the twinkle

Трето посещение на Ранд в гостната ми Тranslitera:

Rand‘s third visit to my Translitera Guest Room:

One More Soul To The Call

(original text by Rand)

Стотици светлини и още повече хора, всички са толкова истински, излъчват топлина и уют. Стотици светлини, които сякаш всеки момент ще бъдат погълнати от огромната паст, зейнала някъде между безкрайното небе и планината, докато мракът завива земята, а вятърът шепне „лека нощ”. Струва ми се добър завършек на деня.

Има някаква магия – хората са едни и същи, а светлинките винаги са различни. Дори софийските ми се сториха променени последния път, когато ги съзерцавах от прозореца на влака, на връщане от Пловдив. Има и още нещо, едно странно плашещо чувство, което те обзема, когато гледаш проблясващите точици продължително – усещаш как те викат…  как наистина можеш да избягаш там, в уюта и топлината, да имаш собствена светлина като всички тях. Плашещо, защото можеш да постигнеш това и без помощта на електричество.

One More Soul To The Call

(English variant by Val)

Hundreds of lights and even more people, all so real, radiating warmth and cosiness. Hundreds of lights that look as if they could be swollen any moment by the void that lies hidden between the gaping jaws of the endless sky and mountain, just as darkness falls to wrap the Earth while the wind whispers „good night“. It sounds to me like a decent end of the day.

There is a kind of magic – people are still the same, yet lights are always different. Even the Sofia ones seemed somehow altered when I last gazed at them, contemplating, through the Plovdiv train window, on the way back home. There is also that other thing: the bizarre and spooky feeling that overwhelms you as you continuously watch the twinkle of the dots – you can sense them summoning you… tempting you to run away and hide there, inside the warmth and cosiness, only to start glowing with your own light, just like them… Spooky, since you realize you can do it without the help of electricity.