перо и умение

Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише  сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.

Калиграфията винаги ме очаровала с изяществото си – в училище губех нишката на урока по литература и се отплесвах в изучаване на ръкописа и на сложните плетеници  в розетите и в орнаментите.  Не ви ли приличат  на заклинания, тайни лабиринти,  или кодове? Е, признавам, любопитството ми  към загадки понякога ме кара да ги търся навсякъде. 😛

Съзерцавам изкусно украсената начална буква и си представям  подострено перо: съсредоточено и едновременно с това ужасно леко в ръката на калиграфа, внимателно потапяно в мастилницата, обмислящо всеки детайл в орнамента и… прехласнато пред текста. „Несъмнено е бил очарован“, казвам си, „как иначе  ще създаде това изящество?“ Порових се в  нета и открих ето това добре забравено от мен слово на Екзарх за най-прекрасното творение:

„Като виждам небето, украсено със звездите, слънцето, месеца, земята — с треви и дървета, морето — изпълнено с всякакви риби. . . и като стигнах до човека, като че от учудване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която да обхваща цялата земя и по-високо от земята да се издига. Къде ли е закрепен този ум? И как той излиза от тялото и преминава през различни обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и месеца, и през всички звездни пояси, през ефира и всички небеса и в същото време той се намира в своето тяло? На какви ли крила той излита? По кой ли път лети? Не мога да разбера. Само това зная да кажа с Давида: Дивно е за мене твоето знание; то е силно, не мога да му се противопоставя. . .”

Дали не е имал предвид именно творческите заложби на разума ни? (Как мислиш, Графе? А ти, ѣрен?) Както и да е, май взех да се отплесвам в друга посока, а исках да опиша калиграфията като усещане. 🙂

Правела съм няколко опита да „рисувам“ текст (собствен или чужд) по начин, който да отразява моя прочит на съдържанието: не съм имала особен успех. Перото ми често бе припряно, не се упражнявах достатъчно, исках веднага да се получи… и въпреки това провалите не намаляваха удоволствието от самото писане. 🙂

Понякога се чудя дали калиграфите не добавят нещичко от себе си към текста? (Съдя от опит – преводачите със сигурност са изкушени от мъъъничко по-голяма доза съ-авторството!). За всеки уважаващ се творец е доста важно какво усещане ще предизвика…

Знам, че е всеизвестно, ала все пак > Ето бегъл пример за това как шрифтът въздейства върху възприятието:

Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?

Всъщност, според Уикипедия, корените на думата идват от гъцките κάλλος (калос: „красота“ ) + γραφή (графи: „писане“). Все си мисля, че названието на това изкуство не е простата интерпретация ‘красиви букви’. Вярвам, че е по-скоро възторг от ‘красиво написано’, т.е. от смисъла на текста. Е, не съм изучавала етимология, но и не мисля да проверявам дали е романтична заблуда – мое си е това усещане за калиграфията и пò си ми харесва. 🙂

Дойде ми наум да изровя от нета следния пасаж от „За буквите“:

И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той – по гръцките. Първата буква у евреите е „алеф“, което ще рече „учение“. Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се“ – това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа“. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето „алфа“, което значи на гръцки „търси“ вместо „търси учение“. Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“.

С риск да стана смешна ще кажа, че моят прочит  точно в този момент е следният: създаването на азбуката ни по същността си е калиграфия – естетически препис на нещо много  хубаво (има ли по-красиво от това да можеш да общуваш с даден код: да предаваш чувства, мисли, емоции и да те разбират?) и едновременно с това съ-авторство при поднасянето му пред онези, заради които се създава. Ако продължа с интуитивната интерпретация на „алеф“, мога да стигна дори до там, че красотата на буквите е именно в ръкописното им изписване: да станат инструмент на „учението“… как да твориш. 😉

За най-сполучливия опит да „калиграфирам“ свое послание вече съм споменавала тук. Преди повече от пет или шест години узнах, че една приятелката се изнася на квартира. Искаше ми се да й пиша, да я подкрепя в начинанието. Така че отидох на гости у познат американец, който живо се интерисуваше от калиграфия, и с малко напътствия и помощ от негова страна нарисувах костенурка, която се мести заедно с корубката си  и въздъхва облекчено: „Слава богу, че не ми се налага да пренасям покъщнина“. Така и не помня дали го изпратих и дали беше получено това послание, но преживяването покрай създаването му беше чудесно – от подбора на перодръжката, избора на мастило и подходяща хартия, та чак до капките вода върху определени зони с цел да се постигане water colour effect… Получи се магията, както и в това видео (направих превод от английски) за поезията, калиграфията и анимацията (друга позабравена моя мечта):

Lively shadows dance among green arbors on a long summer’s day.

Dragonflies and Koi play joyfully and gay.

The water ripples and the lotus sways,

Еvoking an endless fragrance reminding us of summer’s way.

* * *

Игриви, сенките танцуват в зеленина на дълъг летен ден,

а водни кончета и златорибки плуват в мек захлас.

Две езерни вълни се гонят и лотос тихо се люлее в техен плен –

разнася своето ухание със спомена за летен смях.

* Ако не бях толкова нетърпелива по природа, щях да обмисля по-сериозно дали да не започна да се занимавам с калиграфия. Дали да не опитам отново?