подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

смях и плач

Posted by Val на декември 19, 2008

laughterГрафът начена една тема – „Шегa и Подигравкa„, която ме подсети за нещо, отдавна занимаващо мислите ми: смехът и плачът са най-трудно контролируемите ни реакции. Смейте се, ако щете, но подозирам, че точно те са инстинктивни телесни проявления на душата,  опосредствани чрез съзнанието и мозъка. Обзема ни смях (понякога до сълзи!) при вида на „несъвпадение“, т.е. необичайност, която някак разпознаваме като неискрена, ненавременна, несполучлива или глупава – поне спрямо разбиранията си. Така, чрез смеха, сякаш ни се иска да я коригираме или поне да дадем сигнал на околните, че сме „в час“ относно това що е добро и що е зло или по-скоро кое е „правилно“ и „неправилно“ за нас… Неслучайно смехът и плачът се считат за идеалната терапия без медикаменти. Те са катарзисни състояния – пречистват психиката (душата), но и… организма (тялото). Смехът, оказва се, действа благотворно върху сърцето и белите дробове, а плачът (1. рефлекторен – вследствие на попаднала в окото частица и 2. емоционален – от чувства) е здравословен за ретината.

150px-crying-girlСълзите съдържат енцефалин, свързван с ендорфините (болкуспокояващи морфино-подобни вещества), пролактин (хормон-регулатор на лактацията в млечните жлези и генератор на сексуално удоволствие при оргазъм), аденокортикотропен хормон и антибактериални аминокиселини. Странно е, че няма обяснение защо нито едно друго живо същество на земята, освен човека, не може да плаче от чувство на щастие или тъга (а животните изпитват чувства – мимиките, изследвани от Дарвин, го доказват)… Нещо повече –  именно „емоционалният“ вид плач е с химически състав, който съдържа големи количества от гореизброените хормони… Базисните сълзи (за овлажняване на ретината) и рефлекторните сълзи (за отмиване на попаднали в ретината вещества и частици) нямат толкова богат химичен състав или са с по-скоро антибактериален ефект…

подарък за всички, които по празниците обичат да се смеят, а могат също и да плачат от радост или тъга:

СМЯХ

Уилям Сароян

web

– Искате да се смея?

Не се чувстваше добре, беше му самотно в празната класна стая, всички момчета
си бяха тръгнали към дома, Дан Сийд, Джемс Мисисипо, Дик Коркоран и останалите
сега крачеха покрай релсите на Южната тихоокеанска линия, смееха се и играеха,
а той стоеше затворен тук, замаян от безумната заповед на госпожица Уисиг.

– Да.

Жестоките устни, треперенето, погледът, жалката меланхолия.

– Но на мен не ми е смешно.

Колко странно беше всичко, целият свят, как странно се извъртаха нещата.

– Смей се!

Нарастващото напрежение, нейната скованост, нервните движения на тялото и ръцете
й, студът, който излъчваше, погнусата в кръвта му.

– Но защо да се смея?

Защо? Всичко се бе объркало, всичко бе жестоко и грозно, приклещеното, хванато
в капан, съзнание, без смисъл, без значение.

– За назидание. Разсмя се в час, а сега за наказание ще се смееш цял час сам,
абсолютно сам. Побързай, вече минаха четири минути.

Това беше отвратително, нямаше нищо забавно в задържането му след часовете
и в заповедта да се смее. Цялата тази идея беше безумна. На какво да се смее?
Човек не може просто ей така да се разсмее. Трябва да има нещо забавно, смешно,
комично. Толкова странно беше държанието й, начинът, по който го гледаше, изтънченото
коварство – всичко това го плашеше. Какво искаше от него? Познатата миризма
на училището, препарата за паркет, тебеширения прах, миризмата на мисълта за
разотишлите се по домовете си ученици; самота, тъга.

– Съжалявам, че се разсмях в час.

Цветето скланя главичка засрамено. Той съжаляваше, не блъфираше, наистина съжаляваше,
но не заради себе си, а заради нея. Тя беше млада, заместваше редовната учителка,
от нея се долавяше тъга, далечна и непонятна, идваше заедно с нея всяка сутрин,
а той се бе разсмял, беше толкова смешно – нещо, което бе казала, как го бе
казала, как се взираше във всички, как се движеше. Изведнъж избухна в смях и
тя се извърна към него, той срещна погледа й и за момент като че ли нещо невидимо
ги прикова един към друг, а после в очите й проблесна гняв, омраза. “Ще останеш
след часовете!” Не бе искал да се разсмее, просто така се случи, той наистина
съжаляваше, срамуваше се от постъпката си, мамка му!

– Времето тече. Започвай да се смееш.

Тя бе с гръб към него, изтриваше от дъската думите Африка, пирамидите, сфинкса,
Нил
и годините 1865, 1914. Въпреки че беше с гръб, в класната стая
продължаваше да се усеща напрежение, подсилено от празнотата, увеличено като
под лупа, пречистено и прояснено; неговата съзнание и нейното съзнание, техните
тъги, сблъсъка между тях – защо? Той искаше да се държи приятелски; сутринта,
когато тя бе влязла в класната стая, той бе искал да се държи приятелски; веднага
бе усетил колко е странна, отнесена, защо се бе разсмял? Защо всичко се случваше
не както трябва? Защо точно той я бе наранил, след като от самото начало бе
искал да й е приятел?

– Не искам да се смея.

В гласа му тегнеше упорство и в същото време се усещаше хленч, срамен хленч.
С какво право тя се опитваше да унищожи едно невинно нещо? Той не бе искал да
е жесток; защо не можеше да го разбере? Започваше да намразва глупостта й, нейната
строга и упорита воля. Нямаше да се засмее, ако тя решеше, нека повикаше господин
Газуел да го нашиба с камшика, но той нямаше да се засмее отново. Онова беше
грешка. Не се бе разсмял нарочно, в онзи момент по-скоро му се плачеше; не го
бе направил нарочно. Щеше да издържи камшиците, как болеше само, но не беше
като това. И друг път го бяха налагали с камшик по задника, знаеше каква е разликата.

Е, нека го бичуваха, той бе готов. Вярно, от камшиците болеше, болката не изчезваше
с дни, усещаше я, като се сетеше, но въпреки това нека дойдеше господин Газуел
и го накараше да легне по корем – за нищо на света нямаше да се разсмее.

Тя седеше на бюрото и се взираше в него, изглеждаше сепната и смаяна от изблика
и в гърдите му отново се надигна жал към нея, жал, която замайваше главата и
преобръщаше стомаха му, защо се мъчеше толкова заради една обикновена заместничка,
учителка, която наистина харесваше, не стара и грозна даскалица, а симпатична
дребна девойка, която бе влязла наплашена още от самото начало?

– Моля те, разсмей се.

Какво унижение, не му заповядваше, а го умоляваше, молеше го да се засмее,
а на него изобщо не му беше смешно. Какво трябва да прави човек в такива случаи,
как да постъпи правилно, по собствена воля да стори нещо добро, а не да се остави
на случайността, заради която се получаваха такива лоши работи? Какво искаше
тя в действителност? Какво удоволствие щеше да изпита от смеха му? Колко глупав
бе този свят, странните чувства на хората, тяхната потайност, всеки човек заровен
дълбоко в себе си, всеки желае нещо, а получава друго, иска да даде едно, а
дава друго. Е, щеше да го направи. Щеше да се разсмее, но не заради себе си,
а заради нея. Дори и от това да му прилошееше, той щеше да се разсмее. Искаше
да узнае истината, да познае усещането. Тя не го караше да се разсмее,
а го молеше, умоляваше го да се разсмее. Не знаеше как ще се почувства,
но искаше да разбере. Насили се да се припомни някоя смешна история, но колкото
и да е странно, не се сети за нито една. А другите смешни неща, походката на
Ани Гран, например, Боже мой, сега това хич не му се виждаше смешно; пародията
на “Хиавата” от Хенри Мейо с разместените стихове също не беше смешна, макар
че преди само като я чуеше, избухваше в кикот, лицето му почервеняваше и едва
успяваше да си поеме дъх; “От дълбоките морски дълбини, от дълбоките морски
дълбини, придойде могъщият…”, не, не беше смешно; изобщо не му ставаше смешно.
Е, тогава просто щеше да се разсмее насила, щеше да се престори, да се направи
на актьор, ха ха ха! Боже Господи, колко бе трудно това най-лесно нещо на света,
та той дори не можеше да се засмее.

Накрая все пак успя да се насили, макар и скован от срам и погнуса. Страхуваше
се да я погледне в очите и затова се извърна към часовника на стената и се опита
да продължи да се смее; истинска лудост бе да помолиш едно момче да се смее
цял час ей така, да го умоляваш да се смее без причина. Но той щеше да го направи,
може би нямаше да издържи цял час, но щеше да се постарае, най-малкото щеше
да опита. Гласът му бе странен, издаваше неискреността на смеха, но след малко
му стана истински смешно, комично и това го зарадва, вече можеше да се смее
истински; той се разсмя с обичайния си смях, с цяло гърло, с всичка сила; смееше
се на неискрения си смях и срамът отлиташе, тъй като този смях не бе неискрен,
а истински, празната класна стая ехтеше и всичко изглеждаше наред, всичко бе
прекрасно и бяха изминали цели две минути.

Изведнъж се сети за други смешни неща, града, разхождащите се по улиците хора,
които се опитваха да изглеждат важни, но него не можеха да заблудят, той знаеше
колко струват те всъщност, ако и да говореха непрестанно за големите си успешни
сделки; сети се за свещеника в презветарианската черквица, как се молеше неискрено
“О, Боже, да бъде волята ти”, а никой не вярваше на молитвите му; важните клечки
с големите коли, кадилаци и пакарди, които обикаляха из покрайнините, сякаш
имаше къде да отидат; концертите на открито – всички тези преструвки го накараха
да се разсмее истински; по-големите момчета, които тичаха разгонени след момичетата,
трамваите, които по цял ден обикаляха из града с не повече от двама пътника,
и те бяха смешни, големи трамваи, в които се возеха само една възрастна дама
и мустакат мъж; той се смееше, докато не се задъха и лицето му не почервеня,
изведнъж усещането за срам изчезна напълно, той се смееше и гледаше госпожица
Уисиг в очите и тогава, бам, очите й се насълзиха. Боже Господи, та той не се
смееше на нея. Той се смееше на всички онези глупаци, на глупавите неща, които
те вършеха ден след ден, на цялата тяхна неискреност. Отвратителна история!
Той постоянно се мъчеше да постъпи правилно, а винаги се получаваше обратното.
Защо ставаше така? Как се чувстваше тя вътре в себе си, в онези кътчета, които
пазеше скрити? Та той се бе смял заради нея, не за собствено удоволствие, а
сега тя трепереше, от очите й капеха сълзи, лицето й бе разкривено от болка,
но той не спираше да се смее, тласкан от гнева, копнежа и разочарованието в
сърцето си; смееше се на всички жалки неща на този свят, нещата, за които добрите
хора плачеха: бездомните кучета по улиците; шибаните с камшик уморени коне,
които се препъваха; смачканите хорица, принудени да се свиват вътре в себе си
от жестоките дебелаци, на които дори и душите им бяха затлъстели и надути; мъртвите
малки птички на крайбрежната алея; царящите навсякъде неразбирателства, вечните
конфликти, нещата, които превръщаха човека в недоволен, злобен израстък; в смеха
му се промъкна гняв, от очите му напираха сълзи. Двамата в празната класна стая,
оголени в своята самота и усещане за изгубеност, бяха като брат и сестра, които
мечтаят за чист и порядъчен живот, копнеят да споделят истината на другия, а
въпреки това, по някакъв начин, се чувстват отчуждени, далечни и сами.

Чу как младата жена едва потисна риданието си и изведнъж всичко се сгромоляса,
той се разплака, искрено и невъздържано, плачеше като бебе, плачеше все едно
се е случило нещо непоправимо; той оброни глава върху чина, гърдите му се спускаха
и издигаха учестено, ако винаги щеше да е така, то той не искаше да живее, предпочиташе
да е мъртъв.

Не знаеше колко време е плакал, но изведнъж осъзна, че вече нито плаче, нито
се смее и че в стаята цари пълна тишина. Никога в живота си не бе изпитвал по-голям
срам. Страхуваше се да вдигне глава и да погледне учителката си. Беше отвратително.

– Бен?

Гласът бе спокоен, тих, тържествен, как би могъл да я погледне отново?

– Бен?

Той вдигна глава. Очите й бяха сухи, лицето й искреше красиво и озарено.

– Избърши си очите, моля те. Имаш ли кърпичка?

– Да.

Избърса сълзите и си издуха носа. Каква отврат цареше на земята. Колко мрачно
и потискащо бе всичко.

– На колко години си, Бен?

– На десет.

– Какъв искаш да станеш? Имам предвид като…

– Не знам.

– А баща ти с какво се занимава?

– Шивач е.

– Харесва ли ти тук?

– Предполагам.

– Имаш ли братя, сестри?

– Трима братя и две сестри.

– Мислил ли си да заминеш някъде? За друг град?

Беше невероятно как разговаряше с него като с голям човек, как проникваше в
тайните му.

– Да.

– Къде?

– Не знам. Може би за Ню Йорк. Или пък за родината.

– Родината?

– Милано. Баща ми е оттам.

– Аха.

Искаше да я разпита за нея самата, откъде идва, накъде отива; искаше да е голям
и възрастен, но се страхуваше. Тя отиде до гардероба, извади палтото, шапката
и чантичката и започна да се облича.

– От утре вече няма да идвам. Госпожица Шорб оздравя. Заминавам си.

Новината го натъжи, но не се сещаше какво да каже. Тя стегна колана на палтото,
сложи си шапката и се усмихна, Боже Господи, какъв свят, първо го накара да
се смее, после го разплака, а сега и това. Щеше да се чувства толкова самотен
без нея. Къде отиваше? Щеше ли да я види някога отново?

– Можеш да си тръгваш, Бен.

Той се взираше в нея, не искаше да си ходи, искаше да остане и да продължи
да я гледа. Изправи се бавно и отиде до гардероба да си вземе кепето. Приближи
се до вратата, прилошаваше му от самота, обърна се да я погледне за последен
път.

– Довиждане, госпожице Уисиг.

– Довиждане, Бен.

Побягна с всички сили през двора на училището, а младата учителка остана на
вратата да го изпрати с поглед. Той не знаеше какво да си мисли, знаеше само,
че изпитва тъга и че го е страх да се обърне да види дали тя го гледа. Ако побързаше,
можеше да настигне Дан Сийд и Дик Коркоран и останалите момчета, можеше да пристигне
навреме да хване заминаването на товарния влак. Така или иначе, никой нямаше
да разбере. Никой нямаше да узнае какво се бе случило, как той се бе смял и
плакал.

Не спря да си поеме дъх, докато не стигна до релсите на Южната тихоокеанска
линия, но там момчетата вече ги нямаше, влакът също бе заминал. Той се отпусна
уморено под един евкалипт. Нищо не беше както трябва в целия свят.

И той заплака отново.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================

© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.

Advertisements

11 Коментари to “смях и плач”

  1. Lady_Marmalade said

    Тази тема ми напомня за случка от ученическите ми години.С моята най-добра приятелка бяхме чели някъде,че смехът удължава живота.И така ние двечките,решихме да практикуваме Усмивко-Терапия 🙂 вървяхме си по улиците,поздравявахме непознати хора и им се усмихвахме.Интересно обаче „даскалите“ не ни разбраха особено.по време на изпитване или контролно ние си се усмихвахме и усмихвахме.Някрая решиха че нещо не ни е наред и ни пратиха да говорим с психоложката 🙂
    колко странно нали….сега тази случка ме навява на мисалта,че дори и човек да се опитва да е позитивен,все от някъде му резват крилцата или веднага го взимат за ненормален….

  2. Val said

    Да, смехът наистина удължава живота – влияе положително върху сърцето и кръвното налягане, разтваря бронхите и обновява запасите от кислород … но за усмивката – за нея знам само, че отваря много врати… 🙂

  3. Mari-ana said

    😀 Вероятността да се смееш често, е правопропорционална на броя на усмивките.
    Разказът е много хубав, Val. Аз, лично смятам, че смехът и плачът трябва да вървят ръка за ръка – да умееш да правиш и двете. Казвам го, защото познавам хора, които по някакви причини ги подтискат. Вместо да се смеят, се усмихват. И смятат плача за проява на слабост. Точно те се нуждаят от тази терапия без медикаменти.:)

  4. ѣрен said

    Прекрасен разказ! Благодаря, че го пусна тук 😉

  5. Val said

    🙂 Ами… импулсивно решение беше, радвам се че ви хареса! 😉

  6. vilford said

    Koлко сърцераздирателно тъжно! А защо на нас възразстните ни изглежда съвсем нормално да подправяме емоциите си?!

  7. Абе за плача не знам, но смехът може да се контролира по един почти магичен начин. Когато ти е кофти достатъчно е да разтеглиш устни в усмивка и мозъкът ти само вследствие на тази гримаса започва да произвежда ефедрини. Няма значение дали го правиш нарочно или спонтанно. И след минута наистина започва да ти се усмихва 🙂 Много хубаво упражнение 🙂

  8. Mari-ana said

    Съвсем подходящо да го напиша тук. 😛 Та, Val, wordpress-а много те харесва, и явно те смята за изключително благонадеждна. Пуснал е два твои, еднакви коментара. Разсмя ме тоя уърдпрес. 😀 Между другото, и мен явно смята за такава. Онзи ден беше пуснал два еднакви, мои коментара при Astilar. 😉 Смях, смях… Само да не ни докара после до плач. 😆

  9. Val said

    @ vilford: чак пък сърцераздирателно?? 😉
    нормално е и деца и възрастни да прикриват (a не да подправят – т.е. да заменят с друг вид) емоциите си в някои ситуации – иначе току-виж обидят някого… без да искат.
    Много актьори ползват метода на Станиславски, за да постигнат ефекта на „реални“ емоции в играта си…

    @ Размисли: не знаех за това упражнение. 🙂 Когато ми е кофти, плача и ми минава много бързо. 🙂

    @ Мари-ана: понякога се получава това с коментарите (исках да коригирам правописни грешки в момента на изпращането, затова така стана – не, че съм някаква специална Любимка на уърдпреса… 🙂 ).

  10. Разказът наистина е хубав, защото е много истински. Не бях го чел, благодаря!
    Много сте права в разсъжденията си за смеха и плача, Val! – това ваистина са клапи за изпускане на психичното напрежение. Душевният ни свят е много разширен, в него се трупа много „отвън” с цялата си тежест и преживявания. Отдавна е престанал да бъде „аз” и мимолетни неща на мига. Ние не само приемаме, но и се вживяваме в чуждия душевен живот, помним и „преиграваме” чужди „пиеси“ – в това отношение наистина сме „върха на веригата”. Без смях (и усмивка, тя е „минисмях”) и плач сме загубени – собствената ни душа е застрашена от чужди преживявания. В буквалния смисъл – нали знаете „таеше всичко в себе си и не издържа”…
    Впрочем и науката вече е наясно – по света съществуват даже училища, в които мъжете се учат да плачат (защо хората са решили, че плачът е израз на слабост и съответно не прилича на мъжете, един Бог знае!).

  11. Val said

    Благодаря Ви от сърце за хубавия коментар, Графе!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: