете на Уолдроп откривах отношенията си с този луд шотландец. Всъщност, изглежда сама съм си градила този вид прочит: целта на Language poets била да съ-творяваш, докато четеш. 🙂

Книжката е тъничка (поезията, дори в проза, не е многословна). Изданието у дома е с бели корици и същата глава на антична статуя, отразена в огледало.  Не знам дали Уолдроп е превеждана в България, но не съм чела друго, освен The Reproduction of Profiles. Привлече ме лекотата, с която са втъкани различни езикови термини в текста, както и осезаемите внушения, постигнати по този начин. Оказва се, че автори като Уолдроп директно прилагат Витгенщайн и неговата философия на езика: взет извън натуралната си среда (живота), езикът става непотребен. Витгенщайн сравнява метафизиката с блок от лед без сцепление по повърхността – там, където условията са очевидно идеални за логически перфектен език, където философските въпроси могат да се третират без ‘калния’ ефект на контекста на ежедневието, този ‘перфектен’ език не върши никаква работа – именно поради липсата на сцепление и триене… философите трябва да стъпят на ‘твърда почва’ и да върнат на думите ежедневното им значение.

Поезия в проза, където съзнанието е неделимо от тялото – ‘монологични’ диалози с Витгенщайн, които ми допаднаха по един съвсем естествен начин. 🙂

‘Reproduction of profiles’ – авторски прочит – връзка към аудио текста Feverish Propositions (в писмен вид по-долу). Корицата пък е връзка към други текстове – с клик дясно/ляво в новия браузер.

You told me if something is not used, it is meaningless, and took my temperature, which I had thought to save for a more difficult day. In the mirror, every night, the same face, a bit more threadbare, a dress worn too long. The moon was out in the cold, along but the restless, dissatisfied wind that seemed to change the location of the sycamores. I expected reproaches, because I had mentioned the word love, but you only accused me of stealing your pencil, and sadness disappeared with sense. You made a ritual of holding your head in your hands, because, you said, it could not be contained in itself.

* * *

I thought if we could just go on walking through these woods and let the pine branches brush our faces, living would still take beads of sweat on your forehead, but you wouldn’t have to worry about my exhibitionism. All you liked about trees was the way the light came through the leaves in sheets of precise parallel rays, like slant rain. This might be an incomplete explanation of our relation, but we’ve always feared the dark inside the body. You agreed there could be no seduction, if the structures of the propositions did not stand in a physical relation, so that we could get from one to the other. Even so, not every moment of happiness is to hang one’s clothes on.

* * *

I might have know that you wouldn’t speak to me. But to claim that you just didn’t want to disguise your thoughts? We’ve walked along this road before, I said. So, perhaps in heavier coats, not designed to reveal the form of the body. Later, the moon came out and threw the shadows of branches across the street, there they remained, broken.

Fevereshly you examined the tacid conventions on which conversation depends. I sighed, as one does at night, looking down into the river. I wondered if by throwing myself in I could penetrate to the essense of its character. Or, should I wait for you to stab me, as you had practiced in your dream? You said, this question, like most philosophycal problems, arose from failing to understand the tale of ‘The two youths, the two horses, and the two lillies.’
You could prove to me that the deepest rivers are, in fact, no rivers at all.

* * *

From this observation, we turned to consider passion. Looking at the glints of light on the water, you tried to make me tell you not to risk the excitement, to recommend cold baths. The lack of certainty, of direction, of duration, was its own argument, unlike going into a bar to get drunk, and, getting drunk. Your face was alternately hot and cold, as if translating one language into another gasps from the storm in your heart. The pink ribbon in your pocket. Its actual colour turned out unimportant, but its presence disclosed something essential about membranes. You said there was still time, you could still break it up, go abroad, make a movie. I said, politely, I thought, this wouldn’t help you. You’d have to kill yourself.

* * *

Tearing your shirt open, you drew my attention to three dogs in a knot. This served to show how something general can be recorded in un-pedigreed notation. You hit your chest with your fist as you said you didn’t know how you could stand being near me. I pointed to a bench by a willow, from which we could see the gas tanks across the river. Because, I thought, a bench was a simple possibility. One could sit on it. The black hawks of the tanks began sharpening in the cold dawn light. So when you leaned against the railing, I could smell your hair, which ended in a clean round line on your neck , as was the fashion that year. I had always resented how nimble your neck became whenever you met a woman, regardless of rain falling outside or other calamities. Now, at least, you hunched your shoulders against the shadow of your words.

* * *

This time of day, hesitation can mean tottering on the edge, just before the water breaks into the steep rush and spray of the fall. What could I do, but turn with the current and get choked by my inner speed? You tried to breath against the acceleration, waiting for the indignant air to consent. All the while, we both behaved as if this search for a pace was useful, like reaching for a plank, or wearing raincoats… I was afraid we would die before we could make a statement. But you said that language presupposed meaning. Which would in any case be swallowed by the roar of the waterfall. Toward morning, walking along the river, we tossed simple objects into the air, which was indifferent around us, so it moved off a little. And again, as you put your hand back in your pocket, to test the degree of hardness. Everything else remained the same. This is why, you said, there was no fiction.

Posted in жабософии, за костенурката, TRANSLITERA | Tagged: , , | 3 Коментари »

silver horse-shoe

Posted by Val на август 15, 2008

salvador dali’s „equestrian portrait of carmen bordiu-franco“, 1974

Silver horse-shoe

Whiteborn and my Soul

continue riding:

an eternal contest with the Time –

rivaled only

by eloquent Silence

locked inside the Desert’s mystic heart…

Sunny stream of Lightness passes through:

tickling sensation of my Mind

flirting with the heated sandy dunes…

Soul and Whiteborn vanish in a dash

leaving just a glimpse of

silver horse-shoe…

Posted in Frog Poetry | Tagged: , , , , , , | Leave a Comment »

Острието на бръснача

Posted by Val на юли 12, 2008

Черна корица: разрязано през средата лице (като от ръб на дамска капела). Не ми харесва – не отразява това, което открих в книгата. Познавам стила на Моъм от едно английско издание на Луна и Грош, от преведените на български Разкази и екранизацията на Цветният воал, до която се домогнах чрез DVD.

Острието изследва темата за Пътя и достигането до ‘себе си’, до онова най-съктровено за всеки желание, което отразява същността на душата. Софи, Изабел, Грей, Елиот осъзнават своето желание, но не им достига духовна сила да го обозрат като нещо осъществимо. Затова правят алтернативния избор – просто живеят, примирени с недостижимото…

Лари е различен. Той упорито отказва да започне ‘почтена’ работа за положение в обществото. Интуитивно усеща, че търси нещо и не бива да спре, преди да го намери. Поглъща купища книги, пътува, появява се внезапно и пак така изчезва… Постига щастието с просветление за красотата на света. Прави го по Фаустовски – с болка от екстаза при вида на възхитителен изгрев в планината: още миг и би умрял… В този миг осъзнава: животът е, за да се живее. Не е нужно да си роб на познанието, да прочетеш много книги или да научиш различни езици, нито дори да пропътуваш целия свят. Просто трява да улавяш красотата в преходното и да й се радваш, докато я има, да се самоусъвършенстваш духовно.

Философията на Лари много прилича на светоусещането на една летяща костенурка! 😉

Моъм ме очарова с умелото описание на отрязък от събитийността в Южна Франция. Е, признавам, малко тривиално бе сливането на Лари с Абсолюта чрез обозримата красота на природата, но едва ли има по-инстинктивен начин. Човек се стреми към единение с Божественото и го постига по своему. Някои така и не надмогват чувството си за справедливост и морална отговорност, макар дори те да постигат интуитивна мъдрост…

Всеки се слива за миг с Абсолюта, но малцина успяват да не се разбунтуват срещу идеята, че светът е създаден просто ‘ей така, за забавление’. Войните, болестите, гладът са част от това забавление – част от Красотата, която иначе би била статична и мъртва. Може би дори грозна.

Както казва Лари, един ден човекът ще еволюира и ще съумява да се слива с Абсолюта когато пожелае – подобно на развитието на палеца, този уникален орган, с който можем да докоснем кутрето…

Дали тогава красотата ще съществува жива, в дуалистично единство със спомена за грозното и въображаемото зло? … Не съм убедена, че бих харесала такъв свят.

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , | 4 Коментари »

Чужденецът

Posted by Val на юни 16, 2008

„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.“

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай – много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта“ за евентуален престой в болница – докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми – Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… 😉 )

Чужденецът си е класика на абсурда – нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: „Не се сърди, човече!“. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. 🙂

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово –  американецът Пешо, Роси – бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има – най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение – антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само привидна превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да – за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

„Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.“ Това е убеждението му и в него няма фанатизъм – не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало – истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то – чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. 🙂 )

(гласувай за костенурката!)

Posted in жабософии | Tagged: , , , , , , | 4 Коментари »

Хайку Жаба :)

Posted by Val на май 22, 2008

изображението е връзка към сайта на Влад Христов:

haiku


Само три реда (17 срички), а събира цялата красота на съзерцанието и предизвиква дълбоки размисли, като рисува магически картини…

Преди около седмица някъде из коментарите в блога на Размисли се заканих да опитам да напиша хайку на японски. Мислех, че ще имам достатъчно време. Зарових се в Уикипедия и започнах да търся различни йероглифи и техните значения… Валяха идеи, опитвах се да ги подредя в нещо като тристишие, после коригирах… Все още опитвам  🙂 , макар да е рядко: не повече от половин час на всеки два-три дни. Когато съм готова, ще поместя сътвореното тук. 😉 Засега може да разгледате връзките + опитите за превод от английски… ако искате…

Уикипедия за хайку:

俳句  : haiku :  はいく

Haiku, a poem                                                Хайку – поема
five beats, then seven, then five,                     и стъпки пет, седем, пет.
ends as it began.                                            Край и начало.

* превод: жабата

Класическо hokku (първоосновата за хайку) от Мацуо Башо:

Фу-джи но ка-дзе      я у-ги  ни  но-ше-те       Е-до ми-я-ге

The wind of Mount Fuji                                        Вятър от Фуджи
I’ve brought on my fan!                                      на ветрило донесох!
A gift from Edo.                                                  Подарък от Едо.

* превод: жабата

Ето и най-популярното в Япония хайку на Башо:

фу-ру/и-ке  я     ка-уа-дзу  то-би-ко/му     ми-дзу  но  ото

Оld pond.                                                           Лениво блато.
А frog jumps.                                                     Ето – жабка подскочи.
Тhe sound of water.                                            Води разплиска.

* превод: жабата

йероглифът за ‘ике’ – блато

Красиво, нали?

БГ хайку клуб

Костенурка посети и сега гласувай ти! 🙂

Posted in жабософии, Frog Poetry, poetry, TRANSLITERA | Tagged: , , , , , , , | 11 Коментари »

The Red Rose and the Nightingale

Posted by Val на април 16, 2008

… two silhouettes below the blossom…

‘Rosa Meditativa’ – Salvador Dali

To Natalie

(as I wrote on her birthday card a few years ago…)

Life is not a bed of roses –

We kiss the pain the minute we are born

And I am glad,

For, it’s the rose that causes

Much greater bane

When in your heart it stabs its thorn!

So did a nightingale once chirp, they say,

And singing its most precious song

It passed away…

The scarlet sweetness of its blood

Thus oozed onto the Rose’s bud

To keep in rain, in hail, in snow

The crimson beauty of its Glow…

Links to „The Nightingale and the Rose“ – a beautiful short story by Oscar Wilde:

Bulgarian: story

English: story

Spanish: story

Russian: story

French: story

Posted in Frog Poetry | Tagged: , , , , | Leave a Comment »

Train-troping

Posted by Val на април 14, 2008

… standstill… dash… destiny… destination…

 

Moving on

Here I am again –

Moving fast towards the unknown.

It’s so soothing,

that sensation on the train –

When you travel

for the sake of travelling…

            Expected by no-one…

            Feeling no pain…

            Looking for nothing…

I

Have all the time

Within this Universe

Just to myself!

 

Moving on…

… not scared to be alone.

 

Yet, it hurts a bit to realize:

No matter what you might be willing,

You can’t (actually) kill yourself

For the mere sake of…

   killing.

 

Posted in Frog Poetry | Tagged: , , | 4 Коментари »

Flickering Flame

Posted by Val на април 10, 2008

Warming...
 

Facts & Con [Sequence]

 
We were. That’s all.
And just about enough
to let us Be.
 
Eternity:
Dry flowers on the wall.
Still, the fragrance of time…
 
A drop of wax,
an empty candlestick,
the flame is gone.
Yet, memories are flickering…
 
Were we?

Was that all?!

 

Posted in Frog Poetry | Tagged: , , , | Leave a Comment »