Стотици светлини и още повече хора, всички са толкова истински, излъчват топлина и уют. Стотици светлини, които сякаш всеки момент ще бъдат погълнати от огромната паст,зейнала някъде между безкрайното небе и планината, докато мракът завива земята, а вятърът шепне„лека нощ”. Струва ми се добър завършек на деня.
Има някаква магия – хората са едни и същи, а светлинките винаги са различни. Дори софийските ми се сториха променени последния път, когато ги съзерцавах от прозореца на влака, на връщане от Пловдив. Има и още нещо, едно странноплашещо чувство, което те обзема, когато гледаш проблясващите точици продължително – усещаш как те викат… как наистина можеш да избягаш там, в уюта и топлината, да имаш собствена светлина като всички тях. Плашещо, защото можеш да постигнеш това и без помощта на електричество.
Hundreds of lights and even more people, all so real, radiating warmth and cosiness. Hundreds of lights that look as if they could be swollen any moment by the void that lies hidden between the gaping jaws of the endless sky and mountain, just as darkness falls to wrap the Earth while the wind whispers „good night“. It sounds to me like a decent end of the day.
There is a kind of magic – people are still the same, yet lights are always different. Even the Sofia ones seemed somehow altered when I last gazed at them, contemplating, through the Plovdiv train window, on the way back home. There is also that other thing: the bizarre and spooky feeling that overwhelms you as you continuously watch the twinkle of the dots – you can sense them summoning you… tempting you to run away and hide there, inside the warmth and cosiness, only to start glowing with your own light, just like them… Spooky, since you realize you can do it without the help of electricity.
Размиващо се съзнание. Трус. И още един, по-силен, но успокояващ. Остатъчните вибрации продължават, чужди и далечни и въпреки това принадлежат на моята същност, понедоколкото сетивата могат да й позволят да притежава. Трус. Монетата подскача, започва бавно да се търкаля на границата между деня и нощта, преминава хиляди пъти от всяка страна, завърта се за последно и остава на ръба си. На мястото, където Земята не се върти всичко е възможно.В човешката душа. Затворена, гладка, полирана и няма ключалка, а някак си някой успява да влезе. И да излезе. И да остане. И винаги да е там. Или навсякъде. Докато монетата вече не стои на ръба си, а Земята се върти.
Blurred consciousness. A tremor. And another one, much harder, yet so soothing. The echoing vibrations still continue, far and foreign, even though belonging to my very self, for as long as my senses would allow it. A tremor. The coin bounces in a toss, then lands down, rolling on the line between the night and day, crossing it a thousand times, then makes one final revolution and freezes there – on its rim. Right onto that spot where the Earth does not revolve and everything is possible. Inside the human soul. Closed-up, sleek, and polished, and without a lock, though someone somehow does break in – to enter. And then leave. And stay. And be there, always. Or also everywhere. Just as the coin no longer poses on its rim, and the Earth goes round, and round, and round.
Луфата е прекрасно нещо – леко груба, и все пак е странно приятна на допир, когато я прокарваш мокра по кожата си. Обичам да се трия с луфа, когато се къпя. Меко стържеща. Олющва кирта, а с нея – и лошите ми мисли… Поне при мен е така: става ми по-леко и на тялото, и на душата.
Предпочитам банята с луфа, пред забиването на нокът, както съветва упражнението по-долу. 🙂 Пък и… щом са накриво гвоздеите в подковата, едва ли ще имам голям успех с ноктите, особено ако има и болка (дори на диети не издържам! слаб характер, уви!). 😉
Хм, гледам си ноктите – май ще трябва да ги изпиля!
И така, 2-и участник в експерименталната „рубрика“ TRANSLITERA – с пожелание за една чудна баня с луфа 🙂 !
Представям ви текста на Лейди М.
The luffa is a fascinating object – a little rough, yet strangely pleasant at touch as you press it soaked wet against your skin. I love to rub my body with a luffa under the shower. Soft scratches. They peel off the grime and all bad thoughts go off with it… At least that’s how it works for me: it makes my body lighter, and my soul, too.
I prefer a luffa bath rather than digging my nail, as described in the exercise below. 🙂 Moreover… if my horseshoe nails go the wrong way when hammered, I cannot expect too much of а success with my finger nails, can I? Especially if there is pain involved (I cannot even keep a diet! Weak will-power, alas!) . 😉
Hm, taking a look at my nails now – I might have to use a key-file on them!
So, the 2nd presentation in my experimental „column“ TRANSLITERA – with best wishes for a lovely luffa bath 🙂 !
УПРАЖНЕНИЕТО ПО ЖЕСТОКОСТ
Винаги когато мисъл, смятана вредна за самия теб, мине през главата ти – ревност, самосъжаление, любовна мъка, завист, омраза и т.н., – направи следното:
Забий нокътя на показалеца си в основата на нокътя на палеца. Нека болката бъде силна. Съсредоточи се върху нея – тя отразява във физически аспект страданието, което изпитваш в духовно отношение. Намали натиска единствено, когато мисълта излезе от главата ти.
Повтаряй го колкото е необходимо, дори да е много често. Докато мисълта те напусне. Тя ще се връща при теб все по-рядко, а накрая ще изчезне напълно. Стига да не преставаш да забиваш нокът всеки път, когато се връща.
Whenever a thought you consider harmful crosses your mind, such as: jealousy, self-pity, love torments, envy, hatred, etc. – you should do the following:
Dig the nail edge of your forefinger into the nail base of your thumb. Press to let the pain go sharp. Concentrate on this sensation – it reflects the physical aspect of the suffering you endure on a spiritual level. Reduce the strength of pressing only if you are sure the thought is off your mind.
Repeat this procedure as many times as it takes, albeit very frequently. Until you know the thought has left for good. The more you do so, the rarer it will return, until it has disappearsed completely. That is, if you keep digging your nail each time the thought comes back to mind.
Е, започвам новата експериментална ‘рубрика’ – „lost in translation„, (категория TRANSLITERA), в която смятам да представям свои преводи и текстове на други блогeри, а това е първата публикация с нищожен опит за превод на френски… надявам се с с ваша помощ да прогресирам бавно, но славно. 🙂
Winnie the Pooh with a jar of bee-honey, on the threshold of an adventure. Мечо Пух с буркан от пчелен мед, на прага на приключение.
„Just How do you do it, Pooh?“
„Do What?“ asked Pooh.
„Become so Effortless.“
„I don’t do much of anything.“
„But all those things of yours get done.“
„They just sort of happen.“
„Как точно става, Пух?“
„Става Какво?“ попита Пух.
„Да правиш всичко Без усилие.“
„Никак не се старая за това.“
„Но всичко, което правиш, се получава.“
„Просто някак си се случва.“
„Juste Comment ça va cela, Pooh?“
„Que est-ce qui va?“ a demandé Pooh.
„Devenir si Sans effort.“
„Je ne fais pas rien pour cela.“
„Mais toutes ces choses tes sont accomplies.“
„Ils juste d’arrivent comme cela.“
А ето и виновника за този пост:
Вече получих разрешението му в коментар 5 към страницата за гвоздея и пристъпвам направо към действие: представям ви текста Just на Ранд – заглавието и идеята ми напомниха за горното откъсче от любимата книжка „The Tao of Pooh“ на Бенджамин Хоф. Отначало се бях амбицирала да преведа текста на френски, но се оказа твърде сложно за мен на този етап 😦 , затова пък го преведох на английски 😛 – надявам се поне на него да послужи, защото сподели, че заляга над езика на Албиона…
Ако имате забележки по превода на по-горния или следващия текст, или желание да се включите на друг език, ДАВАЙТЕ или както казава Ранд: „Ами… Хайде.“ Сърдечно благодаря! 🙂
If you have any comments on the translation above or the text that is to follow, or you simply feel like joining the thread in another language, GO AHEAD, as Rand advises. 😉 Thanks a bunch!
–––––––––––––––––––-
Just – автор: Ранд
Настроенията, че и желанията, имат очарователния навик да се преобразяват за някакви си минутки. Понякога преминават от едно състояние в диаметрално противоположното си такова, понякога се променят мъничко, заради разни си там конкретни събития. А в определени случаи, човек пожелава да се остави на течението, позволявайки на живота просто да се „случва”. В такива моменти е нужно някой да каже простичките думи „Ами… хайде.”
Така де, P.I.F. може и да звучат страхотно unplugged, но нощна София е приказна, огромна и има толкова много неща за разглеждане (особено в такава приятна компания) – архаичните сгради, които вече се срутват прилично често, градинките, белите кученца и разните улични изложби с мъничките тъжни азиатчета, които искат да кажат просто “I miss you”. И чикитос/чикитас, и арболес…
Е, липсата на шоколад и осъзнаването колко много съм забравил испанския, успяха да ме депресират a little bit. Хм, за последното излъгах. 🙂
––––––––––––––––––––
Just – English version: Val
Moods, and even desires, possess the fascinating habit to transform in less than a couple of minutes. Sometimes they alternate – from one state into its diametrical counterbalance – and sometimes change just a tiny bit, due to a variety of insignificantly particular events. At certain moments you just wish to let go and drift away with the flood, simply allowing life to “happen”. When such instances occur, it takes someone to say the plain words of “Well… Go ahead.”
To cut a long story short, П.И.Ф. might well sound great unplugged, yet Sofia at night is like a fairy tale, huge and offering so much to see (especially in such a pleasant company) – archaic buildings that have recently began collapsing quite regularly, occasional park areas, white poodle-doggies, and numerous street exhibitions with little sad Asians, who just crave to say “Que je vous manque”. Also, chicitos/chicitas and àrboles…
Well, I admit the lack of chocolate and the sudden flash of how much I have forgotten my Spanish sort of depressed me un petit peau. Ehhr, I guess I lied about that last. 🙂
Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.
Калиграфията винаги ме очаровала с изяществото си – в училище губех нишката на урока по литература и се отплесвах в изучаване на ръкописа и на сложните плетеници в розетите и в орнаментите. Не ви ли приличат на заклинания, тайни лабиринти, или кодове? Е, признавам, любопитството ми към загадки понякога ме кара да ги търся навсякъде. 😛
Съзерцавам изкусно украсената начална буква и си представям подострено перо: съсредоточено и едновременно с това ужасно леко в ръката на калиграфа, внимателно потапяно в мастилницата, обмислящо всеки детайл в орнамента и… прехласнато пред текста. „Несъмнено е бил очарован“, казвам си, „как иначе ще създаде това изящество?“ Порових се в нета и открих ето това добре забравено от мен слово на Екзарх за най-прекрасното творение:
„Като виждам небето, украсено със звездите, слънцето, месеца, земята — с треви и дървета, морето — изпълнено с всякакви риби. . . и като стигнах до човека, като че от учудване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която да обхваща цялата земя и по-високо от земята да се издига. Къде ли е закрепен този ум? И как той излиза от тялото и преминава през различни обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и месеца, и през всички звездни пояси, през ефира и всички небеса и в същото време той се намира в своето тяло? На какви ли крила той излита? По кой ли път лети? Не мога да разбера. Само това зная да кажа с Давида: Дивно е за мене твоето знание; то е силно, не мога да му се противопоставя. . .”
Дали не е имал предвид именно творческите заложби на разума ни? (Как мислиш, Графе? А ти, ѣрен?) Както и да е, май взех да се отплесвам в друга посока, а исках да опиша калиграфията като усещане. 🙂
Правела съм няколко опита да „рисувам“ текст (собствен или чужд) по начин, който да отразява моя прочит на съдържанието: не съм имала особен успех. Перото ми често бе припряно, не се упражнявах достатъчно, исках веднага да се получи… и въпреки това провалите не намаляваха удоволствието от самото писане. 🙂
Понякога се чудя дали калиграфите не добавят нещичко от себе си към текста? (Съдя от опит – преводачите със сигурност са изкушени от мъъъничко по-голяма доза съ-авторството!). За всеки уважаващ се творец е доста важно какво усещане ще предизвика…
Знам, че е всеизвестно, ала все пак > Ето бегъл пример за това как шрифтът въздейства върху възприятието:
Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?
Всъщност, според Уикипедия, корените на думата идват от гъцките κάλλος (калос: „красота“ ) + γραφή (графи: „писане“). Все си мисля, че названието на това изкуство не е простата интерпретация ‘красиви букви’. Вярвам, че е по-скоро възторг от ‘красиво написано’, т.е. от смисъла на текста. Е, не съм изучавала етимология, но и не мисля да проверявам дали е романтична заблуда – мое си е това усещане за калиграфията и пò си ми харесва. 🙂
Дойде ми наум да изровя от нета следния пасаж от „За буквите“:
И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той – по гръцките. Първата буква у евреите е „алеф“, което ще рече „учение“. Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се“ – това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа“. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето „алфа“, което значи на гръцки „търси“ вместо „търси учение“. Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“.
С риск да стана смешна ще кажа, че моят прочит точно в този момент е следният: създаването на азбуката ни по същността си е калиграфия – естетически препис на нещо много хубаво (има ли по-красиво от това да можеш да общуваш с даден код: да предаваш чувства, мисли, емоции и да те разбират?) и едновременно с това съ-авторство при поднасянето му пред онези, заради които се създава. Ако продължа с интуитивната интерпретация на „алеф“, мога да стигна дори до там, че красотата на буквите е именно в ръкописното им изписване: да станат инструмент на „учението“… как да твориш. 😉
За най-сполучливия опит да „калиграфирам“ свое послание вече съм споменавала тук. Преди повече от пет или шест години узнах, че една приятелката се изнася на квартира. Искаше ми се да й пиша, да я подкрепя в начинанието. Така че отидох на гости у познат американец, който живо се интерисуваше от калиграфия, и с малко напътствия и помощ от негова страна нарисувах костенурка, която се мести заедно с корубката си и въздъхва облекчено: „Слава богу, че не ми се налага да пренасям покъщнина“. Така и не помня дали го изпратих и дали беше получено това послание, но преживяването покрай създаването му беше чудесно – от подбора на перодръжката, избора на мастило и подходяща хартия, та чак до капките вода върху определени зони с цел да се постигане water colour effect… Получи се магията, както и в това видео (направих превод от английски) за поезията, калиграфията и анимацията (друга позабравена моя мечта):
Lively shadows dance among green arbors on a long summer’s day.
Dragonflies and Koi play joyfully and gay.
The water ripples and the lotus sways,
Еvoking an endless fragrance reminding us of summer’s way.
* * *
Игриви, сенките танцуват в зеленина на дълъг летен ден,
а водни кончета и златорибки плуват в мек захлас.
Две езерни вълни се гонят и лотос тихо се люлее в техен плен –
разнася своето ухание със спомена за летен смях.
* Ако не бях толкова нетърпелива по природа, щях да обмисля по-сериозно дали да не започна да се занимавам с калиграфия. Дали да не опитам отново?
Обичам да я пея в караоке бар (английската версия на Франк Синатра).
Ето и оригиналът в изпълнение на Жоао Жилберто:
Olha que coisa mais linda
mais cheia de graça
É ela menina que vem e que passa
nun doce balanço, caminho do mar…
Moça do corpo dourado, do sol de Ipanema
O seu balançado é mais que un poema
é a coisa mais linda
que eu já vi passar…
Ah! Porque estou tão sozinho
Ah! Porque tudo é tão triste
Ah! A beleza que existe
A beleza que não é só minha
que também passa sozinha
Ah! Se ela soubesse
que quando ela passa
o mundo sorrindo
se enche de graça
e fica mais lindo
por causa do amor
por causa do amor
por causa do amor
* * *
Ето и изпълнението на Аструд Жилберто (моя любима версия):
–
Tall and tan and young and lovely
the girl from Ipanema goes walking
and when she passes
each one she passes
goes „Ahhh!“
When she walks she’s like a samba
that swings so cool and sways so gently
that when she passes
each one she passes
goes „Ahhh!“
Oh, but he watches so sadly
How can he tell her he loves her?
Yes, he would give his heart gladly.
But each day when she walks to the sea
she looks straight ahead
not at he.
Tall and tan and young and lovely
the girl from Ipanema goes walking
and when she passes
he smiles
but she doesn’t see.
She just doesn’t see.
No, she doesn’t see….
Il est après le minuit, encore je n’ai pas besoin de dormir.
Je réfléchis à la mer et aux moules. Les moules qui gardent un univers entier bien caché dans le grain simple qui reste calmement ont câliné dans leurs plis de cape.
* * *
It’s long past midnight, yet I do not feel like sleeping.
I ponder on the sea full of mussels. Mussels that keep a whole universe well hidden in the simple grain quietly cuddled in their mantle folds.
* * *
Отдавна мина полунощ, а аз все още не заспивам.
Мисля за морето и за мидите. Мидите, които пазят цяла една вселена, умело скрита в семпла песъчинка, тихо сгушила се в гънките на мантията им.
* * *
Давно уже полночь, однaко я не чувствую потребность спать.
Я размышляю над морем и мидиями. Мидии держат целую вселенную хорошо скрытой в простом зерне, которое они спокойно обнимают в сгибах мантии.
Подковата ми дрънка, йееее! My horseshoe jabbers - wow!
This is 
Луфата е прекрасно нещо – леко груба, и все пак е странно приятна на допир, когато я прокарваш мокра по кожата си. Обичам да се трия с луфа, когато се къпя. Меко стържеща. Олющва кирта, а с нея – и лошите ми мисли… Поне при мен е така: става ми по-леко и на тялото, и на душата.
Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.
Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?
подковата на жабата - the frog's horseshoe 