the twinkle

Трето посещение на Ранд в гостната ми Тranslitera:

Rand‘s third visit to my Translitera Guest Room:

One More Soul To The Call

(original text by Rand)

Стотици светлини и още повече хора, всички са толкова истински, излъчват топлина и уют. Стотици светлини, които сякаш всеки момент ще бъдат погълнати от огромната паст, зейнала някъде между безкрайното небе и планината, докато мракът завива земята, а вятърът шепне „лека нощ”. Струва ми се добър завършек на деня.

Има някаква магия – хората са едни и същи, а светлинките винаги са различни. Дори софийските ми се сториха променени последния път, когато ги съзерцавах от прозореца на влака, на връщане от Пловдив. Има и още нещо, едно странно плашещо чувство, което те обзема, когато гледаш проблясващите точици продължително – усещаш как те викат…  как наистина можеш да избягаш там, в уюта и топлината, да имаш собствена светлина като всички тях. Плашещо, защото можеш да постигнеш това и без помощта на електричество.

One More Soul To The Call

(English variant by Val)

Hundreds of lights and even more people, all so real, radiating warmth and cosiness. Hundreds of lights that look as if they could be swollen any moment by the void that lies hidden between the gaping jaws of the endless sky and mountain, just as darkness falls to wrap the Earth while the wind whispers „good night“. It sounds to me like a decent end of the day.

There is a kind of magic – people are still the same, yet lights are always different. Even the Sofia ones seemed somehow altered when I last gazed at them, contemplating, through the Plovdiv train window, on the way back home. There is also that other thing: the bizarre and spooky feeling that overwhelms you as you continuously watch the twinkle of the dots – you can sense them summoning you… tempting you to run away and hide there, inside the warmth and cosiness, only to start glowing with your own light, just like them… Spooky, since you realize you can do it without the help of electricity.

silent scream

This is Rand‘s second visit – at my request, in the Translitera guest-room. I chose to present the text without any intro.

Tова е второто посещение на Ранд в гостната ми Тranslitera – по моя молба. Реших да представя текста без увод от мен.

Here it is (Ето го):

Ruled by secrecy

Размиващо се съзнание. Трус. И още един, по-силен, но успокояващ. Остатъчните вибрации продължават, чужди и далечни и въпреки това принадлежат на моята същност, поне доколкото сетивата могат да й позволят да притежава. Трус. Монетата подскача, започва бавно да се търкаля на границата между деня и нощта, преминава хиляди пъти от всяка страна, завърта се за последно и остава на ръба си. На мястото, където Земята не се върти всичко е възможно. В човешката душа. Затворена, гладка, полирана и няма ключалка, а някак си някой успява да влезе. И да излезе. И да остане. И винаги да е там. Или навсякъде. Докато монетата вече не стои на ръба си, а Земята се върти.

Ruled by secrecy

Blurred consciousness. A tremor. And another one, much harder, yet so soothing. The echoing vibrations still continue, far and foreign, even though belonging to my very self, for as long as my senses would allow it. A tremor. The coin bounces in a toss, then  lands down, rolling on the line between the night and day, crossing it a thousand times,  then makes one final revolution and freezes there – on its rim. Right onto that spot where the Earth does not revolve and everything is possible. Inside the human soul. Closed-up, sleek, and polished, and without a lock, though someone somehow does break in – to enter. And then leave. And stay. And be there, always. Or also everywhere. Just as the coin no longer poses on its rim, and the Earth goes round, and round, and round.

15 минути

Толкова остват до тръгване за работа, а аз не спирам да си мисля за летящи колелета в небето….

Северна красота

Отварям днес пощата и намирам един куп ‘ледени’ снимки от Надя… Ах, тази Канада (или по-скоро: ах, тази наша планета!) – и при минусови температури е пленителна. Надя е щедър и широко-скроен човек – вярвам, че няма нищо против да споделя северната красота на канадския ивичест лед тук, в ‘подковата’.

Първата снимка прилича на гигантска близалка, потопена в океана. Подозирали ли сте някога, че в природата може да съществува естествено-цветен лед? Предполагам, че подобна гледка на живо е наистина изумителна… Снежнобялата зима в Бургас е рядкост – пухкавите снежинки бързо изчезват в кални следи, а ледът е сив и мръсен. Само клоните на дърветата и покривите на къщите съхраняват чистотата на бялото.

Оказва се, че цветовете на леда в океана са резултат от реакцията на снега в различни условия и се дължат на уникалното свойство на водата да съществува в три различни физични състояния, които могат да си взаимодействат. Като се замисля, ‘веществото на живота’ се съдържа във вид на течност в около 70% в човешкото тяло. За мен най-необяснимата биологична реакция си остават сълзите: винаги солени, независимо дали са предизвикани от радост или от тъга…

Ето и любопитните факти, предоставени в посланието на Надя:

Сините ивици се образуват при напълване на пукнатина в ледника с вода, която замръзва толкова бързо, че не остава време да се оформят балончета. (Хм, прозрачността винаги се асоциира със синьото; може би защото небето и водата имат този цвят за нашите очи…)

Някои айсберги ‘падат’ в океана и образуват на дъното си пласт замръзнала солена вода, която придава зелен цвят, ако е богата на  едноклетъчни водорасли. (Зеленият цвят е цветът на гората, пролетта  и живота…)

Кафяв, черен и жълт лед се получава вследствие на седимент, влачен при спускане на глетчер по земната кора към океана. (Сигурно и червени нюанси има: огън и подземни сили.)

Тук айсбергите приличат на късове бита сметана, със следа от извадена сламка в единия. Какво ли е на вкус айс-кафето в Канада? Още не съм наясно дали тази напитка трябва да се сервира топла или студена – вариантите в заведенията по плажа са много. За мен ‘айс’ в случая означава прохлада, но на кафето не приляга да е друго, освен горещо. Причудливите форми радват окото – и на гастронома, и на естета у мен.

Чудно нещо е естетическият усет – у някои е ръбат и твърд, като лед, у други – мек и плавен, като вода, а у трети – ефирен, като въздух. Формират го безброй фактори, но остава уникално-субективен за всеки човек…

Последната снимка ми стана любима. Напомня фантазията на Дали, магията на „Землемория“, чудния свят на Толкин и дремещите дракони от времето на Мерлин. Недосегаема и девствена красота.

Жабешки яйчица (великденски метаморфози)

… жабешки яйчица, попови лъжички, млади жабо-ларви…

… щастливи жабки…

Пролетните размисли на Ал и репликата му за щастието от настъпилата промяна ме накараха да се замисля над явлението метаморфоза – превръщането.

При жабките изглежда е най-истинска, защото преминават от воден към сухоземен начин на живот. Опашката на поповата лъжичка изчезва, хрилете се заменят с бели дробове, мозъкът и сетивата се променят, вегетарианството преминава в месоядство, развива се бинокуларно зрение. И цялото това превръщане се извършва благодарение на един хормон на щитовидната жлеза – тироксин. Това веднага ме навежда на мисълта за пролетта и хормоните – с цялото великолепие на една такава всеобща промяна…

Дали тази пролетна метаморфоза поне мъничко не преминава и в духовна промяна у хората? Да, обичаме всички сезони и се радваме, че все още тук присъстват и четирите, но все пак през пролетта животът някак си ‘кипва’ и настава едно такова, Великденско възкресяване. Снощи боядисахме и украсихме онези малки символи на метаморфозата и живота – яйцата. Този ритуал винаги ме е омагьосвал – подобно на прекрачването на прага на църква.

Хм, преминаване през вратата на храма – още една символика. Ставаме ли други в храма? Мисля, че поне аз – да. Блогерите имат своя храм – интернет. Дали виртуалното Аз на човек е въображаема представа за това какъв би искал да бъде или в тази своя проекция вече Е такъв? Сигурно затова ни влече тънката, но силна като наркотик нишка: медийната изява.

Спирам дотук и пожелавам на всички блогери поне няколко дни щастлива Великденска промяна 😉 – нека вместо с великденско яйце или картичка ви поздравя с това забавно видео:

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! 😉

ЧАРОДЕЙСТВО

Наскоро гледах полския филм „Магии“ – за малките чудеса във въображението на Стефек – момче, което поставя оловни войници по релсите и хвърля монети по перона, за да ‘купи’ по свой магически начин завръщането на отдавна напусналия ги баща. Сюжетът тече простичко и леко – със свеж хумор, породен от контраста между наивно-сериозната гледна точка на малчугана и монотонната делничност на едно планинско градче. Филмът провокира у мен позабравени мисли за предизвиканата случайност: съкровените желания имат шанс да се намесят в причинно-следственната събитийност, стига да са достатъчно искрени, т.е. Важни. Децата, необременени от рутината на възрастните, са най-големите майстори на мечти или малки (а понякога не чак толкова малки) ‘чародейства’. 🙂 Ето един спомен от моето детство:

Имаше подвижна книжарница, а аз бях първокласничка (родена през декември, т.е. още ненавършила седем). Нямах търпение часовете да свършат, макар последният да беше любимото ми ‘четене’. Излетях от стаята и се наредих на вече оформилата се опашка, но за мой ужас даденото от майка ми левче не се оказа в джоба на палтото (обикновено имах стотинки за баничка; левчто беше специално за случая!).

Помня онзи мирис на хартия, изпълнил фоайето на сградата. Бях съкрушена, че ще остана без книжка. Въртях се около щанда, гледах как съучениците ми разглеждаха красивите илюстрации; наивно се надявах на чудо – някой да ми направи подарък. Хрумна ми даже да предложа в замяна рисунката ми с водни бои от същия ден…

Питам се дали книгата е загубила своето очарование днес? Едва ли. И все пак… Дори да е смешна, идеята за компютърна програма, която да имитира досег с хартия и мирис на прясно-отпечатан текст, вероятно е изпълнима.

Тръгнах си към къщи, като се молех на моето ‘извънземно’ (Оро: образ, взет назаем от стар филм за високо-интелигентни пръшълци. ( 😐 Да, телевизията наистна е мощно средство за внушение, но това е друга тема). По онова време ни възпитаваха в атеизъм и църквата беше забранено място. Ученици пък там съвсем нямаха работа! Научната фантастиката обаче беше на почит: аз бях направо запалена по далечния Космос. Недораслото ми въобръжение търсеше появата на Оро, моя Вълшебник, в очертанията на човешко лице в профил сред облаците. Уверявам ви, дори не бях чувала, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а Билбията беше понятие без смисъл.

Вървях през училищния двор и молех Оро за книжка точно от тази книжарница (не можех да си обясня защо, но Беше Важно)… За първи път исках нещо по-различно от ‘да не ме изпитват’ или ‘да се отърва от къщна работа’. Спрях, за да потърся знак – реших, че този път ще хвърля само бегъл поглед към небето, за да издебна Вълшебника (подозирах, че често нарочно не се появяваше, за да ме дразни). Съзрях облаци тук-там, но ни следа от профил… Затътрих крака към спирката на автобуса (да, прибирах се сама на тази възраст!). Имах ‘смотана’ походка, като на комплексар – с поглед, вечно забит в земята. Бях разочарована, че съм избрала твърде слаб или неспособен Вълшебник…

Тогава бавно, сякаш на каданс (ала все пак неочаквано, макар изненадите да са внезапни!), в тревата се появи крайчеца на книжно левче, потрепващо от повея на вятъра. Някой го беше изгубил, разбира се – също като мен, но това ни най-малко не ме развълнува: бях твърде заета да се втурна тичешком към училищния вход, преди да си е тръгнала книжарницата…

Не помня за какво се говореше в книгата, която закупих, но е изключено да забравя радостта от разтварянето на чисто-новите страници! За мен това преживяване беше и си остава едно чародейство, макар за левчето в тревата със сигурност да има някакво напълно логично обяснение…

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, а после гласувай за костенурката! 😉

ГАЛОПИРАЩАТА ЖАБА

Наскоро усетих, че ми е скучнo 😐 (oтдавна не бях писала). Обзе ме неприятно самосъжаление и, като всяка самоуважаваща се ‘жаба’, се оправдах с липсата на вода – пресъхнало ми беше блатото, явно без да забележа… Причините за тази печална ситуация няма да изброявам – твърде тривиални са, а и фактът, че рядко пропускам да забележа малките подробности:

Поучителна история < < виж видеото !!!

(ние, жабите, се славим с това, че 😀 нямаме достойни конкуренти в лапането на мухи – от всякакъв калибър и независимо от скоростта!), всъщност не е от значение.

< линк към „Цветът на магията“ … По-важното в случая е, че моето униние беше прекъснато от нещо като плющене на криле – първо безшумно, като точица, на която не позволих да нарастне (поради тривиалните причини, споменати по-горе!), а после малко по малко точицата се оформи в нещо подобно на мъжко бомбе или шапка ( 😮 ококорих се: … не! не беше боа, глътнала слон!), докато най-накрая бомбето се превърна в… коруба! С шеметно пърхащи крачка на една забързана във въздуха костенурка!!?

Веднага се сетих за багажа, който търчи с многобройни крачета след притежателя си. 😀

Обичам Тери Пратчет и необятната му фантазия: неговият велик  (или велика?) А’Туин още сърфира из космоса на net-a:                                                    линк към  „Фантастична светлина“ >

Ала нека все пак да продължим с историята…

“Приятелко, ти ли си – 😕 какви ги вършиш?”, изкваках изненадано.

“Чувствам се прекрасно и работя съзнателно в тази насока. Образовам се, мисля, чета, пиша. Полетях, както виждаш.”, усмихна се тя, кръжейки над главата ми.

Потърках очи с ципичките на плавниците си и унило отвърнах: “Блазе ти, че не мислиш за финанси! Сигурно и в любовта ти върви, а мен ме гони лека пролетна депресия 😦 …”

Тя отрони една люспа от корубата си: “Ето ти линк за един от блоговете ми … ако не съм ти давала: полетът на костенуркатa. Едва ли всичко ще ти е интересно, но може да ти помогне да гледаш по-ведро на живота.”

Голяма грешка (видео), Lyd! Застоят в пресъхналото блато така ми беше омръзнал, че след като се взрях по-отблизо в люспата от корубата, ме обзе едно ей такова настроение:

(видео) > Ще се ПРЪСНА от кеф!

След което – сами разбирате, щом една мъдра костенурка може да лети, значи и една не толкова мъдра жаба може да галопира (видео)… и се устремих с весели подскоци към ковача, за да ми вземе мярка за подкова (трябва да сме подковани за такова сериозно начинание като блогирането – в крайна сметка, ще ставам галопираща жаба!) 😉

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, a после гласувай за костенурката! 😉