Hey!

смях и плач

Графът начена една тема – „Шегa и Подигравкa„, която ме подсети за нещо, отдавна занимаващо мислите ми: смехът и плачът са най-трудно контролируемите ни реакции. Смейте се, ако щете, но подозирам, че точно те са инстинктивни телесни проявления на душата,  опосредствани чрез съзнанието и мозъка. Обзема ни смях (понякога до сълзи!) при вида на „несъвпадение“, т.е. необичайност, която някак разпознаваме като неискрена, ненавременна, несполучлива или глупава – поне спрямо разбиранията си. Така, чрез смеха, сякаш ни се иска да я коригираме или поне да дадем сигнал на околните, че сме „в час“ относно това що е добро и що е зло или по-скоро кое е „правилно“ и „неправилно“ за нас… Неслучайно смехът и плачът се считат за идеалната терапия без медикаменти. Те са катарзисни състояния – пречистват психиката (душата), но и… организма (тялото). Смехът, оказва се, действа благотворно върху сърцето и белите дробове, а плачът (1. рефлекторен – вследствие на попаднала в окото частица и 2. емоционален – от чувства) е здравословен за ретината.

Сълзите съдържат енцефалин, свързван с ендорфините (болкуспокояващи морфино-подобни вещества), пролактин (хормон-регулатор на лактацията в млечните жлези и генератор на сексуално удоволствие при оргазъм), аденокортикотропен хормон и антибактериални аминокиселини. Странно е, че няма обяснение защо нито едно друго живо същество на земята, освен човека, не може да плаче от чувство на щастие или тъга (а животните изпитват чувства – мимиките, изследвани от Дарвин, го доказват)… Нещо повече –  именно „емоционалният“ вид плач е с химически състав, който съдържа големи количества от гореизброените хормони… Базисните сълзи (за овлажняване на ретината) и рефлекторните сълзи (за отмиване на попаднали в ретината вещества и частици) нямат толкова богат химичен състав или са с по-скоро антибактериален ефект…

подарък за всички, които по празниците обичат да се смеят, а могат също и да плачат от радост или тъга:

СМЯХ

Уилям Сароян

web

– Искате да се смея?

Не се чувстваше добре, беше му самотно в празната класна стая, всички момчета
си бяха тръгнали към дома, Дан Сийд, Джемс Мисисипо, Дик Коркоран и останалите
сега крачеха покрай релсите на Южната тихоокеанска линия, смееха се и играеха,
а той стоеше затворен тук, замаян от безумната заповед на госпожица Уисиг.

– Да.

Жестоките устни, треперенето, погледът, жалката меланхолия.

– Но на мен не ми е смешно.

Колко странно беше всичко, целият свят, как странно се извъртаха нещата.

– Смей се!

Нарастващото напрежение, нейната скованост, нервните движения на тялото и ръцете
й, студът, който излъчваше, погнусата в кръвта му.

– Но защо да се смея?

Защо? Всичко се бе объркало, всичко бе жестоко и грозно, приклещеното, хванато
в капан, съзнание, без смисъл, без значение.

– За назидание. Разсмя се в час, а сега за наказание ще се смееш цял час сам,
абсолютно сам. Побързай, вече минаха четири минути.

Това беше отвратително, нямаше нищо забавно в задържането му след часовете
и в заповедта да се смее. Цялата тази идея беше безумна. На какво да се смее?
Човек не може просто ей така да се разсмее. Трябва да има нещо забавно, смешно,
комично. Толкова странно беше държанието й, начинът, по който го гледаше, изтънченото
коварство – всичко това го плашеше. Какво искаше от него? Познатата миризма
на училището, препарата за паркет, тебеширения прах, миризмата на мисълта за
разотишлите се по домовете си ученици; самота, тъга.

– Съжалявам, че се разсмях в час.

Цветето скланя главичка засрамено. Той съжаляваше, не блъфираше, наистина съжаляваше,
но не заради себе си, а заради нея. Тя беше млада, заместваше редовната учителка,
от нея се долавяше тъга, далечна и непонятна, идваше заедно с нея всяка сутрин,
а той се бе разсмял, беше толкова смешно – нещо, което бе казала, как го бе
казала, как се взираше във всички, как се движеше. Изведнъж избухна в смях и
тя се извърна към него, той срещна погледа й и за момент като че ли нещо невидимо
ги прикова един към друг, а после в очите й проблесна гняв, омраза. “Ще останеш
след часовете!” Не бе искал да се разсмее, просто така се случи, той наистина
съжаляваше, срамуваше се от постъпката си, мамка му!

– Времето тече. Започвай да се смееш.

Тя бе с гръб към него, изтриваше от дъската думите Африка, пирамидите, сфинкса,
Нил и годините 1865, 1914. Въпреки че беше с гръб, в класната стая
продължаваше да се усеща напрежение, подсилено от празнотата, увеличено като
под лупа, пречистено и прояснено; неговата съзнание и нейното съзнание, техните
тъги, сблъсъка между тях – защо? Той искаше да се държи приятелски; сутринта,
когато тя бе влязла в класната стая, той бе искал да се държи приятелски; веднага
бе усетил колко е странна, отнесена, защо се бе разсмял? Защо всичко се случваше
не както трябва? Защо точно той я бе наранил, след като от самото начало бе
искал да й е приятел?

– Не искам да се смея.

В гласа му тегнеше упорство и в същото време се усещаше хленч, срамен хленч.
С какво право тя се опитваше да унищожи едно невинно нещо? Той не бе искал да
е жесток; защо не можеше да го разбере? Започваше да намразва глупостта й, нейната
строга и упорита воля. Нямаше да се засмее, ако тя решеше, нека повикаше господин
Газуел да го нашиба с камшика, но той нямаше да се засмее отново. Онова беше
грешка. Не се бе разсмял нарочно, в онзи момент по-скоро му се плачеше; не го
бе направил нарочно. Щеше да издържи камшиците, как болеше само, но не беше
като това. И друг път го бяха налагали с камшик по задника, знаеше каква е разликата.

Е, нека го бичуваха, той бе готов. Вярно, от камшиците болеше, болката не изчезваше
с дни, усещаше я, като се сетеше, но въпреки това нека дойдеше господин Газуел
и го накараше да легне по корем – за нищо на света нямаше да се разсмее.

Тя седеше на бюрото и се взираше в него, изглеждаше сепната и смаяна от изблика
и в гърдите му отново се надигна жал към нея, жал, която замайваше главата и
преобръщаше стомаха му, защо се мъчеше толкова заради една обикновена заместничка,
учителка, която наистина харесваше, не стара и грозна даскалица, а симпатична
дребна девойка, която бе влязла наплашена още от самото начало?

– Моля те, разсмей се.

Какво унижение, не му заповядваше, а го умоляваше, молеше го да се засмее,
а на него изобщо не му беше смешно. Какво трябва да прави човек в такива случаи,
как да постъпи правилно, по собствена воля да стори нещо добро, а не да се остави
на случайността, заради която се получаваха такива лоши работи? Какво искаше
тя в действителност? Какво удоволствие щеше да изпита от смеха му? Колко глупав
бе този свят, странните чувства на хората, тяхната потайност, всеки човек заровен
дълбоко в себе си, всеки желае нещо, а получава друго, иска да даде едно, а
дава друго. Е, щеше да го направи. Щеше да се разсмее, но не заради себе си,
а заради нея. Дори и от това да му прилошееше, той щеше да се разсмее. Искаше
да узнае истината, да познае усещането. Тя не го караше да се разсмее,
а го молеше, умоляваше го да се разсмее. Не знаеше как ще се почувства,
но искаше да разбере. Насили се да се припомни някоя смешна история, но колкото
и да е странно, не се сети за нито една. А другите смешни неща, походката на
Ани Гран, например, Боже мой, сега това хич не му се виждаше смешно; пародията
на “Хиавата” от Хенри Мейо с разместените стихове също не беше смешна, макар
че преди само като я чуеше, избухваше в кикот, лицето му почервеняваше и едва
успяваше да си поеме дъх; “От дълбоките морски дълбини, от дълбоките морски
дълбини, придойде могъщият…”, не, не беше смешно; изобщо не му ставаше смешно.
Е, тогава просто щеше да се разсмее насила, щеше да се престори, да се направи
на актьор, ха ха ха! Боже Господи, колко бе трудно това най-лесно нещо на света,
та той дори не можеше да се засмее.

Накрая все пак успя да се насили, макар и скован от срам и погнуса. Страхуваше
се да я погледне в очите и затова се извърна към часовника на стената и се опита
да продължи да се смее; истинска лудост бе да помолиш едно момче да се смее
цял час ей така, да го умоляваш да се смее без причина. Но той щеше да го направи,
може би нямаше да издържи цял час, но щеше да се постарае, най-малкото щеше
да опита. Гласът му бе странен, издаваше неискреността на смеха, но след малко
му стана истински смешно, комично и това го зарадва, вече можеше да се смее
истински; той се разсмя с обичайния си смях, с цяло гърло, с всичка сила; смееше
се на неискрения си смях и срамът отлиташе, тъй като този смях не бе неискрен,
а истински, празната класна стая ехтеше и всичко изглеждаше наред, всичко бе
прекрасно и бяха изминали цели две минути.

Изведнъж се сети за други смешни неща, града, разхождащите се по улиците хора,
които се опитваха да изглеждат важни, но него не можеха да заблудят, той знаеше
колко струват те всъщност, ако и да говореха непрестанно за големите си успешни
сделки; сети се за свещеника в презветарианската черквица, как се молеше неискрено
“О, Боже, да бъде волята ти”, а никой не вярваше на молитвите му; важните клечки
с големите коли, кадилаци и пакарди, които обикаляха из покрайнините, сякаш
имаше къде да отидат; концертите на открито – всички тези преструвки го накараха
да се разсмее истински; по-големите момчета, които тичаха разгонени след момичетата,
трамваите, които по цял ден обикаляха из града с не повече от двама пътника,
и те бяха смешни, големи трамваи, в които се возеха само една възрастна дама
и мустакат мъж; той се смееше, докато не се задъха и лицето му не почервеня,
изведнъж усещането за срам изчезна напълно, той се смееше и гледаше госпожица
Уисиг в очите и тогава, бам, очите й се насълзиха. Боже Господи, та той не се
смееше на нея. Той се смееше на всички онези глупаци, на глупавите неща, които
те вършеха ден след ден, на цялата тяхна неискреност. Отвратителна история!
Той постоянно се мъчеше да постъпи правилно, а винаги се получаваше обратното.
Защо ставаше така? Как се чувстваше тя вътре в себе си, в онези кътчета, които
пазеше скрити? Та той се бе смял заради нея, не за собствено удоволствие, а
сега тя трепереше, от очите й капеха сълзи, лицето й бе разкривено от болка,
но той не спираше да се смее, тласкан от гнева, копнежа и разочарованието в
сърцето си; смееше се на всички жалки неща на този свят, нещата, за които добрите
хора плачеха: бездомните кучета по улиците; шибаните с камшик уморени коне,
които се препъваха; смачканите хорица, принудени да се свиват вътре в себе си
от жестоките дебелаци, на които дори и душите им бяха затлъстели и надути; мъртвите
малки птички на крайбрежната алея; царящите навсякъде неразбирателства, вечните
конфликти, нещата, които превръщаха човека в недоволен, злобен израстък; в смеха
му се промъкна гняв, от очите му напираха сълзи. Двамата в празната класна стая,
оголени в своята самота и усещане за изгубеност, бяха като брат и сестра, които
мечтаят за чист и порядъчен живот, копнеят да споделят истината на другия, а
въпреки това, по някакъв начин, се чувстват отчуждени, далечни и сами.

Чу как младата жена едва потисна риданието си и изведнъж всичко се сгромоляса,
той се разплака, искрено и невъздържано, плачеше като бебе, плачеше все едно
се е случило нещо непоправимо; той оброни глава върху чина, гърдите му се спускаха
и издигаха учестено, ако винаги щеше да е така, то той не искаше да живее, предпочиташе
да е мъртъв.

Не знаеше колко време е плакал, но изведнъж осъзна, че вече нито плаче, нито
се смее и че в стаята цари пълна тишина. Никога в живота си не бе изпитвал по-голям
срам. Страхуваше се да вдигне глава и да погледне учителката си. Беше отвратително.

– Бен?

Гласът бе спокоен, тих, тържествен, как би могъл да я погледне отново?

– Бен?

Той вдигна глава. Очите й бяха сухи, лицето й искреше красиво и озарено.

– Избърши си очите, моля те. Имаш ли кърпичка?

– Да.

Избърса сълзите и си издуха носа. Каква отврат цареше на земята. Колко мрачно
и потискащо бе всичко.

– На колко години си, Бен?

– На десет.

– Какъв искаш да станеш? Имам предвид като…

– Не знам.

– А баща ти с какво се занимава?

– Шивач е.

– Харесва ли ти тук?

– Предполагам.

– Имаш ли братя, сестри?

– Трима братя и две сестри.

– Мислил ли си да заминеш някъде? За друг град?

Беше невероятно как разговаряше с него като с голям човек, как проникваше в
тайните му.

– Да.

– Къде?

– Не знам. Може би за Ню Йорк. Или пък за родината.

– Родината?

– Милано. Баща ми е оттам.

– Аха.

Искаше да я разпита за нея самата, откъде идва, накъде отива; искаше да е голям
и възрастен, но се страхуваше. Тя отиде до гардероба, извади палтото, шапката
и чантичката и започна да се облича.

– От утре вече няма да идвам. Госпожица Шорб оздравя. Заминавам си.

Новината го натъжи, но не се сещаше какво да каже. Тя стегна колана на палтото,
сложи си шапката и се усмихна, Боже Господи, какъв свят, първо го накара да
се смее, после го разплака, а сега и това. Щеше да се чувства толкова самотен
без нея. Къде отиваше? Щеше ли да я види някога отново?

– Можеш да си тръгваш, Бен.

Той се взираше в нея, не искаше да си ходи, искаше да остане и да продължи
да я гледа. Изправи се бавно и отиде до гардероба да си вземе кепето. Приближи
се до вратата, прилошаваше му от самота, обърна се да я погледне за последен
път.

– Довиждане, госпожице Уисиг.

– Довиждане, Бен.

Побягна с всички сили през двора на училището, а младата учителка остана на
вратата да го изпрати с поглед. Той не знаеше какво да си мисли, знаеше само,
че изпитва тъга и че го е страх да се обърне да види дали тя го гледа. Ако побързаше,
можеше да настигне Дан Сийд и Дик Коркоран и останалите момчета, можеше да пристигне
навреме да хване заминаването на товарния влак. Така или иначе, никой нямаше
да разбере. Никой нямаше да узнае какво се бе случило, как той се бе смял и
плакал.

Не спря да си поеме дъх, докато не стигна до релсите на Южната тихоокеанска
линия, но там момчетата вече ги нямаше, влакът също бе заминал. Той се отпусна
уморено под един евкалипт. Нищо не беше както трябва в целия свят.

И той заплака отново.

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================

© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.

наивна ли съм?

На 9-ти декември почетохме и Света Анна – отбих се във вилата, честитих на Ани (щерката на Румен) и й пожелах много любов и дълъг живот…

Гледам сега фреската от 7 век – изображение на закрилницата на бездетните, бременните,  стерилните, майките, дърводелците, стругарите, миньорите, конниците, бедността, търговците на стари дрехи,  шивачките и плетачите на дантели и си мисля за скорошните новини от студентски град в София:

Какво ли изпитва майка, чието чедо едва на 20 годишна възраст  пада невинна жертва на моментно човешко малоумие и дали мъката щеше да е по-поносима, ако бе покосено от неизлечима болест?!

Странно нещо е ръкоделието на живота – сякаш е оставено на „самовез“: постоянно се плете, лесно се къса, невъзможно е да се съшие, а дупките в него са неизменна даденост – дантела рехава и… съвършена в крехкостта си към многобройните „ако“!  Моята нищожна брънчица засега май се държи (хм, подобно на онзи, ужасно праведния Йов, който дръзва да предизвика Бог), когато я разпне поредното „ако“… Слагам пръст на устните, за да спра неизреченото…

Тази нощ умувах във вилата – спорих надълго и нашироко с  ирландец  (снукър бизнес в Белгия и възстановяване на две стари къщи в Странджа), който ми разказа за експеримента  „primal therapy“ – участвал бил в това общество навремето (днес някъде в Колумбия) и то когато е бил едва на 18. Другото им популярно название е „the screamers“. Идеята е да се преодолее заложената в  „модерния“ западен начин на живеене невроза (разбирана според Фройд и Юнг, както той твърдеше), чрез абсолютна и първосигнална искреност – да вербализираш, без задръжки, емоциите си, но с единственото валидно за това затворено обществото правило – без физическо насилие!  Споменà и някаква авторка на трудове по темата – Jenny James (признавам, не търсих в гугъл, защото бързах да споделя тук, а и не съм сигурна дали цитира името й правилно – беше пил доста бира). Според него краткият му престой там е имал значителен ефект за днешния му личен подход в общуването и достойното му бизнес поведение в Белгия и тук (което е похвално). Сподели още, че ненавижда агресивното лицемерие на компании като прословутата Macanthony Realty, а и преживяването със скриймърите е оставило у него ярък спомен за възхитителен досег с „най-смелите“ хора, които е познавал през живота си… Беше  искрен (както казват: „in vino veritas“) – усетих го по женски,  интуитивно (държа да уточня – без капка алкохол от моя страна).

Потърсих логиката на такъв експеримент от собствената си „камбанария“ и попитах дали там се е чувствал нараняван емоционално – отрече моментално, без замисляне. От това заключих, че е  отишъл „свободен“ априори – т.е. без партньор или без роднина: неангажиран към никой близък и съответно неспособен да изпита емоционална болка от изказани директно думи. Иначе, как аджеба би се чувствал там баща със 17-годишна дъщеря, на когото непознат 35-годишен мъж „заявява“ ИСКРЕНО, че е сексуално привлечен от нея? Резултатът би бил наистина „screams“ (викове)…  Той го потвърди. После отново натърти на уникалното за 18-те си години  преживяване – за едни било подобно на „рай“, а за други – на „ад“. Повечето му приятели споделяли положителната му оценка.

Педагогът в мен се разбунтува и зачекнах явната, поне според мен, липса… т.е. фактическата невъзможност за игра в такова общество – да се преструваш, да заблуждаваш, да влизаш в роли, да възпитаваш собствената си емоционалност. Той твърдеше, че такова поведение е табу – не само би противоречало на първоначалната философия на движението, но и усетят ли, че се опитваш да лъжеш, си „аут“. Почувствах се странно – обзе ме безкрайна жалост към смелите хора от „primal therapy“, които целят връщане към някакво си уж „архаично“ съществуване преди развитието на „group dynamics & conventional ethic codes of behaviour“, считани типични за съвременната цивилизация (с нуждата от компромиси и подтискането на емоционалните ни импулси) – връщане назад към първични за съзнанието инстинкти, наречени ИСКРЕНИ… а аз, представете си, до преди минутки (буквално), съвсем искрено считах себе си за върл привърженик на теорията за племенния анархо-примитивизъм, или поне онзи негов вариант, онагледен във филма „Апокалипто“ на Мел Гибсън!

Нима животът днес е наистина зависим от правилата на самопогубваща се цивилизация и къде тогава е пътят за (ужас) чисто физиологичното ни нормално оцеляване? Съжалявам, ако звуча мелодраматично-налудничаво, но съм искрена.

No comment

Заглавие: Ученици бият учителка в час по английски

365 коментара в youtube

едно мнение:

komardjia (1 month ago) Show Hide -2 Marked as spam  Reply

„Смешник, много си кух, аз не съм казал че конкретно ти си рег. акаунт заради клипо, говоря за мнозинството от вас зубърите.
Скачането на бой на даскалица не е заради липса на ум, а заради наличие на смелост. А зубъро си седи и си трае дори при най-големата несправедливост. И само малоумен дебил с цайси като тебе може да дели хората на „селянин“ и „умен човек“. Нещо са ти неадекватни разсъжденията и на тебе, а после не си бил зубър хахахаха. „

Модерни ‘аспекти и ефекти’ на Избора

Парадоксът на Избора

Вероятно мнозина са гледали видеото, ала не се сдържам да го преразкажа!

Бари Шварц (чудо-лектор!) говори за един пагубен ефект на модерното съвремие: парализа на способността за свободен избор.

Тезата му е следната:

Несъмнено (или по-скоро признато от психолозите и обществото) e, че благосъстоянието на духа идва вследствие на практикувана свобода във вид на право на избор. За да се стимулира по-честото му прилагане (т.е. да сме по-щастливи) следва… да се създават повече възможности за избор! – ‘официалната догма’ на модерните индустриални общества! Парадоксът е, че колкото повече са ‘възможностите’ (или продуктите), толкова по-трудно се ориентираме в тях.

Чрез все по-високите темпове на развитие на технологии и маркетингови стратегии се стига до промяна и загуба на критерии, т.е. до парализа на избора – не избираме, защото ако избираме, все едно ще е ‘до живот’ – става ужасно важно, тъй като започваме неусетно да отлагаме избора за все по-късен и по-късен етап: просто не знаем как да определим кое е най-доброто за нас. Нещо повече – преодолеем ли тази парализа, не сме щастливи, а се чувстваме манипулирани.

Неудовлетвореността от свободния ни избор (било то и наистина добър!) се поражда от наличието на прекалено много варианти, т.е. имплицитно – повече ‘пропуснати’ възможности да изберем ‘по-доброто’.

Бари добавя, че проблемът за ‘официалната догма’ – за все по-автономен избор, се наблюдава и при само 2 налични възможности, и то в сфери, далеч по-важни от елементарното пазаруване:

Здравеопазването, например. Докторът ти казва: имаш 2 алтернативи – А: с тези преимущества и с тези рискове, и Б: с тези преимущества и тези рискове… Ама, докторе, вие сте експерт – коя ще препоръчате, за да оздравея?… Той пак поднася 2-те и набляга, че ТИ трябва да избереш – хм, криворазбрана ‘автономност на пациента’, който (най-малкото) съвсем не е в позиция да вземе благоразумно решение – поради болки или защото му е зле!…

Днес, казва Бари, дори идентичността е въпрос на избор – ежедневно преоткриваме и пресътворяваме себе си – буквално ставаме от сън и отново се налага да решаваме какъв човек да бъдем. Твърде много ‘избори’ ни налага модерното съвремие и изисква от нас да решаваме…

Бракът и семейство вече не се свеждат само до избора на ‘кого’ – т.е. каква личност, а по-скоро до ‘сега’ или ‘после’ (и дали изобщо някога…), ‘със’ или ‘без’ кариера, зестра… Същото важи за работата – технологиите позволяват да работим практически по всяко време и навсякъде по тази планета… избор голям! > Толкова голям, че ни затваря очите за останалите алтернативи – да комуникираш с близките си, например.

„Нашата оценка за нещата е изключително зависима от това с какво точно ги сравняваме!“, продължава Бари. С колкото повече ‘опции’ ни засипват, толкова по-лесно съжаляваме за ‘въображаемо по-добрата’ алтернатива, която НЕ СМЕ избрали, независимо колко подходящ и благоразумен е бил изборът ни! Това е психологическият ефект на избора в модерния свят на рекламата: цената на ИЗБРАНАТА възможност е за сметка на пропуснатата такава. Колкото повече пропуснати възможности имаме за анализиране, толкова по-лесно си представяме техните преимущества и толкова по-манипулирани се чувстваме…

Нещо друго – Бари дефинира ‘ескалиране на очакванията’. Колкото по-голям избор ни се предоставя, толкова по-високи стават очакванията ни – т.е. перфекционизираме. Резултатът е, че се чувстваме по-зле, дори да сме избрали вариант далеч по-добър от досегашния – просто го няма моментът на приятна изненада, която да потвърди правилността на решението ни, било то и случайно! Ако имаш 1 алтернатива, нямаш избор: вината не е твоя – тя е на другите, на света…

Изводът на Бари: наличието на избор е несъмнено за предпочитане пред липсата на такъв, ала това ни най-малко не означава, че ПОВЕЧЕТО възможности автоматично водят до по-голяма свобода на избора, ерго – благосъстояние и щастие…Това полезно за психиката виждане лесно може да се проектира върху няколко, т.е. ограничен брой алтернативи… Ала засипят ли те с безброй или огромен куп такива, ВИНАТА ЗА ЛОШИЯ ИЗБОР СИ ОСТАВА ТВОЯ – не си успял да намериш най-доброто, а си имал толкова голям избор – провал! > Една от причините за повишаване на случаите на депресия и самоубийство сред уж ‘успели’ хора…

Все ми се струва, че някъде греши… излиза, че колкото си по-осведомен (образован, ерудиран, възпитан?), толкова повече се двуомиш за полезността или справедливостта на избора си… и толкова по-нещастен ще бъдеш в модерното индустриално общество на изобилие от продукти…

Доказва го този текст по отношение на следната статия:

„Дали свободата е другото име за многото неща, кото купуваме?“ е статия на Бари Шварц и още двама автори. В нея се заключава, че много от свободите, прокарвани и защитавани от американската външна политика, невинаги съответстват на това, което желаят народите, на които искат да помогнат. За да управляват добре у дома и в чужбина, американците трябва по-внимателно да се вглеждат в това как се възприема свободата в различни културни контексти.

Необозримата святост

Пожелай си нещо... в Църквата на Мъдростта - Света София, Константинопол (днешен Истанбул), есен'05

Странно е някак: бръкваш с пръст в дупчица на ‘сбъднатите желания’ в свято място, което, макар и превърнато в музей, си остава свято. Не знам дали е само евтин туристически трик да се твърди, че за мнозина е станало чудото. Не помня какво точно си пожелах и наистина ли посмях искрено да пожелая нещо… Може ли да има вяра в суеверието?

Споделеното тук имa връзка с раздумката при Графа и моята теория за силата на малките чародейства.

Отдавна се каня да жабософствам за душата, тялото и съзнанието, но май не съм готова за нещо повече от поезия…

Нe знам дали някой го е забелязал и дали си струва да напомням за Гвоздея в подковата, но тук помествам и стихове на английски – в категорията Frog Poetry. Венецианският федър на Лид ме провокира този път да се опитам да преведа на български (нещо, което нямах необходимост да правя) едно свое ‘почти-сонетно’ произведение 😀 – The Point.

Поставям малко начало на размисли за душата, макар да предпочитам (също като Платон във „федър“, 😉 ) да философствам диалогово – чрез коментари из блоговете или в раздумки. 😛

Ето и превода, който се получи:

* * *

Смисълът

Струва ли си? Смисъл ако има – ням е.

Най-скучно се живее без любим.

Тъй сладка – или кисела дори да стане,

целувката му дирим… нея бдим.

Защото там – в душата на любимия

споменът за светостта ни доловим е!

Отивам да посрещна изгрева на плажа! 🙂

Острието на бръснача

Черна корица: разрязано през средата лице (като от ръб на дамска капела). Не ми харесва – не отразява това, което открих в книгата. Познавам стила на Моъм от едно английско издание на Луна и Грош, от преведените на български Разкази и екранизацията на Цветният воал, до която се домогнах чрез DVD.

Острието изследва темата за Пътя и достигането до ‘себе си’, до онова най-съктровено за всеки желание, което отразява същността на душата. Софи, Изабел, Грей, Елиот осъзнават своето желание, но не им достига духовна сила да го обозрат като нещо осъществимо. Затова правят алтернативния избор – просто живеят, примирени с недостижимото…

Лари е различен. Той упорито отказва да започне ‘почтена’ работа за положение в обществото. Интуитивно усеща, че търси нещо и не бива да спре, преди да го намери. Поглъща купища книги, пътува, появява се внезапно и пак така изчезва… Постига щастието с просветление за красотата на света. Прави го по Фаустовски – с болка от екстаза при вида на възхитителен изгрев в планината: още миг и би умрял… В този миг осъзнава: животът е, за да се живее. Не е нужно да си роб на познанието, да прочетеш много книги или да научиш различни езици, нито дори да пропътуваш целия свят. Просто трява да улавяш красотата в преходното и да й се радваш, докато я има, да се самоусъвършенстваш духовно.

Философията на Лари много прилича на светоусещането на една летяща костенурка! 😉

Моъм ме очарова с умелото описание на отрязък от събитийността в Южна Франция. Е, признавам, малко тривиално бе сливането на Лари с Абсолюта чрез обозримата красота на природата, но едва ли има по-инстинктивен начин. Човек се стреми към единение с Божественото и го постига по своему. Някои така и не надмогват чувството си за справедливост и морална отговорност, макар дори те да постигат интуитивна мъдрост…

Всеки се слива за миг с Абсолюта, но малцина успяват да не се разбунтуват срещу идеята, че светът е създаден просто ‘ей така, за забавление’. Войните, болестите, гладът са част от това забавление – част от Красотата, която иначе би била статична и мъртва. Може би дори грозна.

Както казва Лари, един ден човекът ще еволюира и ще съумява да се слива с Абсолюта когато пожелае – подобно на развитието на палеца, този уникален орган, с който можем да докоснем кутрето…

Дали тогава красотата ще съществува жива, в дуалистично единство със спомена за грозното и въображаемото зло? … Не съм убедена, че бих харесала такъв свят.

Къде отеква ‘ехото’ на коментарите?

Чудя се, какво може да направи интернет с ‘квакането’ ми из другите ‘блата’? 😐 (Ех, защо толкова ми допадат тези пусти раздумки? Все ми се струва, че сме по-истински в общуване чрез диалог…)

Осъзнах, че много от коментарите, които чета или пиша, имат вид на ‘мини’-пост… Съдържат нещо смислено и споделено. Описват настроение, гледна точка, опит или са просто свеж хумор. При това понякога отлично формулиран! 😛 Повечето са също толкова интересни, колкото и постовете на авторите си… Това е творчество, нали?

Улових се, че в коментарите си при Лид, Размисли, или в блоговете, които от време на време навестявам, разказвам истории и защитавам позиции, които са някак си свързани с темите, засегнати в ‘подковата’. Предполагам, че и другите имат такава нагласа, когато коментират.

Ще ми се, например, да мога да надзърна в мненията на Графа по различни постове, които той чете… 😉 Не мога да се отърва от натрапчивото усещане, че така бих разбрала повече за ‘коментатора’… 😀

Смейте се, ако искате,  но още не съм наясно как се ‘абонира’ за коментари… Ама и аз съм един ‘блогер’! А уж се имам за подкована Галопираща жаба! 😦 Както и да е – абонирането най-вероятно означава, че аз самата ставам постоянен коментатор на даден блог… не знам!

Да споделите нещо по въпроса за ехото? Има ли начин да го ‘видим’ в нета?

(и да не забравите да гласувате за костенурката! 🙂 )

Чужденецът

„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.“

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай – много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели „купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта“ за евентуален престой в болница – докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми – Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… 😉 )

Чужденецът си е класика на абсурда – нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: „Не се сърди, човече!“. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. 🙂

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово –  американецът Пешо, Роси – бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има – най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение – антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само привидна превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да – за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

„Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.“ Това е убеждението му и в него няма фанатизъм – не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало – истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то – чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. 🙂 )

(гласувай за костенурката!)