Стотици светлини и още повече хора, всички са толкова истински, излъчват топлина и уют. Стотици светлини, които сякаш всеки момент ще бъдат погълнати от огромната паст,зейнала някъде между безкрайното небе и планината, докато мракът завива земята, а вятърът шепне„лека нощ”. Струва ми се добър завършек на деня.
Има някаква магия – хората са едни и същи, а светлинките винаги са различни. Дори софийските ми се сториха променени последния път, когато ги съзерцавах от прозореца на влака, на връщане от Пловдив. Има и още нещо, едно странноплашещо чувство, което те обзема, когато гледаш проблясващите точици продължително – усещаш как те викат… как наистина можеш да избягаш там, в уюта и топлината, да имаш собствена светлина като всички тях. Плашещо, защото можеш да постигнеш това и без помощта на електричество.
Hundreds of lights and even more people, all so real, radiating warmth and cosiness. Hundreds of lights that look as if they could be swollen any moment by the void that lies hidden between the gaping jaws of the endless sky and mountain, just as darkness falls to wrap the Earth while the wind whispers „good night“. It sounds to me like a decent end of the day.
There is a kind of magic – people are still the same, yet lights are always different. Even the Sofia ones seemed somehow altered when I last gazed at them, contemplating, through the Plovdiv train window, on the way back home. There is also that other thing: the bizarre and spooky feeling that overwhelms you as you continuously watch the twinkle of the dots – you can sense them summoning you… tempting you to run away and hide there, inside the warmth and cosiness, only to start glowing with your own light, just like them… Spooky, since you realize you can do it without the help of electricity.
Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.
Калиграфията винаги ме очаровала с изяществото си – в училище губех нишката на урока по литература и се отплесвах в изучаване на ръкописа и на сложните плетеници в розетите и в орнаментите. Не ви ли приличат на заклинания, тайни лабиринти, или кодове? Е, признавам, любопитството ми към загадки понякога ме кара да ги търся навсякъде. 😛
Съзерцавам изкусно украсената начална буква и си представям подострено перо: съсредоточено и едновременно с това ужасно леко в ръката на калиграфа, внимателно потапяно в мастилницата, обмислящо всеки детайл в орнамента и… прехласнато пред текста. „Несъмнено е бил очарован“, казвам си, „как иначе ще създаде това изящество?“ Порових се в нета и открих ето това добре забравено от мен слово на Екзарх за най-прекрасното творение:
„Като виждам небето, украсено със звездите, слънцето, месеца, земята — с треви и дървета, морето — изпълнено с всякакви риби. . . и като стигнах до човека, като че от учудване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която да обхваща цялата земя и по-високо от земята да се издига. Къде ли е закрепен този ум? И как той излиза от тялото и преминава през различни обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и месеца, и през всички звездни пояси, през ефира и всички небеса и в същото време той се намира в своето тяло? На какви ли крила той излита? По кой ли път лети? Не мога да разбера. Само това зная да кажа с Давида: Дивно е за мене твоето знание; то е силно, не мога да му се противопоставя. . .”
Дали не е имал предвид именно творческите заложби на разума ни? (Как мислиш, Графе? А ти, ѣрен?) Както и да е, май взех да се отплесвам в друга посока, а исках да опиша калиграфията като усещане. 🙂
Правела съм няколко опита да „рисувам“ текст (собствен или чужд) по начин, който да отразява моя прочит на съдържанието: не съм имала особен успех. Перото ми често бе припряно, не се упражнявах достатъчно, исках веднага да се получи… и въпреки това провалите не намаляваха удоволствието от самото писане. 🙂
Понякога се чудя дали калиграфите не добавят нещичко от себе си към текста? (Съдя от опит – преводачите със сигурност са изкушени от мъъъничко по-голяма доза съ-авторството!). За всеки уважаващ се творец е доста важно какво усещане ще предизвика…
Знам, че е всеизвестно, ала все пак > Ето бегъл пример за това как шрифтът въздейства върху възприятието:
Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?
Всъщност, според Уикипедия, корените на думата идват от гъцките κάλλος (калос: „красота“ ) + γραφή (графи: „писане“). Все си мисля, че названието на това изкуство не е простата интерпретация ‘красиви букви’. Вярвам, че е по-скоро възторг от ‘красиво написано’, т.е. от смисъла на текста. Е, не съм изучавала етимология, но и не мисля да проверявам дали е романтична заблуда – мое си е това усещане за калиграфията и пò си ми харесва. 🙂
Дойде ми наум да изровя от нета следния пасаж от „За буквите“:
И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той – по гръцките. Първата буква у евреите е „алеф“, което ще рече „учение“. Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се“ – това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа“. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето „алфа“, което значи на гръцки „търси“ вместо „търси учение“. Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“.
С риск да стана смешна ще кажа, че моят прочит точно в този момент е следният: създаването на азбуката ни по същността си е калиграфия – естетически препис на нещо много хубаво (има ли по-красиво от това да можеш да общуваш с даден код: да предаваш чувства, мисли, емоции и да те разбират?) и едновременно с това съ-авторство при поднасянето му пред онези, заради които се създава. Ако продължа с интуитивната интерпретация на „алеф“, мога да стигна дори до там, че красотата на буквите е именно в ръкописното им изписване: да станат инструмент на „учението“… как да твориш. 😉
За най-сполучливия опит да „калиграфирам“ свое послание вече съм споменавала тук. Преди повече от пет или шест години узнах, че една приятелката се изнася на квартира. Искаше ми се да й пиша, да я подкрепя в начинанието. Така че отидох на гости у познат американец, който живо се интерисуваше от калиграфия, и с малко напътствия и помощ от негова страна нарисувах костенурка, която се мести заедно с корубката си и въздъхва облекчено: „Слава богу, че не ми се налага да пренасям покъщнина“. Така и не помня дали го изпратих и дали беше получено това послание, но преживяването покрай създаването му беше чудесно – от подбора на перодръжката, избора на мастило и подходяща хартия, та чак до капките вода върху определени зони с цел да се постигане water colour effect… Получи се магията, както и в това видео (направих превод от английски) за поезията, калиграфията и анимацията (друга позабравена моя мечта):
Lively shadows dance among green arbors on a long summer’s day.
Dragonflies and Koi play joyfully and gay.
The water ripples and the lotus sways,
Еvoking an endless fragrance reminding us of summer’s way.
* * *
Игриви, сенките танцуват в зеленина на дълъг летен ден,
а водни кончета и златорибки плуват в мек захлас.
Две езерни вълни се гонят и лотос тихо се люлее в техен плен –
разнася своето ухание със спомена за летен смях.
* Ако не бях толкова нетърпелива по природа, щях да обмисля по-сериозно дали да не започна да се занимавам с калиграфия. Дали да не опитам отново?
Обичам да я пея в караоке бар (английската версия на Франк Синатра).
Ето и оригиналът в изпълнение на Жоао Жилберто:
Olha que coisa mais linda
mais cheia de graça
É ela menina que vem e que passa
nun doce balanço, caminho do mar…
Moça do corpo dourado, do sol de Ipanema
O seu balançado é mais que un poema
é a coisa mais linda
que eu já vi passar…
Ah! Porque estou tão sozinho
Ah! Porque tudo é tão triste
Ah! A beleza que existe
A beleza que não é só minha
que também passa sozinha
Ah! Se ela soubesse
que quando ela passa
o mundo sorrindo
se enche de graça
e fica mais lindo
por causa do amor
por causa do amor
por causa do amor
* * *
Ето и изпълнението на Аструд Жилберто (моя любима версия):
–
Tall and tan and young and lovely
the girl from Ipanema goes walking
and when she passes
each one she passes
goes „Ahhh!“
When she walks she’s like a samba
that swings so cool and sways so gently
that when she passes
each one she passes
goes „Ahhh!“
Oh, but he watches so sadly
How can he tell her he loves her?
Yes, he would give his heart gladly.
But each day when she walks to the sea
she looks straight ahead
not at he.
Tall and tan and young and lovely
the girl from Ipanema goes walking
and when she passes
he smiles
but she doesn’t see.
She just doesn’t see.
No, she doesn’t see….
Само три реда (17 срички), а събира цялата красота на съзерцанието и предизвиква дълбоки размисли, като рисува магически картини…
Преди около седмица някъде из коментарите в блога на Размисли се заканих да опитам да напиша хайку на японски. Мислех, че ще имам достатъчно време. Зарових се в Уикипедия и започнах да търся различни йероглифи и техните значения… Валяха идеи, опитвах се да ги подредя в нещо като тристишие, после коригирах… Все още опитвам 🙂 , макар да е рядко: не повече от половин час на всеки два-три дни. Когато съм готова, ще поместя сътвореното тук. 😉 Засега може да разгледате връзките + опитите за превод от английски… ако искате…
Наскоро гледах полския филм „Магии“ – за малките чудеса във въображението на Стефек – момче, което поставя оловни войници по релсите и хвърля монети по перона, за да ‘купи’ по свой магически начин завръщането на отдавна напусналия ги баща. Сюжетът тече простичко и леко – със свеж хумор, породен от контраста между наивно-сериозната гледна точка на малчугана и монотонната делничност на едно планинско градче. Филмът провокира у мен позабравени мисли за предизвиканата случайност: съкровените желания имат шанс да се намесят в причинно-следственната събитийност, стига да са достатъчно искрени, т.е. Важни. Децата, необременени от рутината на възрастните, са най-големите майстори на мечти или малки (а понякога не чак толкова малки) ‘чародейства’. 🙂 Ето един спомен от моето детство:
Имаше подвижна книжарница, а аз бях първокласничка (родена през декември, т.е. още ненавършила седем). Нямах търпение часовете да свършат, макар последният да беше любимото ми ‘четене’. Излетях от стаята и се наредих на вече оформилата се опашка, но за мой ужас даденото от майка ми левче не се оказа в джоба на палтото (обикновено имах стотинки за баничка; левчто беше специалноза случая!).
Помня онзи мирис на хартия, изпълнил фоайето на сградата. Бях съкрушена, че ще остана без книжка. Въртях се около щанда, гледах как съучениците ми разглеждаха красивите илюстрации; наивно се надявах на чудо – някой да ми направи подарък. Хрумна ми даже да предложа в замяна рисунката ми с водни бои от същия ден…
Питам се дали книгата е загубила своето очарование днес? Едва ли. И все пак… Дори да е смешна, идеята за компютърна програма, която да имитира досег с хартия и мирис на прясно-отпечатан текст, вероятно е изпълнима.
Тръгнах си към къщи, като се молех на моето ‘извънземно’ (Оро: образ, взет назаем от стар филм за високо-интелигентни пръшълци. ( 😐 Да, телевизията наистна е мощно средство за внушение, но това е друга тема). По онова време ни възпитаваха в атеизъм и църквата беше забранено място. Ученици пък там съвсем нямаха работа! Научната фантастиката обаче беше на почит: аз бях направо запалена по далечния Космос. Недораслото ми въобръжение търсеше появата на Оро, моя Вълшебник, в очертанията на човешко лице в профил сред облаците. Уверявам ви, дори не бях чувала, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, а Билбията беше понятие без смисъл.
Вървях през училищния двор и молех Оро за книжка точно от тази книжарница (не можех да си обясня защо, но Беше Важно)… За първи път исках нещо по-различно от ‘да не ме изпитват’ или ‘да се отърва от къщна работа’. Спрях, за да потърся знак – реших, че този път ще хвърля само бегъл поглед към небето, за да издебна Вълшебника (подозирах, че често нарочно не се появяваше, за да ме дразни). Съзрях облаци тук-там, но ни следа от профил… Затътрих крака към спирката на автобуса (да, прибирах се сама на тази възраст!). Имах ‘смотана’ походка, като на комплексар – с поглед, вечно забит в земята. Бях разочарована, че съм избрала твърде слаб или неспособен Вълшебник…
Тогава бавно, сякаш на каданс (ала все пак неочаквано, макар изненадите да са внезапни!), в тревата се появи крайчеца на книжно левче, потрепващо от повея на вятъра. Някой го беше изгубил, разбира се – също като мен, но това ни най-малко не ме развълнува: бях твърде заета да се втурна тичешком към училищния вход, преди да си е тръгнала книжарницата…
Не помня за какво се говореше в книгата, която закупих, но е изключено да забравя радостта от разтварянето на чисто-новите страници! За мен това преживяване беше и си остава едно чародейство, макар за левчето в тревата със сигурност да има някакво напълно логично обяснение…
Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, а после гласувай за костенурката! 😉
Подковата ми дрънка, йееее! My horseshoe jabbers - wow!
Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.
Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?
подковата на жабата - the frog's horseshoe 