к(в)оледно

Чаках, ли чаках… заклинания правих… песни наум си пеех… обаче сняг не заваля!

Поради тази причина мисля да се оттегля по-надълбоко в блатцето си – сред по-високите тръстики и разните местни твари, а после да се оттдам на всичко, различно от блогстване – жабешката ми природа лелее мокри терапии и най-паче онези, дето са свързани с поливане на гласните струни и доволно кикиморно квакане в тон с любими мелодии…

Желая ви Весела Коледа сред домашен уют, радост и много любов!

молба (request)

Една услуга, ако може – отнема минутка…

Сайтът за Рак на Гърдата има проблем с отчитането на достатъчно кликове, за да се достигне квота, необходима за даряване на минимум една безплатна мамограма дневно на жена в неравностойно положение.

Отнема само минутка да го посетите и да кликнете върху: ‘donating a mammogram – Click here – it’s free!’ – безплатно (розовото прозорче в средата).

Не ви струва абсолютно нищо. Корпоративните им спонсори/рекламодатели просто използват броя на дневните кликове, за да дарят безплатна мамограма в замяна на рекламaтa.

Ето и уебсайта, благодаря! –

http://www.thebreastcancersite.com

A favor to ask, it only takes a minute…

The Breast Cancer site is having trouble getting enough people to click on their site daily to meet their quota of donating at least one free mammogram a day to an underprivileged woman.

It takes less than a minute to go to their site and click on ‘donating a mammogram – Click here – it’s free!’ – for free (pink window in the middle).

This does not cost you a thing. Their corporate sponsors/advertisers use the number of daily visits to donate a mammogram in exchange for advertising.

Here’s the web site, thank you! –

http://www.thebreastcancersite.com

same thing

„Wouldn’t you say, Pooh?“

„Say what?“ asked Pooh, opening his eyes.

„Music and Living. . .“

„The same thing,“ said Pooh.

* * *

„Нали така, Пух?“

„Нали какво?“, попита Пух, отваряйки очи.

„Музиката и Живота…“

„Едно и също е“, каза Пух.

* * *

„Que dis-tu, Pooh?“

„De que?“ demande Pooh, en ouvrant les yeux.

„La Musique et la Vie …“

„La même chose,“ a dit Pooh.

Лимонова диета ;)

свежо! 😉

Много нашумяха разни летни диети напоследък – дюканови, антидюканови и прочие… Всичките малко съмнителни, мен ако питате. Като върл противник на издевателствата над организма (и най-паче лишаването му от първостепенно-значими потребности) хич и не чета тем подобни оферти, ама нали сега основната ми цел е отслабването – зачудих се дали някоя диета може да се приспособи за люде като мен, дето хем ги сърби, хем ги боли 😉 … и ето за каква щуротия се сетих:

ДюкЯнова диета с лимон

Вероятно ви е познат вицът за поза ‘лимонче’… От серията еротични тъпизми: за поза ‘черепаха’ (дамите на четири крака под кухненската маса, а мъжете отзад, с черпак в ръка – готови да хлопнат изгорите по темето, ако се покажат от другата страна на масата 😮 ) или поза ‘двукрак паяк’ (дамите вързани под мишниците на бънджи, закачено за тавана, а мъжете, излегнати на пода, движат брадички нагоре надолу и броят подскоците на бънджито 😮 )…

Лимончето – мой любим плод 😛 , се ползва в далеч по-романтична ‘светлина’:

1. Задължително на свещи + мека постелка на пода.

2. Дамата: задължително чисто гола, за да има ефект ‘диетата’ (и за нея, и за партньора).

3. Кавалерът: задължително облечен – препоръчителен дрескод: в строг стил, но с разхлабена вратовръзка (много разхлабена!!!) – и разгърден (само по риза, на която минимум 3 копчета откъм адамовата ябълка са разкопчани).

4. В кухнята – бяла порцеланова чинийка, с току-що измит лимон (като този на снимката горе) и един остър нож до него.

5. Разрешена е подходяща (по избор на участниците в ‘диетата’) музика.

Приложение:

Дамата се запътва грациозно към кухнята и разрязва лимона напречно – на две половини, като взима по една половинка във всяка ръка. След това грациозно се връща при любимия, поглежда гърдите му, издава тих стон на възбуда и го приканва да отвори уста. Той се подчинява и ляга на постелката върху пода… Впила очи в неговите, тя леко присяда върху адамовата му ябълка и започва усърдно да цеди лимоновите половинки:

„Хайде, мили, преглъщай, преглъщай, по-бързо, по-бързо… „

😉

Ефект: радост за очите, свеж вкус, повишаване на адреналина, намаляване на стреса, а оттам – и на килограмите 😀

Необозримата святост

Пожелай си нещо... в Църквата на Мъдростта - Света София, Константинопол (днешен Истанбул), есен'05

Странно е някак: бръкваш с пръст в дупчица на ‘сбъднатите желания’ в свято място, което, макар и превърнато в музей, си остава свято. Не знам дали е само евтин туристически трик да се твърди, че за мнозина е станало чудото. Не помня какво точно си пожелах и наистина ли посмях искрено да пожелая нещо… Може ли да има вяра в суеверието?

Споделеното тук имa връзка с раздумката при Графа и моята теория за силата на малките чародейства.

Отдавна се каня да жабософствам за душата, тялото и съзнанието, но май не съм готова за нещо повече от поезия…

Нe знам дали някой го е забелязал и дали си струва да напомням за Гвоздея в подковата, но тук помествам и стихове на английски – в категорията Frog Poetry. Венецианският федър на Лид ме провокира този път да се опитам да преведа на български (нещо, което нямах необходимост да правя) едно свое ‘почти-сонетно’ произведение 😀 – The Point.

Поставям малко начало на размисли за душата, макар да предпочитам (също като Платон във „федър“, 😉 ) да философствам диалогово – чрез коментари из блоговете или в раздумки. 😛

Ето и превода, който се получи:

* * *

Смисълът

Струва ли си? Смисъл ако има – ням е.

Най-скучно се живее без любим.

Тъй сладка – или кисела дори да стане,

целувката му дирим… нея бдим.

Защото там – в душата на любимия

споменът за светостта ни доловим е!

Отивам да посрещна изгрева на плажа! 🙂

Равносметката

Вчера прочетох ‘годишния отчет’ на Лонганлон за 2004 и си дадох сметка за изгубеното време… В един друг пост (‘Клетката’), Пиеро апелира: „Не пилей време с теории за конспирации, не проспивай живота си!“ Не разбрах само каква алтернатива предлага. Стори ми се, че намеква за професионално развитие и задължителен резултат – финансов просперитет. При мен тези две неща не се оказаха полезни. Погледнах назад и… ето равносметката:

През по-голямата част от 2006 буквално съм ‘проспала’ живота си, работейки в клетка – изтощителната дейност в офиса консумираше цялата ми енергия и вечер заспивах пред скуката на тв-екрана (като пенсионер!). Боледувах, гълтах антибиотици, не си вземах обедна почивка и понякога оставах да довършвам след работното време. Затрупваха ме с имейли, поемах всеки чуждоговорящ клиент в офиса и всяко телефонно обаждане от чужбина. Оперирахме с над 500 апартамента за отдаване под наем, но екипът се състоеше от 5 човека без съответния опит. Скоро екъпът се смени, продължих с безумно активната работа. Фирмата не ме научи на нищо ново, но моите идеи бяха от полза.

От време на време посещавах любимата Вила Вилекула – да пофилософствам на чаша вино с приятели. Направих опит да се сближа с колегите по Великден – събрахме се във вилата преди обиколка на църквата… нищо не се получи. Все пак имах своите приятели – играех билярд, импровизирах с The Girl From Ipanema или Otherside пред микрофона в караоке, ходехме в Парти Клуб с лайф рок музика… Попаднах и във VIP зоната за концертите на Стинг и Депеш Мод: ‘куфях’ като тийнейджър, представи си! После взех отпуска за 2005 и отидох на гости в Мюнхен.

Ще кажеш – нелош живот! Обаче. Едно голямо ‘обаче’ ми боде очите: нещо не достигаше – въздух, може би, или жив контакт в работата…

По едно време заподозрях, че заприличвам на хората, които дразнят с вечното си недоволство… Очаквах да мога да пътувам по изложения, но уви! Сега си давам сметка, че неистовият ми работохолизъм е бил един вид защитна реакция спрямо депресията. Офисът беше затвор, а редките фирмени сбирки никак не помагаха да се опознаем. Нямаше ги обещаните пътувания, не виждах бъдещото си развитие, а опитите ми да го ‘установя’ завършваха с неясни за мен задължения и права, или с назначаване на нови колеги… Поисках да напусна, но ме възпря лоялността.

Периодично закачах нещо свежо-иронично на таблото над бюрото си. Не помня дали това беше от лято’06, но едно от писанията гласеше: „Оптимистът: има светлината в края на тунела! Реалистът: ами, има пътуващ влак, тунел, релси и влак, който идва отсреща, това е. Песимистът: ще се сблъскат! Машинистите, който карат двата влака: ха, има трима глупаци седнали на релсите!“

Знаеш ли кои са най-редките птици? Таралежите. Един ритник – и политат. 😛 Много се чудех дали не е време да полетя…

Митачето напусна (Митаче, липсваш ми!). Назначиха нов колега – Стенли. Той също напусна. Днес на тяхно място има колежка, която още не съм виждала. (Впрочем, търся си нова работа и окончателно напускам, така че едва ли ще имам честта да я видя. )

След един разговор, в който споделих, че не съм щастлива да върша наложената ми дейност, повишиха заплатата ми. Не се оплаквам от финансите (макар че днес тази заплата би била недостатъчна) – имах бонуси, но дори това не успя да компесира липсата на удовлетворение. Коледното парти протече в пиене, ядене и фалшиви усмивки – друго не помня.

Първата половина на 2007 отново мина инфарктно – работехме като луди. Случи се така, че ми възложиха мъничко по-творческа и по-отговорна дейност. Разработих едно от перата в бизнеса – застраховките (моя бе заслугата да наложим този бизнес през 2006). Отново се мотивирах. Започнах да виждам възможност да се разкрие чисто нов отдел с мое участие – препродажби на недвижими имоти. Мои познати доведоха платежоспособни руски клиенти и… сделките се осъществиха успешно. Твърде успешно. Прескочиха ме. Само дни по-късно договорих процент от сделка, която извърших съвсем сама и отново с клиент на познати. Е, стана така, че отказаха да ми изплатят цялата сума, а бях чакала повече от половин година, за да получа останалото – на порции!

Ето и хубавите моменти на 2007: присъствах на концерта на Джордж Майкъл и куфях с колеги от фирмата-посестрима. Ходих на гости в Ница и Френските Алпи, после отпраших за Октоберфеста в Мюнхен (взех си отпуската от 2006)… Посещавахме опера, кино, театър, празнувах рождените дни на приятели, канеха ме на вечер с китара… Обаче въздух в офиса нямаше. Нямаше и коледно парти, а фирмения купон в края на туристическия сезон мина без мое участие – не виждах смисъл да ходя, макар идеята да наемем селска къща в гората да беше отчасти моя. После така и не разбрах защо не ми дадоха отпуск по нова година… Най-свежият момент беше поканата от старата ми фирма да поема съботно-неделни лекции за нямолко месеца. 🙂

Постепенно осъзнах какво ми е липсвало – не бях стъпвала на плаж от цели две години.

В първите месеци на 2008 открих, че съществуват блогове и наоколо летят костенурки и пълзят охлюви. 🙂 Това ме извади от работохоличната летаргия и ограничих до нула поемането на чужди задължения. Започнах да блогствам по време на обедната почивка или когато нямах работа – не ме интерисуваше, че не общувам с екипа. Нямаше за какво, освен за работа, а моята не зависеше от тях… Имаше едно много щастливо за мен събитие – Кумът дойде в София! 😛

Настоящето: от 1 юли съм в полагаем отпуск. Плувам в залива на Златна Рибка или близо до Солниците. Пека се под чадър и имам тен. Нося пясък у дома. Спя, но не от умора.

Празнувах Джулая в периметъра на музикалната сцена, а отгоре на всичко, същата вечер една приятелка имаше рожден ден! Изгревът беше вълшебен… Продължихме още една вечер в офиса й. Осъмнахме, също както при гостуването ми в София, когато видях Кума! Няколко дни след това ходих на концерт на Юрая Хийп (Джон Лоутън и Кен Хенсли) в летния театър – покани ме стар приятел – преводач в София. Благодаря ти, Тео!

Наскоро се разхождах с майка ми – нещо, което от години не бях правила, и ме валя дъжд в морето – усещането е страхотно, а го бях забравила. 🙂

Странно нещо – равносметката ми май излезе положителна!

Острието на бръснача

Черна корица: разрязано през средата лице (като от ръб на дамска капела). Не ми харесва – не отразява това, което открих в книгата. Познавам стила на Моъм от едно английско издание на Луна и Грош, от преведените на български Разкази и екранизацията на Цветният воал, до която се домогнах чрез DVD.

Острието изследва темата за Пътя и достигането до ‘себе си’, до онова най-съктровено за всеки желание, което отразява същността на душата. Софи, Изабел, Грей, Елиот осъзнават своето желание, но не им достига духовна сила да го обозрат като нещо осъществимо. Затова правят алтернативния избор – просто живеят, примирени с недостижимото…

Лари е различен. Той упорито отказва да започне ‘почтена’ работа за положение в обществото. Интуитивно усеща, че търси нещо и не бива да спре, преди да го намери. Поглъща купища книги, пътува, появява се внезапно и пак така изчезва… Постига щастието с просветление за красотата на света. Прави го по Фаустовски – с болка от екстаза при вида на възхитителен изгрев в планината: още миг и би умрял… В този миг осъзнава: животът е, за да се живее. Не е нужно да си роб на познанието, да прочетеш много книги или да научиш различни езици, нито дори да пропътуваш целия свят. Просто трява да улавяш красотата в преходното и да й се радваш, докато я има, да се самоусъвършенстваш духовно.

Философията на Лари много прилича на светоусещането на една летяща костенурка! 😉

Моъм ме очарова с умелото описание на отрязък от събитийността в Южна Франция. Е, признавам, малко тривиално бе сливането на Лари с Абсолюта чрез обозримата красота на природата, но едва ли има по-инстинктивен начин. Човек се стреми към единение с Божественото и го постига по своему. Някои така и не надмогват чувството си за справедливост и морална отговорност, макар дори те да постигат интуитивна мъдрост…

Всеки се слива за миг с Абсолюта, но малцина успяват да не се разбунтуват срещу идеята, че светът е създаден просто ‘ей така, за забавление’. Войните, болестите, гладът са част от това забавление – част от Красотата, която иначе би била статична и мъртва. Може би дори грозна.

Както казва Лари, един ден човекът ще еволюира и ще съумява да се слива с Абсолюта когато пожелае – подобно на развитието на палеца, този уникален орган, с който можем да докоснем кутрето…

Дали тогава красотата ще съществува жива, в дуалистично единство със спомена за грозното и въображаемото зло? … Не съм убедена, че бих харесала такъв свят.

Чужденецът

„Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки… Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме.“

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай – много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса… По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели „купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта“ за евентуален престой в болница – докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера… (Приятелката ми – Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително… 😉 )

Чужденецът си е класика на абсурда – нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: „Не се сърди, човече!“. Често играя с приятели… Целта ми е да няма завършване: да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз… Обичам самата игра, а не жeлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. 🙂

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово –  американецът Пешо, Роси – бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще става кум), сестра му Сончето и аз. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно…

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има – най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние…

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение – антихуманност, но към роднините на престъпника…

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство… Жертвата е мъртва, а цена животът няма… Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен…

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този ‘полезен’ страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само привидна превантивна функция.

Освен това, ‘чуждото’ наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си ‘от праведните’ и поддържаш моралното статукво… Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да – за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто ‘хуманно’ се очаква да постъпи ‘хуманно’ и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се ‘случва’ в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

„Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право.“ Това е убеждението му и в него няма фанатизъм – не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало – истината, че въпреки ‘нежното’ равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия…

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог…  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо… Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то – чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. 🙂 )

(гласувай за костенурката!)

Какво му е доброто на ‘добрия’ вкус? (раздумка)

сайтове за лош вкус: музей на лошия вкус, лош вкус за музика, лош вкус за поезия, лош вкус за облекло, лош вкус за филми

„Що е лош вкус?“, пита Лид и отговаря: “ Всички неща, които принизяват и ограничават духа са проява на лош вкус.“

Всъщност, имаме ли право да определяме кое принизява и ограничава човешкия дух и ако да, не е ли това право на всеки, сам за себе си? Ако влечението по масовата комерсиална култура  на чалгата е лош вкус, кое определя добрия вкус като ‘добър’?

Чисто дуалистичното предположение би било, че добрият вкус трябва да е антипод на ‘масовата комерсиална култура’. Това звучи страшничко… Излиза, че усетът за естетически красивото е уникален и само гении биха имали, хм – привилeгията да се радват, хм – на собствения си вкус… Дали пък  Хитлер не е бил естет, в крайна сметка? Обаче аз също си паднах по традиционното баварско облекло… 😀 Значи Хитлер не е никакъв гений!  😛 > Hoo-ray!!!

Ама как да категоризирам сръчните ръце на циганка, плетяща възможно най-красивите кошници 😐 – нали е производство ‘на конвейр’ и все за продан? Или занаятът й няма нищо общо с естетиката? Как тoгава определих кошниците като красиви – само аз ли виждам у тях естетика?

Е, май ще трябва да призная, че добрят вкус не е Обратен 😉 на ‘комерсиалната култура’. Тогава? Сигурно е смесица от основни критерии, хем общоприети за валидни в разграничаването на красиво от грозно ( 😛 > ами то, така погледнато, добрият вкус си е масов, в крайна сметка!), хем проявлението им е чисто субективно и зависи изцяло от характера и личността на индивида.

Значи ли това, че доброто на добрия вкус е именно в индивидуалната му характеристика? Кой тогава ми дава право да определям чалгата като музика/култура, по-нискокачествена от пънка, хеви метъла, рапа или ранната Мадона? МТV се отличава от „Планета“ по това, че предлага разнообразие от стилове, но възпитава ли ‘по-добър’ вкус?

Не понасям чалгата, харесвам Вивалди, ала си падам по Ред Хот Чили Пепърс. Това лош вкус ли е?

Не мога да забраня на някой да препочита нещо пред друго нещо… Не мисля, че днес едно дете може да бъде заключено в света на телевизия „Планета“ – има масов достъп до информация чрез кабелна, интернет, мобилен, i-pod и т.н. Нещо повече – няма как да не общува с други малчугани, с баби, с учители, с каки и батковци, с масмедии – всички от които предлагат, е, може би не чак толкова ‘масови’, но все пак доста популярни алтернативи на ‘еталони на живот’.

Несъмнено, една от тях е тази на Лид – затова, гласувайте! 🙂

>>>>>    P.S. Волен Сидеров не е чак толкоз популярен, колкото си мисли! 😉