the twinkle

Трето посещение на Ранд в гостната ми Тranslitera:

Rand‘s third visit to my Translitera Guest Room:

One More Soul To The Call

(original text by Rand)

Стотици светлини и още повече хора, всички са толкова истински, излъчват топлина и уют. Стотици светлини, които сякаш всеки момент ще бъдат погълнати от огромната паст, зейнала някъде между безкрайното небе и планината, докато мракът завива земята, а вятърът шепне „лека нощ”. Струва ми се добър завършек на деня.

Има някаква магия – хората са едни и същи, а светлинките винаги са различни. Дори софийските ми се сториха променени последния път, когато ги съзерцавах от прозореца на влака, на връщане от Пловдив. Има и още нещо, едно странно плашещо чувство, което те обзема, когато гледаш проблясващите точици продължително – усещаш как те викат…  как наистина можеш да избягаш там, в уюта и топлината, да имаш собствена светлина като всички тях. Плашещо, защото можеш да постигнеш това и без помощта на електричество.

One More Soul To The Call

(English variant by Val)

Hundreds of lights and even more people, all so real, radiating warmth and cosiness. Hundreds of lights that look as if they could be swollen any moment by the void that lies hidden between the gaping jaws of the endless sky and mountain, just as darkness falls to wrap the Earth while the wind whispers „good night“. It sounds to me like a decent end of the day.

There is a kind of magic – people are still the same, yet lights are always different. Even the Sofia ones seemed somehow altered when I last gazed at them, contemplating, through the Plovdiv train window, on the way back home. There is also that other thing: the bizarre and spooky feeling that overwhelms you as you continuously watch the twinkle of the dots – you can sense them summoning you… tempting you to run away and hide there, inside the warmth and cosiness, only to start glowing with your own light, just like them… Spooky, since you realize you can do it without the help of electricity.

смях и плач

Графът начена една тема – „Шегa и Подигравкa„, която ме подсети за нещо, отдавна занимаващо мислите ми: смехът и плачът са най-трудно контролируемите ни реакции. Смейте се, ако щете, но подозирам, че точно те са инстинктивни телесни проявления на душата,  опосредствани чрез съзнанието и мозъка. Обзема ни смях (понякога до сълзи!) при вида на „несъвпадение“, т.е. необичайност, която някак разпознаваме като неискрена, ненавременна, несполучлива или глупава – поне спрямо разбиранията си. Така, чрез смеха, сякаш ни се иска да я коригираме или поне да дадем сигнал на околните, че сме „в час“ относно това що е добро и що е зло или по-скоро кое е „правилно“ и „неправилно“ за нас… Неслучайно смехът и плачът се считат за идеалната терапия без медикаменти. Те са катарзисни състояния – пречистват психиката (душата), но и… организма (тялото). Смехът, оказва се, действа благотворно върху сърцето и белите дробове, а плачът (1. рефлекторен – вследствие на попаднала в окото частица и 2. емоционален – от чувства) е здравословен за ретината.

Сълзите съдържат енцефалин, свързван с ендорфините (болкуспокояващи морфино-подобни вещества), пролактин (хормон-регулатор на лактацията в млечните жлези и генератор на сексуално удоволствие при оргазъм), аденокортикотропен хормон и антибактериални аминокиселини. Странно е, че няма обяснение защо нито едно друго живо същество на земята, освен човека, не може да плаче от чувство на щастие или тъга (а животните изпитват чувства – мимиките, изследвани от Дарвин, го доказват)… Нещо повече –  именно „емоционалният“ вид плач е с химически състав, който съдържа големи количества от гореизброените хормони… Базисните сълзи (за овлажняване на ретината) и рефлекторните сълзи (за отмиване на попаднали в ретината вещества и частици) нямат толкова богат химичен състав или са с по-скоро антибактериален ефект…

подарък за всички, които по празниците обичат да се смеят, а могат също и да плачат от радост или тъга:

СМЯХ

Уилям Сароян

web

– Искате да се смея?

Не се чувстваше добре, беше му самотно в празната класна стая, всички момчета
си бяха тръгнали към дома, Дан Сийд, Джемс Мисисипо, Дик Коркоран и останалите
сега крачеха покрай релсите на Южната тихоокеанска линия, смееха се и играеха,
а той стоеше затворен тук, замаян от безумната заповед на госпожица Уисиг.

– Да.

Жестоките устни, треперенето, погледът, жалката меланхолия.

– Но на мен не ми е смешно.

Колко странно беше всичко, целият свят, как странно се извъртаха нещата.

– Смей се!

Нарастващото напрежение, нейната скованост, нервните движения на тялото и ръцете
й, студът, който излъчваше, погнусата в кръвта му.

– Но защо да се смея?

Защо? Всичко се бе объркало, всичко бе жестоко и грозно, приклещеното, хванато
в капан, съзнание, без смисъл, без значение.

– За назидание. Разсмя се в час, а сега за наказание ще се смееш цял час сам,
абсолютно сам. Побързай, вече минаха четири минути.

Това беше отвратително, нямаше нищо забавно в задържането му след часовете
и в заповедта да се смее. Цялата тази идея беше безумна. На какво да се смее?
Човек не може просто ей така да се разсмее. Трябва да има нещо забавно, смешно,
комично. Толкова странно беше държанието й, начинът, по който го гледаше, изтънченото
коварство – всичко това го плашеше. Какво искаше от него? Познатата миризма
на училището, препарата за паркет, тебеширения прах, миризмата на мисълта за
разотишлите се по домовете си ученици; самота, тъга.

– Съжалявам, че се разсмях в час.

Цветето скланя главичка засрамено. Той съжаляваше, не блъфираше, наистина съжаляваше,
но не заради себе си, а заради нея. Тя беше млада, заместваше редовната учителка,
от нея се долавяше тъга, далечна и непонятна, идваше заедно с нея всяка сутрин,
а той се бе разсмял, беше толкова смешно – нещо, което бе казала, как го бе
казала, как се взираше във всички, как се движеше. Изведнъж избухна в смях и
тя се извърна към него, той срещна погледа й и за момент като че ли нещо невидимо
ги прикова един към друг, а после в очите й проблесна гняв, омраза. “Ще останеш
след часовете!” Не бе искал да се разсмее, просто така се случи, той наистина
съжаляваше, срамуваше се от постъпката си, мамка му!

– Времето тече. Започвай да се смееш.

Тя бе с гръб към него, изтриваше от дъската думите Африка, пирамидите, сфинкса,
Нил и годините 1865, 1914. Въпреки че беше с гръб, в класната стая
продължаваше да се усеща напрежение, подсилено от празнотата, увеличено като
под лупа, пречистено и прояснено; неговата съзнание и нейното съзнание, техните
тъги, сблъсъка между тях – защо? Той искаше да се държи приятелски; сутринта,
когато тя бе влязла в класната стая, той бе искал да се държи приятелски; веднага
бе усетил колко е странна, отнесена, защо се бе разсмял? Защо всичко се случваше
не както трябва? Защо точно той я бе наранил, след като от самото начало бе
искал да й е приятел?

– Не искам да се смея.

В гласа му тегнеше упорство и в същото време се усещаше хленч, срамен хленч.
С какво право тя се опитваше да унищожи едно невинно нещо? Той не бе искал да
е жесток; защо не можеше да го разбере? Започваше да намразва глупостта й, нейната
строга и упорита воля. Нямаше да се засмее, ако тя решеше, нека повикаше господин
Газуел да го нашиба с камшика, но той нямаше да се засмее отново. Онова беше
грешка. Не се бе разсмял нарочно, в онзи момент по-скоро му се плачеше; не го
бе направил нарочно. Щеше да издържи камшиците, как болеше само, но не беше
като това. И друг път го бяха налагали с камшик по задника, знаеше каква е разликата.

Е, нека го бичуваха, той бе готов. Вярно, от камшиците болеше, болката не изчезваше
с дни, усещаше я, като се сетеше, но въпреки това нека дойдеше господин Газуел
и го накараше да легне по корем – за нищо на света нямаше да се разсмее.

Тя седеше на бюрото и се взираше в него, изглеждаше сепната и смаяна от изблика
и в гърдите му отново се надигна жал към нея, жал, която замайваше главата и
преобръщаше стомаха му, защо се мъчеше толкова заради една обикновена заместничка,
учителка, която наистина харесваше, не стара и грозна даскалица, а симпатична
дребна девойка, която бе влязла наплашена още от самото начало?

– Моля те, разсмей се.

Какво унижение, не му заповядваше, а го умоляваше, молеше го да се засмее,
а на него изобщо не му беше смешно. Какво трябва да прави човек в такива случаи,
как да постъпи правилно, по собствена воля да стори нещо добро, а не да се остави
на случайността, заради която се получаваха такива лоши работи? Какво искаше
тя в действителност? Какво удоволствие щеше да изпита от смеха му? Колко глупав
бе този свят, странните чувства на хората, тяхната потайност, всеки човек заровен
дълбоко в себе си, всеки желае нещо, а получава друго, иска да даде едно, а
дава друго. Е, щеше да го направи. Щеше да се разсмее, но не заради себе си,
а заради нея. Дори и от това да му прилошееше, той щеше да се разсмее. Искаше
да узнае истината, да познае усещането. Тя не го караше да се разсмее,
а го молеше, умоляваше го да се разсмее. Не знаеше как ще се почувства,
но искаше да разбере. Насили се да се припомни някоя смешна история, но колкото
и да е странно, не се сети за нито една. А другите смешни неща, походката на
Ани Гран, например, Боже мой, сега това хич не му се виждаше смешно; пародията
на “Хиавата” от Хенри Мейо с разместените стихове също не беше смешна, макар
че преди само като я чуеше, избухваше в кикот, лицето му почервеняваше и едва
успяваше да си поеме дъх; “От дълбоките морски дълбини, от дълбоките морски
дълбини, придойде могъщият…”, не, не беше смешно; изобщо не му ставаше смешно.
Е, тогава просто щеше да се разсмее насила, щеше да се престори, да се направи
на актьор, ха ха ха! Боже Господи, колко бе трудно това най-лесно нещо на света,
та той дори не можеше да се засмее.

Накрая все пак успя да се насили, макар и скован от срам и погнуса. Страхуваше
се да я погледне в очите и затова се извърна към часовника на стената и се опита
да продължи да се смее; истинска лудост бе да помолиш едно момче да се смее
цял час ей така, да го умоляваш да се смее без причина. Но той щеше да го направи,
може би нямаше да издържи цял час, но щеше да се постарае, най-малкото щеше
да опита. Гласът му бе странен, издаваше неискреността на смеха, но след малко
му стана истински смешно, комично и това го зарадва, вече можеше да се смее
истински; той се разсмя с обичайния си смях, с цяло гърло, с всичка сила; смееше
се на неискрения си смях и срамът отлиташе, тъй като този смях не бе неискрен,
а истински, празната класна стая ехтеше и всичко изглеждаше наред, всичко бе
прекрасно и бяха изминали цели две минути.

Изведнъж се сети за други смешни неща, града, разхождащите се по улиците хора,
които се опитваха да изглеждат важни, но него не можеха да заблудят, той знаеше
колко струват те всъщност, ако и да говореха непрестанно за големите си успешни
сделки; сети се за свещеника в презветарианската черквица, как се молеше неискрено
“О, Боже, да бъде волята ти”, а никой не вярваше на молитвите му; важните клечки
с големите коли, кадилаци и пакарди, които обикаляха из покрайнините, сякаш
имаше къде да отидат; концертите на открито – всички тези преструвки го накараха
да се разсмее истински; по-големите момчета, които тичаха разгонени след момичетата,
трамваите, които по цял ден обикаляха из града с не повече от двама пътника,
и те бяха смешни, големи трамваи, в които се возеха само една възрастна дама
и мустакат мъж; той се смееше, докато не се задъха и лицето му не почервеня,
изведнъж усещането за срам изчезна напълно, той се смееше и гледаше госпожица
Уисиг в очите и тогава, бам, очите й се насълзиха. Боже Господи, та той не се
смееше на нея. Той се смееше на всички онези глупаци, на глупавите неща, които
те вършеха ден след ден, на цялата тяхна неискреност. Отвратителна история!
Той постоянно се мъчеше да постъпи правилно, а винаги се получаваше обратното.
Защо ставаше така? Как се чувстваше тя вътре в себе си, в онези кътчета, които
пазеше скрити? Та той се бе смял заради нея, не за собствено удоволствие, а
сега тя трепереше, от очите й капеха сълзи, лицето й бе разкривено от болка,
но той не спираше да се смее, тласкан от гнева, копнежа и разочарованието в
сърцето си; смееше се на всички жалки неща на този свят, нещата, за които добрите
хора плачеха: бездомните кучета по улиците; шибаните с камшик уморени коне,
които се препъваха; смачканите хорица, принудени да се свиват вътре в себе си
от жестоките дебелаци, на които дори и душите им бяха затлъстели и надути; мъртвите
малки птички на крайбрежната алея; царящите навсякъде неразбирателства, вечните
конфликти, нещата, които превръщаха човека в недоволен, злобен израстък; в смеха
му се промъкна гняв, от очите му напираха сълзи. Двамата в празната класна стая,
оголени в своята самота и усещане за изгубеност, бяха като брат и сестра, които
мечтаят за чист и порядъчен живот, копнеят да споделят истината на другия, а
въпреки това, по някакъв начин, се чувстват отчуждени, далечни и сами.

Чу как младата жена едва потисна риданието си и изведнъж всичко се сгромоляса,
той се разплака, искрено и невъздържано, плачеше като бебе, плачеше все едно
се е случило нещо непоправимо; той оброни глава върху чина, гърдите му се спускаха
и издигаха учестено, ако винаги щеше да е така, то той не искаше да живее, предпочиташе
да е мъртъв.

Не знаеше колко време е плакал, но изведнъж осъзна, че вече нито плаче, нито
се смее и че в стаята цари пълна тишина. Никога в живота си не бе изпитвал по-голям
срам. Страхуваше се да вдигне глава и да погледне учителката си. Беше отвратително.

– Бен?

Гласът бе спокоен, тих, тържествен, как би могъл да я погледне отново?

– Бен?

Той вдигна глава. Очите й бяха сухи, лицето й искреше красиво и озарено.

– Избърши си очите, моля те. Имаш ли кърпичка?

– Да.

Избърса сълзите и си издуха носа. Каква отврат цареше на земята. Колко мрачно
и потискащо бе всичко.

– На колко години си, Бен?

– На десет.

– Какъв искаш да станеш? Имам предвид като…

– Не знам.

– А баща ти с какво се занимава?

– Шивач е.

– Харесва ли ти тук?

– Предполагам.

– Имаш ли братя, сестри?

– Трима братя и две сестри.

– Мислил ли си да заминеш някъде? За друг град?

Беше невероятно как разговаряше с него като с голям човек, как проникваше в
тайните му.

– Да.

– Къде?

– Не знам. Може би за Ню Йорк. Или пък за родината.

– Родината?

– Милано. Баща ми е оттам.

– Аха.

Искаше да я разпита за нея самата, откъде идва, накъде отива; искаше да е голям
и възрастен, но се страхуваше. Тя отиде до гардероба, извади палтото, шапката
и чантичката и започна да се облича.

– От утре вече няма да идвам. Госпожица Шорб оздравя. Заминавам си.

Новината го натъжи, но не се сещаше какво да каже. Тя стегна колана на палтото,
сложи си шапката и се усмихна, Боже Господи, какъв свят, първо го накара да
се смее, после го разплака, а сега и това. Щеше да се чувства толкова самотен
без нея. Къде отиваше? Щеше ли да я види някога отново?

– Можеш да си тръгваш, Бен.

Той се взираше в нея, не искаше да си ходи, искаше да остане и да продължи
да я гледа. Изправи се бавно и отиде до гардероба да си вземе кепето. Приближи
се до вратата, прилошаваше му от самота, обърна се да я погледне за последен
път.

– Довиждане, госпожице Уисиг.

– Довиждане, Бен.

Побягна с всички сили през двора на училището, а младата учителка остана на
вратата да го изпрати с поглед. Той не знаеше какво да си мисли, знаеше само,
че изпитва тъга и че го е страх да се обърне да види дали тя го гледа. Ако побързаше,
можеше да настигне Дан Сийд и Дик Коркоран и останалите момчета, можеше да пристигне
навреме да хване заминаването на товарния влак. Така или иначе, никой нямаше
да разбере. Никой нямаше да узнае какво се бе случило, как той се бе смял и
плакал.

Не спря да си поеме дъх, докато не стигна до релсите на Южната тихоокеанска
линия, но там момчетата вече ги нямаше, влакът също бе заминал. Той се отпусна
уморено под един евкалипт. Нищо не беше както трябва в целия свят.

И той заплака отново.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================

© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.

silent scream

This is Rand‘s second visit – at my request, in the Translitera guest-room. I chose to present the text without any intro.

Tова е второто посещение на Ранд в гостната ми Тranslitera – по моя молба. Реших да представя текста без увод от мен.

Here it is (Ето го):

Ruled by secrecy

Размиващо се съзнание. Трус. И още един, по-силен, но успокояващ. Остатъчните вибрации продължават, чужди и далечни и въпреки това принадлежат на моята същност, поне доколкото сетивата могат да й позволят да притежава. Трус. Монетата подскача, започва бавно да се търкаля на границата между деня и нощта, преминава хиляди пъти от всяка страна, завърта се за последно и остава на ръба си. На мястото, където Земята не се върти всичко е възможно. В човешката душа. Затворена, гладка, полирана и няма ключалка, а някак си някой успява да влезе. И да излезе. И да остане. И винаги да е там. Или навсякъде. Докато монетата вече не стои на ръба си, а Земята се върти.

Ruled by secrecy

Blurred consciousness. A tremor. And another one, much harder, yet so soothing. The echoing vibrations still continue, far and foreign, even though belonging to my very self, for as long as my senses would allow it. A tremor. The coin bounces in a toss, then  lands down, rolling on the line between the night and day, crossing it a thousand times,  then makes one final revolution and freezes there – on its rim. Right onto that spot where the Earth does not revolve and everything is possible. Inside the human soul. Closed-up, sleek, and polished, and without a lock, though someone somehow does break in – to enter. And then leave. And stay. And be there, always. Or also everywhere. Just as the coin no longer poses on its rim, and the Earth goes round, and round, and round.

вяра или надежда?

Чудесна петъчна притча на Майк Рам! И все пак се питам:

Дали Бог не е по-скоро в надеждата, отколкото във вярата?

За жалост, ако тръгна по пътя а логиката, то трябва да призная, че има сред нас и такива, които искрено и безрезервно вярват в съществуването на Сатаната. Ала дали искрено се Надяват той да ги спаси в отчаяние или в беда?

15 минути

Толкова остват до тръгване за работа, а аз не спирам да си мисля за летящи колелета в небето….

silver horse-shoe

salvador dali’s „equestrian portrait of carmen bordiu-franco“, 1974

Silver horse-shoe

Whiteborn and my Soul

continue riding:

an eternal contest with the Time –

rivaled only

by eloquent Silence

locked inside the Desert’s mystic heart…

Sunny stream of Lightness passes through:

tickling sensation of my Mind

flirting with the heated sandy dunes…

Soul and Whiteborn vanish in a dash

leaving just a glimpse of

silver horse-shoe…

морето, морето…

любопитството – авантюризъм?

Знам, че е лудост, но не преставам да използвам вродената си склонност към любопитство като трамплин към почти наркотична зависимост от страстно влечение по нещо привидно ‘неприемливо’ и странно познато, ала задължително неясно – правя го с ентусиазъм, на който би завидял и най-ревностният фанатик… Трябва ли непременно да се срамувам от силата на въображението си и онази особена тръпка от предварително предвкусваното хедонистично усещане за живителна енергия, будеща и интелекта, и сетивата?

Прекрасно знам, че и при най-малък опит за реализация на влечението ‘треската’ може и да угасне мигновено… още по-лошо – може да пламне и да се превърне в мазохистично себеотрицание или социален и емоционалне проблем, да те направи outcast – жалък в очите на околните, но нали именно в това е красотата – да поемеш риска при подобна сила на самовнушението!

Да, страх винаги има, но той се преодолява лесно – помага безкрайно удобната за съзнанието формула, че рядко се случва блян да съвпадне с действителност. Особено ако има ситуация на преекспониране на ‘обективното себеусещане’ (ха, що за термин сътворих!) върху… мечтата за самия себе си. 😉

Не говоря само за сексуалното влечение като първооснова на всяко друго, макар то да е най-близко до ревностния фанатизъм. Подобна максима може да се приложи към амбицията за професионална реализация, към жаждата за слава във вид на творчески импулс и дори, ако щете – към брака и родителството, възприети като личностна реализация…

Винаги си позволявам да бленувам, ако ме грабне лудата страст – насладата от въображаемото! И без това е само в моята глава … поне докато не се реша на следващата стъпка. 🙂

Ида…

Ida Rentoul Outhwaite – unpublished illustration

 

За сетен път в безцветното

цветя насън открих.

Танцувахме тъй дълго.

 

Умората напук в дъжда умих

и музика дочух

да сипе тихомълком.

 

Прозорците затворих

без стъкла –

за вятъра пролуки.

 

Разроших мократа коса

през пръсти –

под капчука.

 

На ситен паяк от тавана

предложих свойто рамо –

за утеха.

 

„Здравей!” намигна той

и там остана

докато пих кафето.

 

Положих чело на ръка

и крак подвих под стола…

Неусетно.

 

Сънуваните чудеса

в стиха си да догоня

се зарекох.