Hey!

Oпитомяването на лисицата

Любимата ми Лисича теория за опитомяването всъщност няма нищо общо с хитростта, поне според мен. Екзюпери представя едно доста изискано и почти поетично лисичо отношение към света – лисичият интерес на пръв поглед е насочен към рутинно съществуване: засищане – с пилета 🙂 – изплъзване от неприятности – ловци, естествено 🙂 – дълга и самотна разходка всеки четвъртък, докато траят социалните вечеринки с танци по двойки (хм… лисицата у Екзюпери е в мъжки род), но истинското Лисичо призвание е в наблюдението на околния свят + съхранение на мъдростта и тайните на живота…

Изборът на Лисицата да бъде опитомен е почти поетична ‘философия на метаморфозата’ – той визира себе си като какавида, затворена във възприятията на собствената си природа… и копнее чрез общуването си с Принца да излезе от рутината – да придобие усет към цветовете на ‘безцветни’ , т.е. безполезни за лисичата природа неща.

Откъде обаче Лисицата знае, че желаната промяна е постижима точно чрез опитомяване? Хм, и то след като твърди, че не е опитомен… Истината, логично, следва да гласи: това е или аналитичен опит от наблюденията над хората, или личен емпиричен опит в опитомяването… Е, и? Има ли изобщо някакво значение дали е ТАКА?

По-важното в случая е, че всяко опитомяване (първо или последващи) носи нови усещания и създава нови двупосочни връзки между опитомителя и опитомения, а оттам – ново светоусещане и за двамата… т.е. състоянието на самота преди дадено опитомяване лесно може да се интерпретира като ‘не-опитоменост’… 🙂

Лисицата на Екзюпери не разчита на хитрост или пресметливост, нито на изкусна съблазън – той предлага лоялност и дарява Познание и Път, а в замяна иска единствено взаимност, постижима чрез определени ритуали.

Тайната, която разкрива, е потвърждение на Лисичата му същност в контекста на Екзюпери – мъдростта и ценността в това приятелство се ‘виждат’ само със сърцето.

Защо тогава при раздялата с принца тази уж мъдра Лисица плаче? Много просто – за да разкрие още едно необозримо качество, получено заедно с опитомяването – красотата на чувствата.

Така или иначе – Принцът получава желаното приятелство… и дори много повече… , а за Лисицата цветът на житата никога вече няма да бъде лишен от смисъл. 🙂

Боси (нима?) стъпки – грациозен прощъпулник…

Днес е последният ден на Puzzle – новият фестивал за съвременно изкуство, вероятно идващ на място на „театър в куфар“… За съжаление, успях да посетя само една изява и то благодарение на мой приятел, любител-фотограф (Thanks, Яни, обаждай се пак!), който ме покани, докато пътувах със служебната кола обратно към Бургас… Стигнах навреме, точно преди началото.

Гледах Егасимус Актрисите – авторски спектакъл на трио МиСтМа: Милена Станойевич, Стела Кръстева, Маргарита Петрова (доколкото разбирам от тази статия, чиято снимка използвах – дебютанти и дипломанти на Театрален департамент към НБУ).

Искрено се забавлявах – представлението ме грабна, или както казва любимият ми Мечо Пух: ‘откри ме’. 🙂 Публиката беше оскъдна, но това не попречи на изпълнението. Момичетата поднесоха пъстра мозайка от монолози, разиграни с елементи на танц – опит за балет, гротескно-хиперболизирано диско, метъл, рап, пантомима, акробатика, и всичко това върху звуков фон от подчертано дишане с динамика, артикулация на шипящи консонанти или сонори, учестен и забавен речитатив без определен смисъл, акцент върху дадена дума и ритмика в движението на тялото. Резултатът – „хармония на слово, звук и движение“, целяща описание на техните мечти и житейски дилеми, примесени с исторически факти и театрални извадки, търсеща активен контакт със зрителя… Контакт определено постигнаха.

Използван беше един-единствен сценографичен елемент > 30 чифта разноцветни обувки: кондури, сандали, чехли, мокасини, мъжки, дамски,  бебешки, стари, модни, лачени, овехтели, прашни, ниски, тесни и дори… летящи към първия ред на публиката. 😉 Момичетата буквално ‘нахлузваха’ различни образи, съответстващи на различните чифтове обувки, като съзнателно или несъзнателно прилагаха известната английска игрословица: „if I were in your shoes…“ („ако бях на твое място..“). На финала останаха босоноги, истински, уверено и ясно заявяващи личния си избор на житейско поприще – актьорската магия.

Завидях им!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Христос Воскресе! (великденски метаморфози)

За Черупката и Съдържанието

След като поумувах малко, реших, че все пак не мога да пренебрегна великолепната традиция с размяната на яйца в чест на Възкресение по Великден, особено ако твърдя, че за мен този ритуал е символ на красивото и омагьосващо чародейство на метаморфозата…

Според църквата Мария-Магдалена (но не грешницата) първа поднесла яйце вместо друг, по-скъп (паричен) дар на император Тиберий, възвестявайки Възкресение Господне. Тиберие не й повярвал и заявил, че е невъзможно, така както туй, що е донесла, не би могло да стане червено. Тогава яйцето засияло в алено и така било положено началото на християнската традиция да се багрят яйца по Великден. Църквата отново си присвоява един чисто народен, макар и древен обичай – в Юдея е било традиция да се даряват яйца за рожден ден или за нова година…

Ето няколко снимки, с които искам да ви зарадвам и които ми доставиха наслада, каквато само душата лелее… Те доказват, че черупките също могат да имат свое самостоятелно живително съдържание, ако преминат през метаморфозата на изкуството… Така и храмът като черупка, в която се единяваме със себе си или с онова, що наричаме Господ, също може да се изпълни със съдържание – чрез катарзиса на покаянието и молитвата…

(благодаря на Дарето!)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

Жабешки яйчица (великденски метаморфози)

… жабешки яйчица, попови лъжички, млади жабо-ларви…

… щастливи жабки…

Пролетните размисли на Ал и репликата му за щастието от настъпилата промяна ме накараха да се замисля над явлението метаморфоза – превръщането.

При жабките изглежда е най-истинска, защото преминават от воден към сухоземен начин на живот. Опашката на поповата лъжичка изчезва, хрилете се заменят с бели дробове, мозъкът и сетивата се променят, вегетарианството преминава в месоядство, развива се бинокуларно зрение. И цялото това превръщане се извършва благодарение на един хормон на щитовидната жлеза – тироксин. Това веднага ме навежда на мисълта за пролетта и хормоните – с цялото великолепие на една такава всеобща промяна…

Дали тази пролетна метаморфоза поне мъничко не преминава и в духовна промяна у хората? Да, обичаме всички сезони и се радваме, че все още тук присъстват и четирите, но все пак през пролетта животът някак си ‘кипва’ и настава едно такова, Великденско възкресяване. Снощи боядисахме и украсихме онези малки символи на метаморфозата и живота – яйцата. Този ритуал винаги ме е омагьосвал – подобно на прекрачването на прага на църква.

Хм, преминаване през вратата на храма – още една символика. Ставаме ли други в храма? Мисля, че поне аз – да. Блогерите имат своя храм – интернет. Дали виртуалното Аз на човек е въображаема представа за това какъв би искал да бъде или в тази своя проекция вече Е такъв? Сигурно затова ни влече тънката, но силна като наркотик нишка: медийната изява.

Спирам дотук и пожелавам на всички блогери поне няколко дни щастлива Великденска промяна 😉 – нека вместо с великденско яйце или картичка ви поздравя с това забавно видео:

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

ГАЛОПИРАЩАТА ЖАБА

Наскоро усетих, че ми е скучнo 😐 (oтдавна не бях писала). Обзе ме неприятно самосъжаление и, като всяка самоуважаваща се ‘жаба’, се оправдах с липсата на вода – пресъхнало ми беше блатото, явно без да забележа… Причините за тази печална ситуация няма да изброявам – твърде тривиални са, а и фактът, че рядко пропускам да забележа малките подробности:

Поучителна история < < виж видеото !!!

(ние, жабите, се славим с това, че 😀 нямаме достойни конкуренти в лапането на мухи – от всякакъв калибър и независимо от скоростта!), всъщност не е от значение.

< линк към „Цветът на магията“ … По-важното в случая е, че моето униние беше прекъснато от нещо като плющене на криле – първо безшумно, като точица, на която не позволих да нарастне (поради тривиалните причини, споменати по-горе!), а после малко по малко точицата се оформи в нещо подобно на мъжко бомбе или шапка ( 😮 ококорих се: … не! не беше боа, глътнала слон!), докато най-накрая бомбето се превърна в… коруба! С шеметно пърхащи крачка на една забързана във въздуха костенурка!!?

Веднага се сетих за багажа, който търчи с многобройни крачета след притежателя си. 😀

Обичам Тери Пратчет и необятната му фантазия: неговият велик  (или велика?) А’Туин още сърфира из космоса на net-a:                                                    линк към  „Фантастична светлина“ >

Ала нека все пак да продължим с историята…

“Приятелко, ти ли си – 😕 какви ги вършиш?”, изкваках изненадано.

“Чувствам се прекрасно и работя съзнателно в тази насока. Образовам се, мисля, чета, пиша. Полетях, както виждаш.”, усмихна се тя, кръжейки над главата ми.

Потърках очи с ципичките на плавниците си и унило отвърнах: “Блазе ти, че не мислиш за финанси! Сигурно и в любовта ти върви, а мен ме гони лека пролетна депресия 😦 …”

Тя отрони една люспа от корубата си: “Ето ти линк за един от блоговете ми … ако не съм ти давала: полетът на костенуркатa. Едва ли всичко ще ти е интересно, но може да ти помогне да гледаш по-ведро на живота.”

Голяма грешка (видео), Lyd! Застоят в пресъхналото блато така ми беше омръзнал, че след като се взрях по-отблизо в люспата от корубата, ме обзе едно ей такова настроение:

(видео) > Ще се ПРЪСНА от кеф!

След което – сами разбирате, щом една мъдра костенурка може да лети, значи и една не толкова мъдра жаба може да галопира (видео)… и се устремих с весели подскоци към ковача, за да ми вземе мярка за подкова (трябва да сме подковани за такова сериозно начинание като блогирането – в крайна сметка, ще ставам галопираща жаба!) 😉

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, a после гласувай за костенурката! 😉