подковата на жабата – the frog’s horseshoe

„ала-бала/ници_всякакви.bg“ – „bla-bbit/s_anykind.bg“

наивна ли съм?

Posted by Val на декември 11, 2008

На 9-ти декември почетохме и Света Анна – отбих се във вилата, честитих на Ани (щерката на Румен) и й пожелах много любов и дълъг живот…

Гледам сега фреската от 7 век – изображение на закрилницата на бездетните, бременните,  стерилните, майките, дърводелците, стругарите, миньорите, конниците, бедността, търговците на стари дрехи,  шивачките и плетачите на дантели и си мисля за скорошните новини от студентски град в София:

Какво ли изпитва майка, чието чедо едва на 20 годишна възраст  пада невинна жертва на моментно човешко малоумие и дали мъката щеше да е по-поносима, ако бе покосено от неизлечима болест?!

Странно нещо е ръкоделието на живота – сякаш е оставено на „самовез“: постоянно се плете, лесно се къса, невъзможно е да се съшие, а дупките в него са неизменна даденост – дантела рехава и… съвършена в крехкостта си към многобройните „ако“!  Моята нищожна брънчица засега май се държи (хм, подобно на онзи, ужасно праведния Йов, който дръзва да предизвика Бог), когато я разпне поредното „ако“… Слагам пръст на устните, за да спра неизреченото…

Тази нощ умувах във вилата – спорих надълго и нашироко с  ирландец  (снукър бизнес в Белгия и възстановяване на две стари къщи в Странджа), който ми разказа за експеримента  „primal therapy“ – участвал бил в това общество навремето (днес някъде в Колумбия) и то когато е бил едва на 18. Другото им популярно название е „the screamers“. Идеята е да се преодолее заложената в  „модерния“ западен начин на живеене невроза (разбирана според Фройд и Юнг, както той твърдеше), чрез абсолютна и първосигнална искреност – да вербализираш, без задръжки, емоциите си, но с единственото валидно за това затворено обществото правило – без физическо насилие!  Споменà и някаква авторка на трудове по темата – Jenny James (признавам, не търсих в гугъл, защото бързах да споделя тук, а и не съм сигурна дали цитира името й правилно – беше пил доста бира). Според него краткият му престой там е имал значителен ефект за днешния му личен подход в общуването и достойното му бизнес поведение в Белгия и тук (което е похвално). Сподели още, че ненавижда агресивното лицемерие на компании като прословутата Macanthony Realty, а и преживяването със скриймърите е оставило у него ярък спомен за възхитителен досег с „най-смелите“ хора, които е познавал през живота си… Беше  искрен (както казват: „in vino veritas“) – усетих го по женски,  интуитивно (държа да уточня – без капка алкохол от моя страна).

Потърсих логиката на такъв експеримент от собствената си „камбанария“ и попитах дали там се е чувствал нараняван емоционално – отрече моментално, без замисляне. От това заключих, че е  отишъл „свободен“ априори – т.е. без партньор или без роднина: неангажиран към никой близък и съответно неспособен да изпита емоционална болка от изказани директно думи. Иначе, как аджеба би се чувствал там баща със 17-годишна дъщеря, на когото непознат 35-годишен мъж „заявява“ ИСКРЕНО, че е сексуално привлечен от нея? Резултатът би бил наистина „screams“ (викове)…  Той го потвърди. После отново натърти на уникалното за 18-те си години  преживяване – за едни било подобно на „рай“, а за други – на „ад“. Повечето му приятели споделяли положителната му оценка.

Педагогът в мен се разбунтува и зачекнах явната, поне според мен, липса… т.е. фактическата невъзможност за игра в такова общество – да се преструваш, да заблуждаваш, да влизаш в роли, да възпитаваш собствената си емоционалност. Той твърдеше, че такова поведение е табу – не само би противоречало на първоначалната философия на движението, но и усетят ли, че се опитваш да лъжеш, си „аут“. Почувствах се странно – обзе ме безкрайна жалост към смелите хора от „primal therapy“, които целят връщане към някакво си уж „архаично“ съществуване преди развитието на „group dynamics & conventional ethic codes of behaviour“, считани типични за съвременната цивилизация (с нуждата от компромиси и подтискането на емоционалните ни импулси) – връщане назад към първични за съзнанието инстинкти, наречени ИСКРЕНИ… а аз, представете си, до преди минутки (буквално), съвсем искрено считах себе си за върл привърженик на теорията за племенния анархо-примитивизъм, или поне онзи негов вариант, онагледен във филма „Апокалипто“ на Мел Гибсън!

Нима животът днес е наистина зависим от правилата на самопогубваща се цивилизация и къде тогава е пътят за (ужас) чисто физиологичното ни нормално оцеляване? Съжалявам, ако звуча мелодраматично-налудничаво, но съм искрена.

Advertisements

18 Коментари to “наивна ли съм?”

  1. ѣрен said

    Явно и на други им е действало пълнолунието 😀

  2. Val said

    Хм, не знаех, че е имало пълнолуние. (Признавам, че „вампирясвам“ от време на време, ама снощи всичко си беше наред при мен… уж 😉 !)

  3. nin said

    Както аз го схващам този експеримент ти помага да не се чувстваш виновен заради емоциите си.

  4. Mari-ana said

    „считани типични за съвременната цивилизация (с нуждата от компромиси и подтискането на емоционалните ни импулси)“ 😆 Като ми поднесат такъв израз машиналната ми реакция е, да го оборя и да го разбия на пух и прах. Звучи ми налагащо, но по принцип си права.
    Идеята да се научим да показваме и изразяваме емоциите си, обаче съвсем не е лоша. Познавам много хора, които ги крият, подтискат, и това не ги прави щастливи. По тази тема може много да се пише и говори, Val. Спирам, защото може да прекаля. 😉

  5. Lady_Marmalade said

    Аз съм от тези хора…толкова много „shit“ съм получила ,че криенето на емоции ме прави да не изглеждам слаба….или поне така ми се иска да мисля.Не искам да ме лъжат,но понякога предпочитам да не ми се казват неща,които биха ме наранили.Обаче при мен понякога се получава обратният ефект,като ми прелее изливам всички трупани емоции наведнъж и страва страшно….

  6. Мда, цивилизацията прави хората луди, защото те не могат да се съобразят с нейните изисквания и да запазят непокътната някаква привидност на рационалност. 🙂 Но различните хора имат нужда от различна терапия. Аз например предпочитам да не говоря за проблемите ми с приятели, освен на шега, защото с изказването им на глас ми натежават прекалено и съответно губя способността да ги разрешавам мисловно. На други им помага да ги обговарят. На едни им помага да са искрени до бруталност, други изказаните на глас неприятности ги закотвят. Някои имат болезнена и дори патологична искреност.

    Има хора, които изразяват с тежки думи фриволни чувства и такива, които обличат сериозните си чувства с меки думи. Така че езикът е преграда, която прави подобна искреност безсмислена и напълно некомуникативна.

    Ако въпросът е да изразиш сам за себе си чувствата си вербално, а не те да бъдат чути от друг, тогава и една обикновена психотерапия върши работа. Ако въпросът е те да бъдат комуникирани на другата личност, от която тези чувства зависят или са предизвикани, такава терапия както казах има големи комуникационни препятствия.

    А крещенето мога да си го правя и сама, насаме, без да плащам суми за терапия. Но при мен крещенето никога нищо не е разрешавало. Дори и като раждах не крещях… за какво? не намирах смисъл и нужда, а и физически ми причиняваше повече болка от мълчанието 🙂

  7. Таня said

    Педагогът в мен се разбунтува и зачекнах явната, поне според мен, липса… т.е. фактическата невъзможност за игра в такова общество – да се преструваш, да заблуждаваш, да влизаш в роли, да възпитаваш собствената си емоционалност.

    Защо педагогът в теб се е разбунтувал против липсата на игра? Играта е игра, само когато играчите са съгласни да я играят и са наясно какво правят. Когато има рамки на играта и ясни критерии за измерване на резултатите, достъпни за всички. Играта по принцип заради самата игра, а не заради улесняване на контакта с другата страна или за развиване на качества, не е ли леко налудничаво особено при възрастни и зрели хора?

    Да си призная, няколко пъти четох този ти пост, защото не можех да вържа, какво точно питаш с въпроса в заглавието и с този накрая, както и с примерите. Не разбрах – ти искаш да има игра или да няма? Може би и затова е толкова неясен и моят коментар, а темата е вълнуваща, наистина.

    Като оставим играта настрана като средство за забавление и развитие на сетивата, има неща, за които и аз съм на мнение, че трябва да бъдат искрени и първични в рамките на това да не нараняваш другия физически. Защото според приказката ние нямаме врагове или приятели, а само учители. И всичко, което ни се случва може да ни отвори очите за други неща.

    За да бъдеш прям се изисква и да приемаш чуждата прямота. Което става най-лесно с аргументи. Когато ми кажат, че съм лоша, искам да знам защо смятат така, а не високомерно да замълчат в неспособността си да бъдат аргументирани. Също така страхът и неспособността да изкажеш несимпатия са просто страх и неспособност, а не грижа за другия или добро възпитание. Когато не разбирам, искам да ми се обясни. И ако толкова много не разбирам, очевидно е и че съм глупава. Или че обясняващият си играе неговите игрички, защото е глупав или защото го е страх.

    Дон Мигел в „Четирите споразумения“ казва:

    1. Не приемай нищо лично.
    2. Не прави предположения.
    3. Винаги давай най-доброто от себе си.
    4. Бъди безгрешен в словото си.

    Дали играем игри, защото ни харесва или защото ни липсва способността да сме откровени, прями и честни?
    Извинявай за наводнението. Така правя обикновено, когато темата ме развълнува и се отплесвам доста…

  8. вили said

    И аз съм раздвоена, но може да е от пълнолунието. Имам чувството, че голяма част от хората не са искрени и още по-малко искат да са искрени с тях. Възможно е и да греша, но имам чувство, че не винаги истината е добре посрещната. 😉

  9. Val said

    @ Nin – целта e да не сдържаш емоции и да не се чувстваш виновен, но… като постоянен начин на живот, без да се има предвид разликата във възрастта на скриймърите! Виковете едва ли са най-добрият начин за въздействие върху съзнанието на дете, било то „в името“ на искреността и нейното тотално вербализиране – ЧИЯ невроза се лекува така и оправдано ли е виковете да бъдат причина за нечия чужда невроза? (пълна и тотална искреност – а ако някой реши да ти досажда с искрените си думи и така да ‘лекува’ неврозата си, а ти не му оставаш длъжен, ще се надвиквате до взаимно главоболие и главоболие на околните ли?)

    @ Мариана – идеята е перфектна, ако се изпълнява в рамките на нормалния код на общуване между хората – позволено е да обличаш думите в подходяща дреха и ако те водят до състояние на афект – да премълчиш и да изчакаш подходящ момент. Гняв и ярост можеш да тушираш просто като… скачаш на въже, например, или пък си крещиш на воля сам, у дома. 🙂

    @ Лейди М – някои неща наистина е по-добре да бъдат премълчавани, което не значи, че не са комуникирани! – без думи. 🙂

    @ Размисли – напълно съгласна: значението на интонацията при ирония, метафората – това са средства далеч по-експресивни от крясъка. Паузата, мълчанието, също може да бъде смислово натоварено. Комуникацията би трябвало да е ДИАЛОГ (игра с думи) а не МОНОЛОГ на съзнанието със себе си.

    @ Танчето – играта е мощно средство – тя може да възпитава в честност, може да развива емоционалния диапазон на човека, да го учи как да изразява по-лесно емоциите си БЕЗ да наранява другите не само физически, но и емоционално. Играта обаче предполага влизане в роля (особено така наречените ролеви игри при терапия) – там ти влизаш в образ, който се предполага да не ти е присъщ – „обуваш“ нечии чужди обувки и… откриваш, че те влекат повече към ритъма на ръченицата, отколкото към този на дайчовото хоро, например. 🙂 Играта позволява ГРЕШКИ, което е полезно.
    Наивна ли съм да се надявам светлината в края на тунела да е дневната, Танче?
    Нали знаеш – оптимистът в това именно вярва, а реалистът казва, че може да има изход, но може да идва и насрещен влак, докато песимистът – че ще се сблъскаме с насрещен влак.
    Машинистът пък се чуди кои са тия трима глупаци, седнали на релсите. 😉

    @ Вили – истината не съществува като еднозначен положителен и полезен абсолют. Тя мени „полезността“ си (кое е по-доброто за теб) във времето. Ако днес си изтървал влак, защото те е домързяло да станеш навреме, а същия този влак се взриви заради бомба, поставена в него, твоят мързел добър ли ще е или лош от гледна точка на оцеляването ти?

  10. nin said

    Не съм много наясно с децата, но това лечение ми се струва наистина неподходящо за децата.

    Относно доколко е вредно това „викане“ мисля, че нещото, което може да го прави полезно е това, че двете страни се договарят взаимно и равноправно. Като ти викат (на децата така или иначе им викат) ти можеш спокойно на викаш и ти, без нещата да стават лични. Мисля там трябва да са наясни с целта на „викането“. То според мен не е общуване, то е изразяване, но не и нормално общуване, на което сме свикнали.

    Малко поспекулирах, не съм наясно въобще с това нещо.

  11. Val said

    Да ти призная, и аз не съм наясно – опитах да дискутирам с Пол (ирландеца) и предложих да е терапия – временна, за възрастни. Той каза, че това опорочавало движението. Каза, че трябвало да се опита, за да се разбере, но повече от онова 1 правило не трябвало да има. Комуникацията се получавала, но за игра опции нямало (на мен този момент не ми харесва).
    Може и Пол да не е съвсем наясно – все пак е излязъл оттам и се е върнал към нормално общуване и днес е женен и има 4 сина.

  12. Lady_Marmalade said

    аз се лекувам с музика….винаги помага….с музика крещя ,с музика се смея и плача,с музика си храня душата…по-добре ми действа и от Спрайт и от вървящия ни приятел Джони 🙂

  13. Lady_Marmalade said

    p.s. Val по Vh1 има Red Hot Chili Peppers Weekend….нали се сещаш къде сам цял ден…..Heaven sista….Heaven 😛

  14. Val said

    🙂 – I do envy you – no VH1 here, regretfully…

  15. Таня said

    Оф, май ще излезе, че съм бая тъпичка, че отново не виждам проблема между теб и тези теории…

    Този Пол подчертава, че идеята е да бъдеш себе си, дори и ако трябва да крещиш. ОК, аз съм твърдо „за“, че човек трябва да бъде себе си, а що се отнася до крещенето: в ежедневието то не помага, но да покрещиш докато играеш хоро или докато се боксираш с крушата, май е доста ефективно средство, но за справяне със стреса, а не толкова с вътрешноличностните проблеми, които пък може да са резултат от стрес – знаеш ли…

    А играта – хубаво е да можеш да влизаш в чужди обувки, само дето понякога се оказва по-трудно излизането от тях. Проблемът на повечето хора не е играенето на роля, а това да бъдат себе си и именно затова смятам, че подобни игри в живота са вредни. Играта позволява грешки, но само когато наистина е на игра, докато в живота докато играеш нещата се случват и често са непоправими. И пак да повторя – проблемът не е в игрите, а в това кога хората смятат, че играят и кога грешките са позволени, която преценка на моменти е трудно да се направи.

    Ако непрекъснато опитваш различни роли, може най-накрая да ти е трудно да установиш, кое е твоето собствено „аз“. Аз съм минавала през такива етапи и е имало моменти, в които ми е било приятно да играя ролички, докато стигнах до извода, че ми е най-трудно да бъда себе си и че изобщо не се познавам…

    А това да виждаш светлина в края на тунела не е наивност, мила Вал, а силно желание за живот и е похвално и жизнеутвърждаващо 🙂 Най-добре е човек винаги да може да я вижда…

  16. Val said

    Да, Танче, напълно съм съгласна – да бъдеш себе си, но по цивилизован начин – не може „искрено“ да кажеш на една наистина възрастна жена „да се разкара“ по-далеч от теб, защото буквално ти се повдига от старческите белези и брадавици по ръцете и, хванали дръжката в автобуса, за която си се хванала и ти… би било „искрено“, но невъзпитано, нали? По-приемливото би било да се дръпнеш настрани, без да вербализираш, или просто да… преглътнеш – да направиш компромис с емоциите си.

    Играта всъщност е голям проблем за повечето хора – ако не се взимаха някои „неща“ толкова насериозно едностранчиво, общуването щеше да е далеч по-леко и нямаше да възникват ситуации на нетърпимост! Да бъдеш себе си е напълно възможно и лесно днес, стига да се познаваш добре, но това НЕ ОЗНАЧАВА да накърняваш правата на другия – т.е бъди себе си, без това да нарушава законите, които са приети със или без помощта на твоя глас на избирател! Още нещо – играта по никакъв начин не е равнозначна на лицемерие, нито пропагандира задържане на емоциите. 🙂 Грешките на приятелите и близките са почти винаги (да не кажа винаги) простени. Не прощаваме само на онези, за които не ни пука и към които не изпитваме емоционална привързаност.
    Ако влизахме по-често в обувките на другите, щеше повече да ни „пука“ за тях. Тогава и емоциите ни към тях щяха да са по-различни. Играта позволява грешки – дори да е „игра“ в живота. Никой не е безгрешен. 🙂 Самият живот не изисква да си безгрешен – той просто се случва, докато ти някак се стараеш да не правиш грешки, било според общоприетите правила, било според някакви собствени критерии. Това обаче не означава, че съблюдаването на писаните закони е гаранция за „безпогрешност“ спрямо вътрешните ти убеждения и… обратното. 😉

  17. Таня said

    Да, сега съм напълно съгласна с теб, просто смятах, че горе в поста става въпрос за друго нещо – именно за намирането на себе си след дълго загубване. Иначе за всичко, което си написала в последния си коментар, съм абсолютно ЗА.

    Аз понякога имам проблем с термините, защото ги вземам много дословно. За мен е важно да бъдеш искрен, когато другата страна те пита за мнението ти. Ако вземем примера с бабата по-горе – да си кажеш мнението в този случай е по-скоро проява на грубост и невъзпитание, а не на искреност, защото тя не е искала да бъде окачествявана.

    И като говориш за игра в живота аз по-скоро разбирам съзнателното манипулиране на околните, а не толкова забавлението или съчувствието. Да влезеш в обувките на другите е съчувствие според мен, а не толкова игра, защото си мисля, че играта преди всичко трябва да носи удоволствие. Но пак казвам, че аз приемам игрите само когато правилата са ясни и играчите – равнопоставени, другото би било или манипулация или терор.

    Но все ми се струва, че screamers са имали друга цел – те именно са приели всички да бъдат себе си, наясно са с правилата на играта „да бъдеш себе си“ и затова е нямало как да има наранени хора. Това дори е било взаимопомощ освен собственото осъзнаване и сила – да си готов да приемеш думите на другите за себе си, те са очаквали да чуят мнението на останалите. Дори и да не е било напълно коректно, те са били наясно, че са под емоционална превъзбуденост и не е било възможно да се наранят един-друг. Според мен да търсиш и откриваш себе си е по-трудно, отколкото да играеш роля…

  18. Val said

    Права си за другата цел на скриймърите – да се научат да не се самообвиняват (т.е. да се борят с неврозата, предизвикана от табутата на модерната цивилиация). Аз одобрих много идеята, но не и начина на реализацията й – повече от едно правило е било необходимо, струва ми се… В играта пак можеш да си себе си – без това усещане игра няма. 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: