наивна ли съм?

На 9-ти декември почетохме и Света Анна – отбих се във вилата, честитих на Ани (щерката на Румен) и й пожелах много любов и дълъг живот…

Гледам сега фреската от 7 век – изображение на закрилницата на бездетните, бременните,  стерилните, майките, дърводелците, стругарите, миньорите, конниците, бедността, търговците на стари дрехи,  шивачките и плетачите на дантели и си мисля за скорошните новини от студентски град в София:

Какво ли изпитва майка, чието чедо едва на 20 годишна възраст  пада невинна жертва на моментно човешко малоумие и дали мъката щеше да е по-поносима, ако бе покосено от неизлечима болест?!

Странно нещо е ръкоделието на живота – сякаш е оставено на „самовез“: постоянно се плете, лесно се къса, невъзможно е да се съшие, а дупките в него са неизменна даденост – дантела рехава и… съвършена в крехкостта си към многобройните „ако“!  Моята нищожна брънчица засега май се държи (хм, подобно на онзи, ужасно праведния Йов, който дръзва да предизвика Бог), когато я разпне поредното „ако“… Слагам пръст на устните, за да спра неизреченото…

Тази нощ умувах във вилата – спорих надълго и нашироко с  ирландец  (снукър бизнес в Белгия и възстановяване на две стари къщи в Странджа), който ми разказа за експеримента  „primal therapy“ – участвал бил в това общество навремето (днес някъде в Колумбия) и то когато е бил едва на 18. Другото им популярно название е „the screamers“. Идеята е да се преодолее заложената в  „модерния“ западен начин на живеене невроза (разбирана според Фройд и Юнг, както той твърдеше), чрез абсолютна и първосигнална искреност – да вербализираш, без задръжки, емоциите си, но с единственото валидно за това затворено обществото правило – без физическо насилие!  Споменà и някаква авторка на трудове по темата – Jenny James (признавам, не търсих в гугъл, защото бързах да споделя тук, а и не съм сигурна дали цитира името й правилно – беше пил доста бира). Според него краткият му престой там е имал значителен ефект за днешния му личен подход в общуването и достойното му бизнес поведение в Белгия и тук (което е похвално). Сподели още, че ненавижда агресивното лицемерие на компании като прословутата Macanthony Realty, а и преживяването със скриймърите е оставило у него ярък спомен за възхитителен досег с „най-смелите“ хора, които е познавал през живота си… Беше  искрен (както казват: „in vino veritas“) – усетих го по женски,  интуитивно (държа да уточня – без капка алкохол от моя страна).

Потърсих логиката на такъв експеримент от собствената си „камбанария“ и попитах дали там се е чувствал нараняван емоционално – отрече моментално, без замисляне. От това заключих, че е  отишъл „свободен“ априори – т.е. без партньор или без роднина: неангажиран към никой близък и съответно неспособен да изпита емоционална болка от изказани директно думи. Иначе, как аджеба би се чувствал там баща със 17-годишна дъщеря, на когото непознат 35-годишен мъж „заявява“ ИСКРЕНО, че е сексуално привлечен от нея? Резултатът би бил наистина „screams“ (викове)…  Той го потвърди. После отново натърти на уникалното за 18-те си години  преживяване – за едни било подобно на „рай“, а за други – на „ад“. Повечето му приятели споделяли положителната му оценка.

Педагогът в мен се разбунтува и зачекнах явната, поне според мен, липса… т.е. фактическата невъзможност за игра в такова общество – да се преструваш, да заблуждаваш, да влизаш в роли, да възпитаваш собствената си емоционалност. Той твърдеше, че такова поведение е табу – не само би противоречало на първоначалната философия на движението, но и усетят ли, че се опитваш да лъжеш, си „аут“. Почувствах се странно – обзе ме безкрайна жалост към смелите хора от „primal therapy“, които целят връщане към някакво си уж „архаично“ съществуване преди развитието на „group dynamics & conventional ethic codes of behaviour“, считани типични за съвременната цивилизация (с нуждата от компромиси и подтискането на емоционалните ни импулси) – връщане назад към първични за съзнанието инстинкти, наречени ИСКРЕНИ… а аз, представете си, до преди минутки (буквално), съвсем искрено считах себе си за върл привърженик на теорията за племенния анархо-примитивизъм, или поне онзи негов вариант, онагледен във филма „Апокалипто“ на Мел Гибсън!

Нима животът днес е наистина зависим от правилата на самопогубваща се цивилизация и къде тогава е пътят за (ужас) чисто физиологичното ни нормално оцеляване? Съжалявам, ако звуча мелодраматично-налудничаво, но съм искрена.