„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.“
Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.
Не се усмихвай – много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели „купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта“ за евентуален престой в болница – докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).
Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми – Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… 😉 )
Чужденецът си е класика на абсурда – нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.
Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: „Не се сърди, човече!“. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. 🙂
Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово – американецът Пешо, Роси – бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…
Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има – най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…
Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение – антихуманност, но към роднините на престъпника…
Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…
Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само привидна превантивна функция.
Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да – за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)
За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.
Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.
„Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.“ Това е убеждението му и в него няма фанатизъм – не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало – истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…
Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог… Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то – чист абсурд!
Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. 🙂 )
(гласувай за костенурката!)